Събитията в ислямския свят помогнаха на американската военна доктрина

РЪМСФЕЛД ПОВЕДЕ СПОР С ИСТОРИЯТА
Магдалена Ташева

Вече три години ежедневните атентати срещу цивилни обекти объркват плановете на Пентагона за бърза война и омиротворяване на Ирак

Миналата седмица в. „Монитор“ публикува статията на Доналд Ръмсфелд „Медийната война срещу терора“, разпространена от американския Съвет за външни отношения (виж рубрика „Палячовщини“ в секция „Идеология“).
Снимки: Интернет

Не е често срещано явление министрите на хиперсилата да пишат статии. Тe разполага с PR фирми, агенции, институти, където армия от публицисти се труди за разпространението на техните позиции в средствата за масово осведомяване.
Ръмсфелд обаче се обръща лично към медиите по света и най-важното – към техните правителства, за да апелира за разбиране и съдействие. Правителствените отдели за обществена дипломация и връзки с обществеността трябва да осигурят 24 часов цикъл на работа, за да могат да „предвиждат събитията и да реагират в същия новинарски цикъл“, наставлява ги той. 
Военният миннистър на САЩ рисува своя автопортрет в костюм на неопорочен от лъжи воeначалник, станал жертва на противниковата пропаганда. „Терористите се научиха да водят изкусни медини войни, а Съединените щати и правителствата на други демократични страни изглежда още не са“, заявява той. И без да се изчерви, добавя: „Ние на Запад едва сега започваме да се състезаваме с тях.“.

 

Излишна скромност, като имаме предвид, че именно американските медии осигуриха казус бели на всички войни, които САЩ водиха от края на Втората световна война досега. Измислените „вражески атаки“ в залива Тонкин за виетнамската война и село Рачак за косовската са учебникарски примери за медийна манипулация.
Мюсюлманската пропаганда наистина постига успехи и то навсякъде по света – от Пакистан до България и от Кавказ до Лондон, но то е защото мюсюлманите се оказаха много добри ученици на Вашингтон. На тях американските медии подариха своето ноу-хау в един жанр, който нямаше аналог в историята - масови убийства на свои за пред камерата. Вече не измислени, а действителни. И не само ги учеха как се прави това, но и ги финансираха. Между 1994 и 1996 г., с протекцията на Вашингтон, мюсюлманите три пъти хвърляха ръчно направени мини от покривите на съседни сгради върху тълпата свои единоверци в Сараево, и приписваха престъплението на сърбите, за да дадат повод за външна намеса на САЩ в гражданската война в Босна. А долу, на безопасно разстояние, ги чакаха операторите на Си Ен Ен, за да заснемат кървавия спектакъл с известието, че той е дело я на Караджич, я на Милошевич.  
Тезата на Ръмсфелд за невинните, неопитни, едва ли не девствени западни медии, колкото и забавно да звучи в наше време, е провокирана от друго. В Ирак и Афганистан учениците на Вашингтон устройват същите кървави спектакли пред камерите, каквито правеха доскоро и на Балканите. Целта им е, както самият Ръмсфелд уточнява, да „залеят главните страници на вестниците и да манипулират елитите“ по света. Този път обаче те го правят, не за да демонизират християни, а за да осуетят военните планове на своя учител, Вашингтон, за Близкия изток. От което Ръмсфелд е много нещастен.
Не съответства на фактите и оплакването му, че в тази част на света САЩ нямат достатъчно ресурси - телевизионни канали, радиа, вестници, които да „информират и обясняват“, т.е. да  разпространяват американската позиция за събитията. „Да сравним – в сантиметри и часове телевизионно време, отразяването на злоупотребите със затворниците в Абу Гариб и откритие масови гробове на Садам Хюсеин, в които лежат телата на стотици хиляди невинни иракчани“, недоволства Ръмсфелд и предлага да се създадат още про-американски медии по модела на Радио „Свободна Европа“, което беше, според него, „ценен инструмент по време на Студената война“
Първо – за масовите гробове. Това е един от образите, които американската пропаганда създаде за демонизиране на балканските православни християни. Но той беше изхабен във войните на САЩ срещу Югославия. Иначе казано, медиите нарушиха 13-тия принцип на Гьобелс „Дадена пропагандна тема трябва да бъде повтаряна само до степента, отвъд която тя става неефективна“. Това е причината, заради която твърденията за открити „масови гробове“ не предизвикват обществен отзвук, а не защото няма медии, които да ги натрапват в общественото съзнание.
Има и друга, по-важна причина за отказ от „масовите гробове“. В мюсюлманско-американските войни на Балканите тази тема трябваше да разреши проблема с нелегитимността, от гледна точка на международното право, на американските агресии. Те бяха оправдавани с доктрината на Демократическата партия за „хуманитарна“ интервенция. Тя предполага САЩ първо да нападнат и окупират дадена суверена страна (избивайки значителна част от нейнито цивилно население), а после, в условията на американска окупация, агенти на ФБР „разкриват“ много масови гробове на невинни цивилни граждани, и ги представят като жертви на сваленото от САЩ правителство. Тоест – понеже легитимен повод за военната агресия липсва, той се изработва пост фактум, след като агресията е вече завършила, за да оправдае нейното започване.
Не отговаря на истината и твърдението за липсата на проамерикански медии.
Отдавна вече ги няма „Гласът на масите“ и радио „Майката на всички битки“, които омайваха арабския свят с героизма на Саддам. Няма ги и огромните стенописи по сградите, които го изобразяваха ту като вавилонския цар Навуходоносор, ту като мюсюлманския владетел Саладин, размазващ американските пълчища.
От март 2003 г. до днес Вашингтон  държи пълен мопнопол над всички иракски медии. На  25 юни 2003 г. в хотел „Багдад“ се настаниха първите чужди инвеститори в Ирак – ЦРУ и Мосад. На 1 август 2003 г. бе открит и „Културно-информационен център на Израел“. Официално това е клон на основания от Ричард Пърл и Мейрав Урмсър „Институт за медийни изследвания в Близкия Изток“, съкратено MEMRI. Двамата основатели са сред авторите на стратегията за обединяване на Йордания и Ирак в едно хашемитско кралство, известна като „Чист пробив“ („Clean Break“). Според анализатора на в. „Гардиън“ Брайън Уитикър, който от години следи MEMRI,  „изпълнителен директор на тази мистериозна организация е полковник Игал Кармон, служил 22 години в израелското военно разузнаване и впоследствие съветник по въпросите на тероризма в правителсатвата на Ицках Шамир и Ицхак Рабин“. Багдадският клон на MEMRI получи oт Пентагона сертификат за дейността си в Ирак още през юли, 2003 г. Помещава се в голяма, силно охранявана сграда на ул. „Абу Наваас“. Той ежедневно разпространява в арабските и световните медии разни анализи и коментари на събитията в Ирак.
През ноември 2003 г. от Багдад започна предаванията си първата американска телелвизия на арабски език „Ал Иракия“. Според Ен Би Си от 29 ноември 2003 г., „Пентагонът инвестира в този канал $ 100 милиона, за да започне битката за сърцата и умовете на иракчаните“. Тя достига до 85% от населението на страната. Проблемът е, че само 12% от тях я гледат. Останалите предпочитат Ал Джазира и Ал Арабия. Шест месеца по-късно стана ясно, че е създадена нова американска телевизия на арабски език Ал Хура (Свобода). Само през първата година в нея бяха инвестирани $62 милиона. Годишният й бюджет е $ 40 милиона, което я прави най-скъпо струващата форма на публична диплоамция на американското правителство. Това е 24 часова новинарска програма, която оперира на същия сателитен канал, на който излъчват Ал Джазира и нейната конкурентка в региона, Ал Арабия, които имат общо към 45 милиона зрители в Близкия изток. Буш се надявал Ал Хура да неутрализира техните „лъжи“. 
Да не говорим за вестници като „Ал Мада“ и други, които се финансират от САЩ, а материалите в тях са до голяма степен продукт на MEMRI и американски тинк-танкове.  
САЩ имат пълен монопол над медиите в Ирак. За тях работят и много медии в съседни арабски страни. Къде е проблемът на Ръмсфелд?  
В липсата на обществена подкрепа. Иракското нашествие е първата „блогова“ война. Оказа се, че военната цензура и манипулациите вече не могат да скрият нищо.  Те обаче създадоха т.нар. „гражданска журналистика“. Много репортери, анализиатори или просто свидетели на събитията, чиито материали бяха цензурирани, откриха в Интернет свои блогове и в крайна сметка казват на света това, което знаят. Така станаха известни позорни факти за военни престъпления , например скандала „Абу Гариб“ или употребата на фосфорни бомби във Фалуджа и на други места. Затова военният министър на САЩ призовава да бъдат „ангажирани хора от цял свят“, които да се „бият“ на страната на САЩ в Интернет, като участници във форуми и блогове.  
Битката за умовете и сърцата (на мюсюлманите) се води на бойното поле на медиите и ще се реши „пред съда на общественото мнение“, казва той. И пак греши.
Общественото мнение не може да бъде съдник, то се подчинява на интереса на различните страни във войната, а освен това е манипулирано от военната пропаганда.
Въпросът за това дали една война е справедлива или не, се решава пред съда на историята. Само тя може да каже на чия страна е била истината. А проблемите на Ръмсфелд с истината датират от първия ден на тази война – 11 септември 2001 г. То не можа да убеди света, че Америка е нападната и има право на отбранителна, отечествена война.
Напоследък обаче станаха събития, които изглежда ще разрешат проблема на Ръмсфелд с историята. През есента на м.г. избухнаха мюсюлманските метежи във Франция. След тях мюсюлмани от Черна Африка атакуваха границата на ЕС в Испания. Дори в Австралия имаше сблъсъци между християни и мюсюлмани. Последваха заканите на иранския президент да изтрие Израел от картата на Близкия изток. И накрая – безпрецедентните изстъпления в целия мюсюлмански свят уж по повод карикатурите на техния пророк в датски вестник. Те издигнаха лозунги като „Свободата да върви в ада“, „Европа, ще платиш, твоят 11 септември е на път“, или „Европа, бин Ладен е на път“, а един британски гражданин от арабски произход се  костюмира като атентатор-камикадзе. Те потвърдиха версията на Вашингтон, че терористичните удари на 11 септември 2001 г., са тяхно дело. Много от нас не вярваха, че мохамеданите са способни да организират онзи грандиозен кървав спектакъл, дори и само защото не разполагат с такива ресурси. Но щом самите мюсюлмани твърдят това, и то с гордост – тъй да бъде. Ефектът от тези събития е, че САЩ си върнаха подкрепата на Европа за Дългата война. Тя е необходима, защото наред е Иран. За да изпробват температурата на общественото мнение, в медиите бяха пуснати нови разкрития за мъчнията и гаврите в Абу Гариб, и побой над арабски младежи в Басра. Реакцията беше изключително слаба. Недоволството на европейците не доближи дори една десета от онова негодувание, което разкритията за Абу Гариб поредизивкаха през пролетта на 2004 г. Което значи, че съпротивата на Европа при евентуална агресия срещу Иран ще бъде много по-слаба, отколкото при нашествието в Ирак.
Можем да очакваме ново преформулиране на доктрината на САЩ. Ако съдим по някои изявления на военния министър на САЩ от последните месеци, които сравняват опасността от световен халифат с нацизма и комунизма, можем да очакваме, че нашествието в Иран ще се води под лозунга за война срещу халифата.

 

В-к „Монитор“ – 27 февруари 2006 г.

 

начало