КОГО ТРЕВОЖИ ПРИЗРАКЪТ НА КОМУНИЗМА?
Съмъс Милн
“Гардиън” 17 февруари 2006 г.
15 години след ,,официалното оповестяване“ на кончината на комунизма неговият призрак пак броди из Европа.
Нито едно от големите политически явления на 20 век не минаха без кръв, само че „историческите баталии“ се отнасят не само за миналото, но и за бъдещето. Ентусиазмът, с който западните официални кръгове днес танцуват на гроба на комунизма отчасти е свързан безспорно с днешното състояние на отношенията им с Русия и Китай. Но в това се вижда и стремежът да се докаже едно – че няма алтернатива на днешния капиталистически ред в света, и всеки опит тя да бъде намерена, неизбежно прераства в бедствия и кръвопролития.
Днес сме свидетели на растяща съпротива в мюсюлманския свят и в Латинска Америка срещу „новия империализъм“, по целия свят се засилват исканията за социална справедливост, както и съмненията, че екологичната криза може да се разреши в рамките на съществуващата икономическа система.
В тези условия задачата да се изработят социално-политически алтернативи, става все по-актуална. Конкретната форма на обществено устройство, създадена от комунистическите партии през 20 век, безвъзвратно потъна в Лето, в реката на забравата. Обаче уроците трябва да се извличат не само от провалите, но и от постиженията. През януари Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) прие резолюция, осъждаща „престъпленията на тоталитарните комунистически режими“ и така ги постави на една плоскост с нацистите, намеквайки, че в някои страни комунистическите партии все още са „разрешени от закона и активно работят“. Авторът на резолюцията, шведският консерватор Горан Линдблад, не възнамерява да се задоволи с постигнатото дотук. По време на обсъжданията по резолюцията, и с искането Еврокомисията също да се включи в антикомунистическата кампания, замалко не бяха събрани необходимите две трети от гласовете. На заседанието бе обсъдено и съдържанието на учебниците за училищата, празничните дни и музейните експозиции във всички страни от континента.
Линдблад изрази възторг по повод приемането на първия международен документ, осъждащ тази „идеология на злото“ и обеща в близките месеци повторно да внесе своите предложения за далечното бъдеще на вниманието на Съвета на Европа.
За своето „идеологическо настъпление“ Линдблад е избрал подходящ момент – тази година се навършват 50 години от доклада на Хрушчов за „култа към личността“ и от Унгарското въстание (1956 г.). Двата юбилея вероятно ще станат повод за пореден път да бъде анатемосан комунизмът.
Почвата е добре подготвена от целенасоченото „пренаписване на историята“ след краха на СССР – комунистическите лидери от 20 век се описват като чудовища, неотстъпващи, та дори превъзхождащи Хитлер по мащабите на злодеянията, а комунизмът и фашизмът са обявени за „чумата“ на най-кървавото столетие в човешката история. Последният принос в тази кампания принадлежи на биографията на Мао, издадена през 2005 г. и написана от Юн Чанг и Йон Холидей. Книгата получи похвала от устата на самия Джордж Буш (специалистите по Китай я окачествиха като слаба в научно отношение).
Парадоксално, но факт – днес, когато комунистите са на власт в само една европейска страна – Молдова, тези нападки стават все по-яростни?!
Вероятно обяснението трябва да се търси в някои положения на омотания доклад на Линдблад, в резултат на който ПАСЕ прие своето решение. Той подлага на унищожителна критика учението за класовата борба и държавната собственост върху средствата за производство, подчертава, че „различните елементи на комунистическата идеология, например принципа за равенството и социалната справедливост, и днес подмамват мнозина“, а „носталгията по комунизма е определено жива“. Възможно е основният проблем за Линдблад и съюзниците му сред източноевропейските десни да се крие в това, че комунизмът „не е умрял окончателно“, и те ще се успокоят, едва когато набучат в сърцето му кол от трепетлика и го погребат в полунощ на кръстопът.
Модните опити да се слага знак за равенство между комунизма и нацизма са абсурдни както от фактическа, така и от нравствена гледна точка. При цялата суровост на Сталиновия терор, в Съветския съюз не е имало Треблинка или Собибор – лагерите на смъртта, създадени специално за изтреблението на милиони хора. Съветският съюз не започна най-разрушителната война в историята, която струваше на човечеството 50 милиона живота. Напротив, той изигра решителната роля в разгрома на нацизма. Линдблад и Съветът на Европа приемат за доказан факт най-дивашките „оценки“ за броя на „жертвите на комунистическите режими“ (основно загинали от глад), които са взели от съмнителната в научно отношение „Черна книга на комунизма“ (справочник, подготвен от група френски, полски и чешки историци. За първи път е издадена във Франция през 1997 г., б.пр.). В тази книга впрочем жертвите на хитлеризма са доста намалени. Истинските данни за мащаба на репресиите, съдържащи се в разсекретените съветски архиви, са ужасни и сами по себе си (в документите има сведения за 799 455 осъдени за периода от 1921 г. до 1953 г., а цифрите за броя на затворниците в ГУЛаг достигат 2,5 млн. души), така че едва ли е нужно да се преувеличават по идеологически съображения.
Всъщност това едва ли ще обясни причините за носталгията по комунизма в страните, вкусили от благата на капиталистическата реставрация. Днешните „властелини на думите“ не казват нищо за обновлението на комунистическите страни след 1956 г., или защо западните лидери още през 60-те години на 20 век сериозно се опасяваха, че „социалистическият лагер“ ще догони и задмине капиталистическия свят в икономическото си развитие.
Въпреки жестокостите и провалите на комунистическия строй в СССР, в източноевропейските и в други страни, той осигури бърза индустриализация, даде на хората всеобщо достъпно образование, гарантирана заетост и завоюва големи успехи в областта на социалното и сексуалното равенство. Този строй действаше не толкова с принуда, но най-вече на основа на истинския ентусиазъм и преданост към идеята – този аспект е налице дори в много критични филми и книги, създадени в постсталинската епоха, например „Човекът от мрамор“ на Анджей Вайда, „Децата на Арбат“ на Анатолий Рибаков. Съществуването на комунистическия строй способстваше за по-високото ниво на социална защита за гражданите на западните страни, за развитие на национално-освободителното движение в колониите и бе мощен балансьор на световната хегемония на Запада.
Прощавайте, обаче бихме приели насериозно осъждането на комунистическия строй от Съвета на Европа, ако бе сметнал за необходимо да осъди и много по-кървавите злодеяния на европейския колониализъм, с който окончателно бе приключено едва в 70-те години на 20 век?! Именно тази система на расов деспотизъм преобладаваше на земното кълбо по времето на осъжданата сталинска епоха.
И още нещо, ако е трудно да се открие и най-малката прилика между комунистическата и фашистката идеология, то колониализмът и нацизмът са тясно взаимосвързани. Понятията „жизнено пространство“ (lebensraum) и „концентрационен лагер“ (konzentrationslager) бяха въведени в оборот от немските колонизатори в германска Югозападна Африка (днешна Намибия), подложили на геноцид народите хереро и нама, и именно те станаха и идейни вдъхновители, а с времето и най-активните членове на нацистката партия.
В началото на 20
век белгийските колонизатори подложиха на непосилен труд или направо изтребиха
около 10 млн. конгоанци; в Британска Индия десетки милиони души станаха жертва
на масов глад, предизвикан от действията на колониалните власти поради немарливост,
както и съвсем преднамерено; по време на войната за независимост в Алжир загинаха
милиони жители на страната (впрочем във Франция днес се спори яростно по повод
новия нормативен акт, предписващ на учителите да представят в положителна светлина
колониалния период). Подобни зверства извършваха всички европейски колонизатори,
но не чухме и една осъдителна дума за тях от Съвета на Европа, – също както
не се чу и оценка за намесата на европейците във вътрешните работи на страните
от Третия свят в постколониалната епоха. Излиза, че когато убиват европейци
– това е много лошо, а когато европейците убиват – няма лошо.