ЗДРАВЕЙТЕ ДРУГАРИ!
(Реч,
произнесена на протестния митинг срещу разполагането на чужди военни бази в
България,
проведен на 25.2.2006 г. в София)
Днес сме тук, за да изразим
възмущението си от безсрамната търговия с националния суверенитет на нашата
родина. Ние от Движение за съпротива „23 септември“, доколкото ни позволяваха
силите, се постарахме тази проява да не е просто някаква сбирка на объркани
пацифисти и реформисти. Ние се постарахме тази проява да придобие антиимпериалистически
революционен характер. Въобще при участие в подобни мероприятия ние винаги се
стараем да даваме най-доброто от себе си при организирането – чрез разлепване
на плакати, чрез обявления в интернет, по телевизия и вестници. Но същевременно
виждаме, че въпреки известния напредък на лявото движение в България, то все
още е твърде слабо и хилаво. И ние, като марксисти-ленинци търсим причините
за това. И ги откриваме като че ли във факта, че лявото антиимпериалистическо
движение като цяло и комунистическото по-специално, все още дори минимално не
се е сляло с работническото движение в България.
Напротив, за жалост днешната ситуация сочи друго.
Днешната ситуация много прилича на казаното от известния италиански писател-комунист
Джани Родари в приказката „Косите на великана“. А тя започва така:
„Някога имало четирима братя. Тримата били дребнички, но доста хитри, а
четвъртият бил великан с огромна сила, но бил много по-малко хитър от другите.
Силата му била в ръцете, а умът – в косите. Неговите хитри братчета му подрязвали
косите късо, за да е винаги глупак, карали го да върши цялата работа, че бил
много силен, а те го надзиравали и натъпквали в джобовете си печалбата.
Той трябвало да оре нивите, той трябвало да цепи дърва, да върти колелото на
мелницата, да тегли каруцата като кон, а неговите хитри братчета седели на капрата
и го подкарвали с плющене на камшик.
И докато седели на капрата, държали под око главата му и казвали:
– Колко ти отиват късите коси!
– Ах, истинската красота не е в къдриците!
– Гледайте този кичур, който е провиснал: довечера трябва да го подрежем с ножиците.
И през това време си намигали, весело се побутвали с лакът, а на пазара натъпквали
парите в джобовете си, отивали в кръчмата и оставяли великана да пази колата...“
Кои са тези „братя“ в България?
Та не са ли това българските политици – йесмени, българските капиталисти и продажните
български медии? Не са ли те тези, които карат този великан с огромна сила,
наречен български пролетариат да върши цялата работа и да не получава нищо за
труда си? А не са ли те тези, които подсичат отрано нас, косите на великана,
носителите на класово съзнание, тези, които трябва да му помогнат да поумнее
и да осъзнае своите коренни интереси?
Ние мислим, че отговорът на тези въпроси е ясен.
А за да попречим на хитрите „братя“ да експлоатират българския пролетариат,
за да попречим на тези реставраторски изчадия да извършват геноцид над трудещите
се, ние трябва да станем сила. Сила организирана, която никакви „ножици“ да
не могат да подрежат. Сила, в която работниците и бедните селяни от Дупница
и Червен бряг, от Суходол и Требич, от Варна и Кърджали, от Бобовдол и Кремиковци,
да виждат алтернатива на днешната действителност.
Нека никой да не си прави илюзията, че това е лесна и бърза работа – напротив,
това ще е работа, която ще коства много усилия и време, а сигурно и много жертви.
Достойният път обаче е този и никой друг. И само той може да ни донесе победа
срещу българските реставратори на капитализма. И само той ще ни донесе победа
над американския и всеки друг империализъм с неговите бази, войници и бомби
с обеднен уран.
От нас зависи, другари.
Без трудещите се сме нищо.
С тях ставаме непобедими.