Сивият сектор, по сивите улици

В името на Нашия Скъп Вожд

Увеличението на пенсионната вързаст и годините осигурителен стаж е неизбежно. Това е предпоставката, от която трябва да тръгнем, за да се включим в сериозния политически дебат за реформата в системата на осигуряването. Тя има строго икономически характер и следоваделно е обезпечена от ненарушими закони като гравитацията, а ние можем да обсъждаме само скромните политически измерения на един общо взето неконтролируем процес.

Съществуват, доколкото демокрацията го изисква, известни разлики – „ултралевите“ коментатори ще предложат бавно, поетапно, безболезнено увеличаване, докато „реалистите“ ще обяснят, че реформата е вече твърде закъсняла и всяко ново забавяне е фатално. Нужни са смели действия и то веднага, за да избегнем катастрофата. За щастие, скъпият ни вожд е смел реформатор.

Дори най-бегло споменаване на възможни алтернативни методи за финансиране на системата или изобщо различно осмисляне на ситуацията предизвикват бурни емоционални реакции на отричане, тъй като представляват открито неглижиране на грижливо отглежданата култура на „безалтернативното мислене“ (Серж Алими) и просто са недопустими.[1]

Идеята на синдикатите да се върнат нивата на осигурителните вноски от 2001-ва година, освен че е (буквално) назадничава, е и несъобразяване с икономическите реалности, респективно – с гравитацията. Далеч по-безболезнено би било дупката в бюджета на фонда да се запълни с още 3 или 5 години от живота на трудещите се, отколкото чрез катастрофално повишение с 2% на вноската, тъй като това би засегнало само по-голямата част от населението, но не и някоя съществена група. Всичко останало би тласнало бизнеса към сивия сектор, както чуваме ежедневно и от двете „враждуващи“ позиции на официалния дискурс.

Съвсем в реда на нещата, намалението на вноските отпреди 10 години цели точно сенчестата икономика да излезе на светло. В името на това благородно дело възрастта за пенсиониране е вдигната с 5 и 3 години (за жени и мъже съответно), а осигурителният стаж – с 14 и 12 години. Реформата трябваше да преодолее дългосрочно „кризата в осигуряването“, но както обикновено става с такива непопулярни инициативи, те се провалят, но не защото са в ущърб на мнозинството, а понеже са твърде закъснели или не са били достатъчно радикални, както обясни пред „Сега“ Ивай Нейков – социален министър от кабинета „Костов“, архитект на реформата.[2]

И така, консерваторите на Костов правят редица промени в полза на бизнеса, либералите на Царя-Доган намаляват „осигурителното бреме“, социалистите го смъкват до най-ниски нива в Европа и всичко това, за да излязат работодателите на светло – какъв удивителен консенсус сред целия политически спектър. Резултатът в края на дългия цикъл обаче рязко се разминава със заявените очаквания, ако съдим по изследването на авторитетния икономист Фридрих Шнайдер от университета в Линц, който класира България на 3-то място по дял на сивата икономика (близо 40%) от 37 страни. Известната крайнолява Асоциация на индустриалния капитал стига по-далеч като твърди за 50, дори 70% сив капитал[3]. Тази информация почти не може да се обсъжда, тъй като единственият способ за справяне с проблема – намаляването на данъците – вече е напълно изчерпан и както се оказва – нахалост.

Можем да направим поучителен експеримент ако напуснем оста на неизбежността, която изчерпва официалния дебат и кажем на някой обикновен работник, че трябва да се труди още няколко години, за да не мине шефа му „на сиво“ – той навярно ще умре от смях, тъй като добре знае откъде идва половината му заплата (в най-добрия случай). В образованите среди това би се приело като нещо подобно на антигравитационна пропаганда, по право – немислимо. Също като идеята на ултралевия министър от ГЕРБ Тотю Младенов да увеличи с цели 30лв. минималната заплата, което би довело още 20 млн. приходи в осигурителната система[4]. Това, разбира се, е невъзможно – непосилно високите възнаграждения ще тласнат работодателите в сивия сектор. Всяко решение, което е в дори минимален ущърб на бизнеса, е неосъществимо по тази причина.

Премиерът от своя страна напусна оста на икономическата неизбежност и наблегна на медицинските аргументи. Продължителността на живота растяла, затова трябва да работим по-дълго. Това твърдение е достойно за Министерството на истината на един автор, който няма да споменаваме, защото не е Карл Май. В сайта на НСИ можем да прочетем, че в последните 40 години животът се увеличил почти с 2 години, така че защо да не работим още десетина. Неоходимо е да достигнем пенсионната възраст в Европа, въпреки че не е толкова важно да живеем колкото тях – с 10-15 години повече. Всъщност, дори и да имаше някакъв съществен напредък в този показател, той би трябвало да се компенсира от ръста на производителността в резултат на научно-техническия прогрес. С развитието на технологиите би трябвало да имаме повече свободно време. Собствениците на отрасъла може би, работниците – в никакъв случай.

Така дебатът се свежда до предопределения „избор“ между увеличена пенсионна възраст и истински апокалипсис, бездънна бюджетна дупка, ужасна катастрофа и перманентна криза. Накратко – върховна еманация на културата на безалтернативното мислене. В резултат, цялата задача се изчерпва с това да се намали механично броя на пенсионерите, като изглежда здравната „реформа“ не е достатъчна за целта. Далеч по-логично би било да се промени съотношението работещи-неработещи, но това не се обсъжда. Още по-малко – опасната идея на Тотю Младенов за реален ръст на доходите. Безработица от 10% – 25% сред младите, 90% сред хората с увреждания – е просто пагубна за икономиката, но засяга главно трудещите се и бедните, така че няма значение.

Изброяването на манипулативните фигури, извиквани да моделират общественото мнение според вкуса на силните на деня, може да продължи още. По-интересна е възможността изобщо да съществуват същностно различни идеи в противовес на институционализираната и пропагандирана безалтернативност. Те вероятно ще се проявят в това, което може да наречем сив сектор на неикономиката. Неикономиката е онова, за чието съществуване никога няма да признаят пророците на тезата, че всичко в крайна сметка се свежда до икономика, а политиците са длъжни да се съобразяват с нея независимо от демократичната реторика.

Става въпрос за момента, в който желанията на трудещите се – обикновено нямащи нищо общо с растежа, оптимизацията или производителността – се влеят в техния „сив сектор“.

По техните сиви улици.

Бележки:
1. Повече за безалтернативността и гравитацията в книгата на Серж Алими Новите кучета пазари, Монд Дипломатик, София, 2007
2. Дина Христова, „На всеки 10 години – пенсионна реформа“, СЕГА, 27 юли 2010
3. „България е в първата тройка по сива икономика“, 24 часа, 14 август 2010 и Марта Младенова, „Делът на сивата икономика ударил 70%“, DarikNews.bg, 8 септември 2010
4. „Тотю Младенов иска минималната заплата да стане 270 лв.“, Труд, 5 септември 2010

http://bgprolet.wordpress.com/2010/09/09/gry-streets/

 

начало