ВОДНИТЕ ВОЙНИ ЩЕ ЗАМЕНЯТ ПЕТРОЛНИТЕ
Мишел РОКАР (бивш министър-председател на Франция (1988-1991 г.) и водач на Социалистическата партия (1993-1994 г.), понастоящем член на Европейския парламент.)
Над два милиарда души на Земята живеят без достъп до питейни източници и канализационни системи
Има ли нещо по-жизненоважно за бъдещето на човечеството и живота на Земята от водата? Тя се среща в изобилие в природата и населението на планетата би преживяло спокойно над десет хилядолетия, без да се тревожи от дефицит на вода.
Ние черпим вода, използваме я, а после я изхвърляме, най-често в реките или океаните. Но прясната вода съставлява едва 3% от всички водни ресурси на планетата и скоро може да се окаже, че не достига.
Като имаме предвид на какви войни са способни хората само заради петрол, можем да си представим какви смразяващи битки ни чакат, ако се окаже, че водата не достига. Някои райони като Латинска Америка са богато надарени с водни ресурси. Съвсем различна е обаче ситуацията в други части на света. Европа например вече достига своя лимит. В Африка, Централна Азия и Китай недостигът на вода днес е належащ проблем. От около 20-30 години, благодарение на инициативи като Световния воден форум, чиито четвърта годишна среща се състоя през март, ние все по-ясно съзнаваме колко голям е залогът.
За съжаление Форумът все още не е официална институция и няма правомощия да взема решения. Но като арена на мисълта и дебата той вече донесе една голяма полза - по-широко осъзнаване на водния проблем от страна на политиците и обществото като цяло.
Особено голямо предизвикателство е управлението на водните ресурси. Практиката показва, че местните власти осигуряват най-добро управление на водите в условията на централно (национално) ниво на осъществяване на регулациите. Но все още са малко националните правителства, готови да приемат подобно разделение на труда. Има една особеност, която на този фон изглежда екстремистка - решенията за управление на водните ресурси се вземат от мъже, макар че по цял свят водата се използва най-вече от жените. Непрекъсната и даже неизбежна е взаимната намеса между публични и частния сектор. Нужен е изкусен, ловък микс от официално регулиране и частно договаряне. Но не всички юрисдикции откликват по един и същ начин.
Големият брой участници създава неизбежно голям брой водни системи с полярно различни степени на ефективност. Инициативи като Световния воден форум допринасят за изясняване на въпроса какъв трябва да бъде добрият мениджмънт на водните системи и изработват полезни концепции.
Жертва на този дебат стана митът, че водата е безплатна. Водата има цена и някой - все едно дали крайните потребители, или данъкоплатците, трябва да плаща за нея. Възможно е, разбира се, да се предвиди и поделяне на разходите между двете групи, но вече не е възможно водата да остане безплатна.
На последния Световен воден форум бяха дебатирани два проблема, с които политиците ще се сблъскат в бъдеще. Първият се отнася до т.нар. „право на достъп до вода“. Спешните нужди, произтичащи от факта, че милиарди хора са лишени от достъп до питейна вода, а два милиарда - оставени без добри канализационни системи, заедно с техния резултат - огромното разпространение на болести, подчертават необходимостта да признаем това фундаментално човешко право. На форума бе достигнат консенсус, че това право има смисъл, само ако е формулирано по такъв начин, че оправомощените органи - все едно дали водните корпорации, или общинските власти, са задължени да го спазват.
За това отговорност може да носи само държавата. Но признатата отговорност на държавите за гарантиране правото на достъп до вода не означава, че само те трябва да плащат за него. Държавата е длъжна да гарантира ефективност на водната система, която да удовлетворява елементарните нужди от вода на всички, но балансът на тази система трябва да се дефинира допълнително. Именно заради тези неопределености в своята финална резолюция Форумът формално не призна правото на достъп до вода.
Вторият проблем се отнасяше до ролята на местната власт. Въпреки политическата и административна централизация в повечето от страните, представени на Форума, беше постигнато широко съгласие, че условие за ефективността на водните системи е те да бъдат управлявани възможно най-близо до водните източници и до потребителите на водата. Това съгласие е пробив за бъдещата водна политика. Разбира се, отново изплуваха на повърхността и старите конфликти между частните доставчици от една страна и местната и централната власт - от друга. Често бе споменавана и тежката липса на финансови средства. Затова не е чудно, че на Форума липсваше солидарност между застъпниците и противниците на тази концепция за водата. Докато се борим за нашето общо „водно“ бъдеще, ще търсим работещи решения по метода на проби и грешки. Но за разлика от други глобални заплахи, като например промените в климата, човечеството изглежда вече е на път да отбележи прогрес по въпросите за питейната вода. Заслужава си да пием за това!
Copyright: Project Syndicate, 2006.
КОНТРАПУНКТ
Няколко уточнения към модела
Магдалена ТАШЕВА
Моделът, който разглежда водните ресурси на планетата като пазарна стока, за да обоснове приватизацията им, претърпя провал не само в развиващите се страни, но и на Запад. В качеството си на французин и бивш министър председател на Франция (от 1988 до 1991 г.), Мишел Рокар би трябвало да познава добре тежките проблеми, които този модел създаде, защото първите концесии върху ВиК системи във Франция бяха дадени на корпорации именно при неговото управление.
През 90-те години на миналия век бе направен опит за заграбване на водните ресурси на планетата от няколко корпорации, първите четири от които са френски. Това са „Суез-Лионе дез'О“, „Вивенди Юнивърсъл“, БУИГ, САУР, британските „Темз уотър“ (собственост на RWE AG) и изгонената от Боливия с камъни и молотовки „Интърнешънъл уотър“ (собственост на „Юнайтед Ютилитиз“, която пък е свързана с американската „Бектъл“).
„Суез“, „Вивенди“ и „Темз уотърс“ контролираха водоснабдяването в 10 африкански, 13 азиатски и 11 латиноамерикански страни, и в някои страни на Източна Европа.
При разкриване на подробностите за концесионните договори изригнаха сочни скандали, които радваха световните медии цяло десетилетие. „Бяха готови да приватизират дъжда, за да го продават“, отбелязва по този повод един латиноамерикански икономист.
Във Франция разкритията пратиха в затвора кметовете на Гренобъл, Ангулем и Сен Дени и шефовете на корпорациите „Суез-Лионе дез О“, „Вивенди Юнивърсъл“ и БУИГ. Договорите им бяха анулирани, а публичната собственост върху ВиК системите възстановена. От 1996 г. насам във Франция действа забрана за отдаване на ВиК системи на концесия, макар че кандидат-концесионерите са си техни, френски. За чужди и дума не може да става.
В ЮАР обаче нямаше кой да осъди подкупните държавни чиновници и алчните корпоративни шефове на "Суез". В резултат именно на този грабеж, а не поради някакъв дефицит на вода, както твърди Рокар, през 2000 г. там избухна епидемия от холера, при която загинаха стотици, а заразените бяха над 250 хиляди. Случаят накара вашингтонския „Международен консорциум за разследваща журналистика“ (МКРЖ) да започне разследване на водните концесии по света.
„Днес приватизацията на водопреносните системи е съсредоточена в бедните страни, където Световната банка има финансови инструменти за натиск на местните правителства. Експанзионистичните планове на корпорациите зависят от това колко хора по света ще се съгласят с идеята, че и водата, като всичко останало, е стока, а не благо, както постанови световната среща за Земята в Рио де Жанейро „Дневен ред за 21 век“ (Agenda 21), писаха от МКРЖ. Пълен анализ на ролята на СБ и провала на водната приватизация в различните й варианти („публично-частните партньорства“, например), е даден в книгата на Мод Барлоу и Тони Кларк „Синьото злато: битката срещу корпоративния грабеж на световните води“.
Срещу сключените концесионни договори корпоративните „водни барони“ успяват да получат от СБ огромни заеми, чието изплащане после калкулират в цените на водата. Тоест заставят местното население да ги изплати.
На хората се втълпява, че трябва да плащат „пълните производствени разходи“, за да избегнат бъдеща криза. Иначе им спират крановете. Така южноафриканците например са били принудени да черпят вода от реки, замърсени с фекални води.
Доказано е, че ако СБ бе отпуснала същите и дори по-малки заеми на общинските ВиК компании, без да им отнема контрола, ВиК системите щяха да бъдат и по-модерни, и услугите които доставят, щяха да бъдат много по-качествени.
Но ролята на СБ не се изчерпва само със силния финансов натиск върху правителствата. В случая на Буенос Айрес СБ е успяла, чрез своето разклонение за придобиване на частни кативи, Международната финансова корпорация, да получи и дял от 7% в регистрираната смесена компания „Агуас Аргентинас“, в която мажоритарен собственик е „Суез“. СБ е отпуснала голям заем на физческо лице да уговори скообразно повишаване на цените на водата с аржентински министри. После същият „консултант“ бил назначен за шеф на екип в СБ. По това време акционерите на „Агуас Аргентинас“ трупат печалби от по 25%. Служители на СБ посредничили на „Суез“ и „Темз“ да се договорят тайно с режима на Сухарто за концесията на Джакарта.
През 2002 г. „Суез“ се изтегли от 25-годишния концесионен договор за ВиК системата на Манила и прехвърли на филипинското правителство своя дълг към СБ, възлизащ на $530 милиона. Причината бе, че не можа да натрупа нужния й капитал от такси за вода, за да изпълни поетите по договора задължения за инвестиции.
Въпреки, че малка част от многомилионните приходи на водните корпорации остава у местния „елит“ чрез корупционни механизми, обществата в Зимбабве, Филипините и Пакистан намериха в себе си достатъчно стойностен човешки ресурс, за да разсекретят тайните договори с „чуждите инвеститори“. Те бяха публикувани в местната преса, след което съдебните институции в тези страни нямаха друг изход, освен да ги анулират. И не само там. В американския гр. Атланта общината анулира концесионния договор със „Суез“ и възстанови публичната собственост върху ВиК мрежата. Концесиите за Буенос Айрес, Будапеща и Гданск бяха предоговорени. Водата си остана всеобщо благо, а не пазарна стока.
Къде сме ние? Поради корупционните практики на своите лидери, казионните партии в България никога няма да обявят провала на неолибералната идеология на водата, камо ли да прекратят грабежа и да пратят в затвора Стефан Софиянски и неговите съучастници от СОС, които през 2000 г. тайно се сговориха с „Интърнешънъл уотър“. Усилията на управляващите са насочени към това да не допуснат във властта такъв политически субект. Поради което българите, чиито средни доходи варират около 150-200 евро, вече 6 години плащат на водния феодал Кенет Старлинг месечна заплата от 34 000 евро. Това е и разликата между гражданското общество в Зимбабве и българското общество.
14.04.2006 г. в-к Монитор