СТРАХ, МЪГЛА И НЕДОИМЪК ЗА ВЛИЗАНЕТО В ЕС

Д. Вълков

 

През 2007 г. влизаме в Европейския съюз, заявиха отгоре. Искаме или не, защото хората в западната част на кон­тинента живеят в капитализъм, а той е общество на плановата икономика, на петилетните икономически планове!

Затова и западноевропеецът си е направил сметките, че през 2007 г. България ще влезе в ЕС и вече знае колко евен­туално ще загуби и още повече колко ще спечели от това. И затова е целият този шум около някакви си  „предпазни мер­ки“. Просто са ни хванали здраво за юздите, та да не вземем да направим нещо, дето ще им навреди на петилетките.

Проблемът е обаче готови ли сме ние като икономика да влезем в ЕС. И ако сме – доколко. Според няколко социологически изследвания, проведени през последните един-два месеца, българинът не виж­дал лична полза от присъединя­ването на страната към ЕС. Очак­ванията му били социалната дис­танция между бедни и богати да се увеличи.

Елитът и богатите ще спе­челят най-много от евроинтеграцията, смята мнозинството от народонаселението.

Според едно национално про­учване на МБМД 42% от анкети­раните смятат, че най-печеливши ще са богатите, и то не средно-богатите, а едрият бизнес. За 10 % това ще е политическата кла-са. Едва 7 % смятат, че присъеди­няването ще е от полза за всич­ки. Бедните хора най-често са по­сочвани като губещи – т.е., 29 % от анкетираните.

В едно друго проучване се оказва, че дори
 

бизнесът се колебае по въпроса за членството

 

Влизането ни в ЕС ще засили конкуренцията и ще доведе до увеличаване на разходите за опазване на околната среда, бе­зопасни условия на труд и обуче­ние. Това признават съвсем ос­нователно бизнесмените. Глав­ната им болка обаче е друга – спо­ред изискванията на Евросъюза за минимална работна заплата ще се увеличат неизбежно раз­ходите и за труд! Ето я една от основните „трудности", които бизнесът посочва във връзка с присъединяването на България към ЕС. Така например 58,3 % от предприемачите се страхуват, че щяла да се увеличи цената на тру­да, а 62 % – ги плаши засилената конкуренция.

Истината е малко по-раз­лична. Бизнесмените всъщ­ност се страхуват от собстве­ното си незнание и се опит­ват още отсега да прехвърлят трудностите на присъединя­ването върху гърба на наем­ните работници.

86 % от българските бизнесмени например са твърдо „за“ присъединяване към Евросъюза и около 80% от тях смятат, че българските фирми отговарят на европейските условия. Странно е как при това положение, цели 61 % от предприемачите вярват, че бизнесът ни ще е готов за членство в близките 2 години? На всичко отгоре само 7 % от запи­таните мениджъри и собствени­ци на фирми смятат, че лично те са готови за Евросъюза.

За капак – според изследва­нията едва 3 % от бизнесмените заявяват, че познават детайлно споразуменията на страната ни с Брюксел. На 48 % е известна са­мо малка част от поетите ангажименти, а 27 % изобщо не са запоз­нати с договорите, като в същото време 52 % откровено си призна­ват, че имат проблеми с възприе­мането и интерпретацията им.

Загадката със странното от­ношение на българския бизнес към ЕС бързо се изяснява, кога­то се прочетат данните от едно проучване, според което най-сил­на подкрепа за евроинтеграцията има сред представителите на големите фирми с персонал над 250 души, а най-слаба – сред микропредприятията. Тоест, едрият бизнес, нахлул у нас с чужди капитали, и без това си знае запад­ноевропейските правила и е го­тов да ги приложи с максимални усилия

 

за да изтреби дребните рибки

 

които се въртят в краката му. Ясно е, че дребният и средният бизнес у нас няма да успее да се подготви за новите условия в Ев­росъюза в оставащите две годи­ни до членството. Липсата на го­товност от страна на фирмите оба­че се превръща в аргумент за бързо присъединяване, защото само така пазарът щял да успее да се регулира кай-сетне. И у нас щели да влязат – ама на практи­ка – ! – европейските стандарти.

Присъединяването си е всъщност икономическа ре­форма и тя плаши заетите с производство. Търговците – и особено онези, които изнасят про­дукция в ЕС, – се оправят доста по-сръчно. При нормална иконо­мическа логика те – щат не щат – ще трябва да помогнат и на про­изводителите да се ориентират в джунглата от нормативни актове и изисквания на ЕС. Това обаче няма да стане за ден и - както предричат не само социолозите -българският бизнес като цяло ще бъде готов за ЕС едва след 2010.

 

Всекидневният българин се страхува от ЕС

 

И има основателни причи­ни за това.

Петнадесет години след на­чалото на прословутия „пре­ход“ наемният работник в България продължава да бъ­де яростно експлоатиран, недоплатен и на ръба на жизне­ните си сили. И ако на бизнеса проблемите му са, че не може да се справи с предизвикателства­та, то за обикновения българин проблемът е само един – че ще издъхне на прага на европейската благодат и така и ня­ма да успее да я вкуси.

Тук няма да говорим за емиг­рацията на младите, за образова­нието, за разрухата в селата и т.н., а за нещо, което е дори и по-лошо от изброените по-горе проблеми –

 

гладен е работещият българин

 

Според социологическа анке­та на БАН над една трета от тру­доспособните българи определят себе си като бедни, 43 % – като донякъде бедни, а че не е беден, смята едва всеки пети българин.

Ако е вярно, че безработица­та сред трудоспособното населе­ние е под 20 %, излиза, че рабо­тят 80 % от имащите това право. Анкетата обаче показва, че бли­зо 95% от тях се определят като бедни или донякъде бедни!

Е, нали при капитализма кой­то работи, ще просперира, ще има възможност за развитие, ще може да плати образованието на децата си, собственото си про­фесионално квалифициране... Пък се оказва, че то парите и за хляб не стигат!

Доказателството – през пос­ледните 10 години образование­то си са сменили само 12 % от съ­народниците ни, специалността си – 14 %, а квалификацията си – 22 % (и то като се броят курсове­те на Шулева).

Недоимъкът на българина та­ка го е притиснал в ъгъла, че на­истина вече за нищо друго не може и не иска да мисли, освен за всекидневното си оживяване.

Така например 84,9% от анке­тираните декларират, че не се занимават с бизнес, и 80,4% - че никога не са участвали в дейност­та на някаква гражданска орга­низация. Какъв ти бизнес тук и каква ти гражданска актив­ност - оживяването е поеди­нично. И проблемът не е в природната пасивност на българина, а в смачканата му душица.

 

Нашенецът не вярва на нищо, още по-малко в просперитета на ЕС

 

Изобщо не е изненада, че са­мо 15 % от анкетираните вярват, дето след влизането в ЕС сега съ­ществуващите социални разли­чия ще намалеят.

Почти половината от наро­да, 46 %, е убеден, че едва ли ще има промени, а според 26 % дори ще има задълбочаване на пропастта между бедни и богати.

Ако изобщо има някаква мал­ка оптимистична нотка в песи­мистичните евроочаквания на българския народ, те са в това, че покрай изискванията на ЕС за трудово-правните отношения не­що може и да просветне. 37 % от българите очакват положителна промяна в стандарта им на живот след приемането, 40 % предпола­гат, че ще се увеличи заплаща­нето на труда им.

Да, но да си припомним, че родният бизнес най-много се плаши от това, че ще трябва да отвори джоба за заплаща­не на труда ни и че ще се бори със зъби и нокти да отложи това „варварство“ колкото се може по-дълго време.

 Сигурно затова и тук за 16 % промените водят по-скоро към влошаване. И като следствие – 44 % си признават, че най-много очакват да нараснат собствените им въз­можности за работа извън страната. Казано иначе, май единственото предимство ще е, че в оградата на ЕС ще се отвори някаква пролучица.

 Като обобщение – бизнесът не смее да влезе в ЕС, защото се чувства неуверен, а наемният работник – инженер, стругар, селскостопански работник – е убеден, че нищо добро не го чака след 2007 г.

И пак стигнахме до жабетата... И пак се питаме – оти ги ручахме.

начало