След няколко дни дебат през октомври 2002 год. и двете камари
на Конгреса на Съединените щати застанаха зад почти избрания президент Джордж
Буш и му дадоха мандат да започне масирана военна операция срещу вече почти
смазания народ на Ирак. Дискусиите в Конгреса бяха просмукани от характерния
за него страх. Дори много от сенаторите и представителите, които се осмелиха
да гласуват против решението на президента отново да потопи в кръв Ирак,
го направиха на процедурна база, като не пропуснаха да изтъкнат колко много
се отвращават от Садам Хюсеин - че са съгласни с президента в много отношения
- че наистина нещо трябва да се направи с Ирак – само че не точно сега и
не точно по този начин. Толкова за Конгреса – толкова за политическите дискусии
там в толкова тясното политическо пространство. Малко от членовете на Конгреса
се осмелиха да поставят под въпрос моралното и имперско право на лидерите
на Съединените щати да решават кои народи да живеят и кои не. Малко – ако
изобщо имаше такива – се опитаха да насочат вниманието към непрекъснатия
- пълноводен - кървав поток от военни престъпления, извършени от поредица
поразяващи с наглостта си правителства на Съединените щати в безочливо грубо
нарушение на човешките права и международния закон.
Претексти за война
Буш и другите членове на правителството му предлагат най-различни и неубедителни
причини за оправдаване на “войната” – фактически, едностранната кланица
– която са решили да започнат срещу Ирак. Те твърдят, че е нужно да се осигури
безопасността и сигурността на Близкия изток и на самите Съединени щати,
тъй като Ирак разработва оръжия за масово унищожение, включително и ядрени
ракети. Но екипите на ООН заявяват, че Ирак няма такива ядрени възможности
и че се съобразява с оръжейните инспекции.
Колкото до факта, че някога Ирак е разполагал с производствени мощности
и е произвеждал химически и бактериологични оръжия, чия е вината? Съединените
щати бяха основните доставчици на Садам. И този е един от ключовите фактори,
характеризиращи отношенията между САЩ и Ирак в миналото, упорито потискани
от корпоративните медии. Във всеки случай, според докладите на ООН, производствените
мощности на Ирак за осигуряване на химическа и биологична война са унищожени.
Независимо от това Буш и компания продължават да говорят за опасния “потенциал”
на Ирак. Както беше съобщено от Асошиейтид Прес (2.ХІ.2002 г.) заместник-държавният
секретар Джон Болтън заявява авторитетно, че “Ирак ще произведе ядрено оръжие
за една година, ако се добере до нужната технология.” Ако се добере до нужната
технология ли? Това изречение съобщава ли ви нещо? Но никой не обърна внимание
на липсата на съдържание. Джибути, Катар и Ню Джърси също биха могли да
разработят ядрени оръжия – “ако се доберат до нужната технология”.
В периода септември-октомври 2002 год. Белият дом даде ясно да се разбере,
че САЩ ще нападнат Ирак, ако има оръжия за масово унищожение.
През ноември 2002 год. Буш обяви, че ще нападне Ирак, ако Садам откаже,
че има оръжия за масово унищожение.
И така, ако иракчаните признаят, че разполагат с такива оръжия, те ще бъдат
свирепо бомбардирани; ако пък откажат наличието им – пак ще бъдат бомбардирани.
С други думи излиза, че Ирак ще бъде жестоко бомбардиран и в двата случая.
Буш и компания обвиниха още Ирак, че дава подслон и възможност на терористите
от ал Кайда да оперират от неговата територия. Но самите разузнавателни
служби на САЩ оповестиха, че правителството на Ирак не е свързано с ислямски
терористични организации. В сесии при затворени врати с комитета към Камарата
на представителите, при които висши представители на правителството бя¬ха
многократно запитани дали имат информация за непосредствена заплаха от страна
на Садам по отношение на граждани на САЩ, последните заявяват недвусмислено,
че не разполагат с доказателства за това (“Сан Франциско Кроникъл”, 20.ІХ.2002
г.). Оказва се, че семейството на Буш има по-близки връзки с това на бин
Ладен, отколкото ги има Садам Хюсеин. Никъде не се споменава, разбира се,
че лидерите на САЩ разрешават на терористи възможности за тренировка и действие
от територия на Съединените щати – включително и на масови убийци от типа
на Орландо Бош. Осъден за взривяването на кубински самолет, Бош се разхожда
свободно из Майами.
Буш и компания се вкопчват и в още един претекст за война: Садам е виновен
за военни престъпления и агресивни действия, включително войната срещу Иран
и клането на кюрдите. Но разследване на самия Пентагон установява, че обгазяването
на кюрдите в Малахия (Malahja) е извършено от иранците, а не от иракчаните.
(“Таймс ъв Индия”, 18.ІХ.2002 г.). Ето още един рядко споменаван факт: Съединените
щати активно окуражават и подкрепят Ирак във войната му с Иран! А ако военните
престъпления са ябълката на раздора, какво да кажем за нашествията на Съединените
щати в Гренада и Панама? Или за другите войни на САЩ и варварските бомбардировки
на цивилни обекти в Мозамбик, Ангола, Никарагуа, Ел Салвадор, Гватемала,
Югославия и множество други места по земното кълбо – войни, оставили след
себе си стотици хиляди трупове. През последните две десетилетия на света
няма комунистическа държава или “държава-престъпник”, която да може да се
похвали с такъв потресаващ брой ужасяващи военни агресии срещу други страни.
Тъй като всички тези различни претексти за война се оказаха празни балони,
Буш и компания се спряха на последното (засега) обвинение: Садам е диктатор.
Съединените щати са за демокрация и за спазване на човешките права. Оттук
следва, че лидерите на Съединените щати са длъжни да използват оръжие и
насилие, за да сменят режима в Ирак. Отново имаме основание да повдигнем
някои въпроси. Не може да се отрече, че Садам е диктатор, но как този диктатор
дойде на власт? Консервативното крило на партията на Садам Баат (Ba'ath)
беше подкрепено от ЦРУ. Хората от това крило бяха завербувани да унищожат
постиженията на Иракската народна революция и да избият до крак всички демократични,
леви, прогресивни хора, до които успеят да се докопат – което те сториха,
като включиха в масовата кървава чистка и членовете на прогресивното крило
на собствената си партия – още един факт, услужливо натикан от медиите на
САЩ в черната дупка на паметта. Садам беше афишираният “наш човек” на Вашингтон
до края на студената война.
Защо тогава Джордж ІІ се прицелва в Ирак също като татенцето? Когато някой
предлага все нови и различни обяснения за оправдание на дадено действие,
то той сигурно лъже. Същото се отнася и за политическите лидери и определящите
насоката и целите на политиката на една страна. След като се увериха във
фалша на причините, предложени от Белия дом за оправдаване на предстоящата
война, някои хора си направиха извода, че висшите служители от правителството
на САЩ са или нещо объркани, или дори “луди”. Но опитът им целенасочено
и активно да объркат и смутят обществото още не означава, че те самите са
подведени или объркани. Много по-вероятно е да имат причини, които предпочитат
да не се дебатират и да се държат настрани от медиите, защото в противен
случай ще стане ясно, че политиката на Съединените щати от типа на тази
към Ирак напоследък се активизира от интересите на богатите и властимащите
за сметка на народа на САЩ и на всички други народи по света. Тук предлагам
истинските причини - според моето разбиране – за агресивното поведение на
Съединените щати спрямо Ирак.
Глобално политико-икономическо превъзходство
Основната цел на Съединените щати - както беше формулирана от дребния д-р
Стрейнджлъв, обитаващ горния ешелон на “мозъчните тръстове”, определящи
политиката на правителството на Буш – е запазване на глобалното превъзходство
на Съединените щати за вечни времена. Целта не е само власт заради самата
власт, а власт, която да осигури контрол на силните на деня благодарение
на богатството и властта си над планетата - власт да приватизират да хвърлят
в управляван хаос икономиките на всички народи по света, да стоварят върху
гърбовете им – включително и върху народа на Северна Америка – “благословиите”
на неограничения “свободнопазарен” корпоративен капитализъм. Борбата е между,
от една страна, корпоративния капитал, според който земята, труда, ресурсите,
технологиите и пазарите на света трябва да бъдат подчинени изцяло на целта
за максимализиране на натрупването на капитал за малцината богати и свръхбогати
и, от друга страна, вярващите, че изброеното по-горе трябва да се използва
в интерес на обществото и за социално-икономическото развитие на мнозинството.
Идеята е да се осигури не само общо превъзходство на глобалния капитализъм
като такъв, но превъзходство на глобалния капитализъм преди всичко на Съединените
щати, като се предотврати появата на каквато и да било друга потенциално
конкурираща ги суперсила или дори на каквато и да било регионална сила с
потенциални възможности за конкуренция. Ирак попада в последната категория.
Някои страни в Близкия изток разполагат с петрол, но нямат вода,
други имат вода, но не и петрол. Ирак е единствената страна в Близкия изток,
разполагаща с големи количества петрол и вода, при това с добра селскостопанска
база – въпреки че сега плодородните земи на тази страна са много заразени
от обеднения уран, стоварен върху тях по време на Войната в Залива през
1991 год.
В миналото петролът на Ирак беше притежаван изцяло от компании на САЩ, Англия
и на други западни страни. През 1958 год. избухна революцията в Ирак, а
десет години по-късно дясното крило на партията Баат превзе властта начело
със Садам Хюсеин, изпълняващ ролята на “нашия човек” за ЦРУ. Задачата му
беше да разгроми буржоазно-демократичната революция и нейните постижения,
както вече отбелязах. Но вместо да действа като обикновен компрадорски сътрудник
на западните инвеститори в стила на Сомоса в Никарагуа, на Пиночет в Чили,
на Фуджимора в Перу и многото други от същия тип*, през 1972 год. Садам
и сподвижниците му национализираха иракската петролна индустрия, изхвърлиха
западните спекуланти и се концентрираха в провеждане на политика на обществено
развитие и икономически национализъм. Към 1990 год. Ирак имаше най-високия
жизнен стандарт в Близкия изток – очевидно беше, че САЩ са се провалили
в стремежа си да унищожат постиженията на революцията от 1958 год. Но чрез
ужасяващия разрушителен удар, нанесен върху Ирак с Войната в Залива и последвалите
я жестоки икономически санкции, САЩ постигнаха най-сетне желаната от тях
контрареволюция в страната и върнаха часовника на развитието й назад.
Скоро след разпада на Съветския съюз лидерите на Съединените щати решиха,
че не е нужно повече да се толерира развитието на страните от Третия свят.
В контекста на гореказаното Югославия се оказа “лошия” пример в Европа,
а Ирак – много “лош” пример за другите арабски страни в Близкия изток. Последното
нещо, което плутократите във Вашингтон искат в този район, е наличието на
независими народи, определящи сами своето развитие и желаещи да контролират
собствените си природни, трудови и национални ресурси.
Военната мощ на Съединените щати е многократно използвана за смазване на
конкурентноспособни системи. Нищо чудно, че независими страни като Куба,
Ирак и Югославия се превръщат в прицел. Да вземем, например, Югославия.
Тя не демонстрира желание да стане част от Европейския съюз и не прояви
абсолютно никакъв интерес към членство в НАТО. Тя разполагаше с относително
просперираща икономика, 80 % от която беше все още обществена собственост.
Войните за унищожение на Югославия през последното десетилетие на миналия
век – всяка от тях водена в името на “човешките права” и “демокрацията”
– разрушиха икономическата инфраструктура на тази страна и я разкъсаха и
преформираха в сива китка бедни, немощни, десни мини-републики, чиито икономики
алчно се приватизират, дерегулират (тоест хаотизират) и отварят за проникване
на западния корпоративен капитал при условия, изцяло благоприятни за т.н.
“инвеститори”. Напоследък това се върши в широк мащаб в Сърбия. Всичко се
приватизира на смехотворната, унизителна цена на гаражна разпродажба. Изпаряват
се фондовете за обществени услуги, работните места, пенсиите. Безработицата,
инфлацията и бедността рязко се повишават, както и престъпленията, бездомието
и случаите на самоубийства.
Добре дошли в сръбския рай на “свободния пазар”!…
Като се вземе предвид случилото се в Сърбия, Босна, Македония, Панама, Гренада
и навсякъде другаде, можем да предвидим тъжното, безперспективно бъдеще
на Ирак след окупацията на Съединените щати. Ще се инсталира иракско куклено
правителство начело с някой толкова раболепен към Белия дом, колкото е Тони
Блеър. Държавните медии на Ирак ще станат “свободни и независими” чрез предоставянето
им на богати консервативни частни корпорации. В тях повече няма да се допуска
ефективна платформа за каквато и да било критика на политиката на САЩ или
на “свободнопазарния” капитализъм. Консервативните капиталистически партии,
щедро финансирани от източници в САЩ, ще разпилеят и обезсилят всички възможни
останки от леви групички, оцелели случайно. Върху това силно неравностойно
игрище съветници от Съединените щати ще проведат ”демократични избори”,
стил USA, вероятно дублирайки възхитителните резултати, получени във Флорида
и на други места. Иракската икономика ще бъде почти изцяло приватизирана
на символични цени. Бедността и безработицата – вече много високи – ще скочат
до небето. Същото ще се случи и на иракския национален дълг, тъй като в
страната ще потекат международни заеми, които да “помогнат” на нещастните
иракчани да плащат за собственото си разтерзание. Обществените услуги ще
се превърнат в шапка-невидимка и Ирак ще бъде подложен на много по-жестоко
страдание от познатото до днес.
Карат ни да повярваме, че иракският народ с желание ще изтърпи нова масирана
бомбена кампания, за да вкуси от плодовете на рая на “свободния пазар”…
Заграбване на националните ресурси
Друга причина за прицелването в Ирак е петролът. Заедно с поддръжката на
глобалната система на експроприация, лидерите на Съединените щати са силно
заинтересовани и в по-непосредствен тип колониален грабеж, познат от стари
времена. Настоящото лидерско тяло в Белия дом се състои от хора, свързани
с петролната индустрия. Иракският петролен резерв, един от най-богатите
в света, едновременно ги изкушава и заплашва. 113 милиарда барела при 25
долара на барел дават обща цена на иракския петролен резерв 2.8 трилиона
долара. А нито капка от това съкровище не принадлежи на петролния картел
на Съединените щати – петролният резерв на Ирак е изцяло държавна собственост!
Багдад е предлагал само проучвателни концесии на Франция, Китай, Русия,
Италия, Бразилия и Малайзия.
Но с превземането на Ирак от Съединените щати и монтирането на слугинажен
режим на място тази вопиюща несправедливост ще бъде коригирана. Всички споразумения
ще бъдат съответно обезсилени и ние ще станем свидетели на най-мащабния
грабеж на петрол в историята на колониализирането на Третия свят от петролните
корпорации на Съединените щати - подкрепяни, подпомагани и насърчавани от
правителството на САЩ!
Как ще постъпят лидерите на САЩ с петрола на Ирак – предвид пресищането
на пазара и спадането на цените на суровия петрол през последните години?
Вероятно известно време ще го задържат извън пазара. Както изтъква лондонския
“Файнаншъл Таймс” от 24.ІІІ.1998 г., цените на петрола спадат рязко заради
споразумението между ООН и Ирак, с което се разрешава продажба на иракски
петрол на световния пазар. Споразумението “вероятно ще доведе до борба за
пазарни ниши на по-големи количества иракски суров нефт”. “Сан Франциско
Кроникъл” (22.ІІ.1998 г.) поставя следното заглавие на статия по темата:
“ИРАКСКИЯТ ПЕТРОЛ Е ЗАПЛАХА ЗА ЗАПАДА”. Фактически Иракският суров петрол
не е заплаха за “Запада”, а само за западните петролни “инвеститори”. Ако
Ирак бъде допуснат до международните пазари на петрол, продължава “Кроникъл”,
“той ще обезцени британския петрол, извличан от Северно море, ще подкопае
петролното производство на САЩ и – което е много по-важно – ще удари по
огромните печалби, които Съединените щати (разбирай петролните корпорации
на САЩ) очакват да получат срещу масивните си инвестиции в производството
на Каспийски петрол – особено в Азербайджан. “Можем да направим извода,
че директният контрол и притежание на иракския петрол е най-сигурният начин
последният да се държи настрани от световния пазар и най-сигурното средство
за извличане на максимални печалби от бъдещата му продажба в момент, когато
цената на петрола скочи нагоре.”
Изгоди от вътрешно-политически характер
Войната и насилието се отразяват добре на Джордж Буш ІІ. До 10.ІХ.2001 г.
рейтингът му се сриваше с печално темпо. После бяха проведени атаките срещу
Световния търговски център и Пентагона, последвани незабавно от ново прокламираната
война срещу тероризма, масираната бомбардировка и окупация на Афганистан.
Рейтингът на Буш скочи главозамайващо. Скоро обаче гръмнаха корпоративните
скандали на 2002 год.: Енрон, УърлдКом и още по-опасния с Харкън и Халибъртън.
Към месец юли и президентът, и вицепрезидентът бяха въвлечени в разкритите
мошенически практики на корпоративно осчетоводяване, оповестяващи фалшиви
печалби с цел надуване на цените на акциите на съответните корпорации. Счетоводната
измама осигурява печалби на някои лица с вътрешна информация за истинското
положение на нещата, които бързо разпродават акциите си точно преди да бъде
установено, че те са фактически без покритие, което пък обуславя резкия
срив в цената.
Към септември предстоящата война срещу Ирак издуха тази тема от първите
страници на вестниците и от вечерните новини на телевизионните канали. Татенцето
Буш стори същото през 1990 год., ритвайки скандала, свързан със спестяванията
и заемите, в девета глуха чрез обявяване на война срещу същата страна.
През октомври 2002 г. Републиканската партия, замаяна от скандали и обявена
за партия на корпоративното облагодетелстване и корупция, като по чудо се
прероди в партия на патриотизма, националната защита и мощно военно лидерство,
успя да си възвърне контрола и върху двете камари на Конгреса и спечели
изненадващо избори, които никога не би спечелила при други обстоятелства.
Много граждани на САЩ се тълпят благоговейно под знамето, идентифицирайки
го с президента. Някои от сънародниците ни, цинични и подозрителни по отношение
на политиците ни във връзка с други теми, демонстрират почти детинско неограничено
доверие и коленопреклонна вяра в същите тези политици, когато последните
се заловят да тръбят за нуждата от защита на нашата национална сигурност
срещу заплаха отвън, без значение дали тя е действителна или въображаема.
Войната освен това отвлича вниманието на хората от икономическите им проблеми,
нуждата от приличен дом, училища и работа, от хватката на икономическата
криза, която не показва признаци на разхлабване. Откакто Джордж ІІ пое властта,
сделките на фондовата борса паднаха с 34 %, безработицата скочи до 35 %,
федералният излишък от 281 милиарда се превърна в дефицит от 157 милиарда,
освен това още 1.5 милиона от гражданите на САЩ останаха без медицинска
осигуровка, така че сега общият брой на хората без медицинска осигуровка
в САЩ достигна 41 милиона.
Войната се оказа добра за консервативната програма в общи линии, осигурявайки
рекорден военен бюджет, огромни печалби за военната индустрия и лудо харчене
на пари при наличие на дефицит, обогатяващо допълнително класата на кредиторите
за сметка на данъкоплатеца, от една страна, а от друга, то се използва и
ще се използва за оправдание на допълнителни съкращения на обществените
услуги в страната.
Либералните интелектуалци са най-щастливи, когато коментират глупостта на
Джордж Буш със снизходителни усмивчици. Опитвам се да докажа, че Буш не
е нито човек със забавено развитие, нито пък е непрекъснато подвеждан нещастник.
Като се вземат предвид перспективите на класата му и интересите й, на повърхността
изплуват достатъчно логични причини за нападение срещу Ирак – както и срещу
други страни в бъдеще. Време е да престанем да се занимаваме с неговите
речеви недостатъци и да се концентрираме върху забележително резултатните
му лъжи и безмилостна злост.
Много почтени борци за справедлива кауза са победени заради неспособността
им да схванат в дълбочина пълната поквара на враговете си.
Колкото по-добре познаваме срещу какво сме се изправили, толкова по-успешно
ще можем да се борим с него.
(1 януари 2003 г.)
За автора:
Майкъл Паренти защитава докторат по философия в Йелския университет през
1962 год. Чел е лекции в редица колежи и университети както в Съединените
щати, така и в чужбина. Книгите му са преведени на китайски, холандски,
френски, немски, италиански, японски, , полски, португалски, испански, турски,
сръбски и др.
Последните книги на Майкъл Паренти са:
“Клопката на тероризма” (издателство Сити Букс)
“Да убиеш един народ: агресията срещу Югославия” (издателство “Върсо”)
7-мо издание на “Демокрация само за шепа хора” (изд. “Уадсуарт”).
През пролетта предстои издаване на “Убийството на Юлий Цезар: народна история
на древния Рим” от “Ню прес”.
начало