НАЦИОНАЛИЗИРАН Е МЕТАЛУРГИЧНИЯТ ЗАВОД „СИДОР” – ИСТОРИЧЕСКА ПОБЕДА НА ВЕНЕЦУЕЛСКИТЕ РАБОТНИЦИ
На 9 април 2008г. вицепрезидентът на Венецуела Рамон Каризалес е обявил, че е взето решение да се национализира гигантският металургичен завод „СИДОР”, намиращ се в щата Боливар. Това решение е било взето, след като аржентино-италианската корпорация „Техинт” (основен акционер, владеещ контролния пакет акции в „СИДОР”) е отказала да отстъпи пред исканията на работниците при преговорите за нов колективен договор. Така 15-месечната борба на работниците от металургичния завод (с основни искания за увеличаване на заплатите, подобряване на условията на труд и сключване на постоянни трудови договори) е завършила с победа.
Ето и кратка хронология на случилото се в „СИДОР” за последните 11 години.
Заводът е приватизиран през 1997г. при управлението на президента Калдерон от министъра Теодоро Петков (комунистически ренегат и водач на движение за „демократичен социализъм”, подобно на БСП). Оттогава „СИДОР” принадлежи на аржентино-италианската корпорация „Техинт”, която извлича многомилионни печалби (от иначе „губещото” според Т.Петков предприятие) за сметка на свръхексплоатацията на работниците, водеща и до чести смъртни случаи на работното място.
10-те години на частно господство над „СИДОР” са описани от лидера на работническия профсъюз „СУТИСС” – Хосе Родригес като години на „експлоатация и жестоко отношение на транснационалните корпорации, угнетяващи работниците по цялата страна”. Хосе Родригес обвинява „Техинт” за смъртта на 18 работници, загинали на работното място.
В началото на 2007г., след преизбирането си за президент, Чавес обявява курс към национализация на всичко приватизирано, на подкрепа на борбата на работниците и по-специално в предприятието „СИДОР”, където в най-скоро време да се развее националното знаме. И работниците, окуражени от тези обещания, наистина активизират своята борба за отхвърляне на частно-собственическия гнет над „СИДОР”. Собствениците са били принудени да водят преговори с венецуелските власти и само подкрепата на аржентинския президент Киршнер е предотвратила национализацията. Вместо това е подписан договор, съгласно който компанията е трябвало да продава на държавата стомана по преференциални цени.
Но това споразумение съвсем не води до подобряване условията на труд и поради това в следващите 15 месеца работниците от „СИДОР” провеждат още серия от стачки. Най-значимата от тях избухва на 14 март 2008г.: тогава е обявена 80-часова стачка, по времето на която стават сблъсъци между работниците и изпратената срещу тях Национална гвардия. Няколко работници са арестувани, включително и профсъюзният лидер Хосе Родригес, а много други са ранени. Националната гвардия е действала изключително жестоко спрямо работниците, техни автомобили и вещи са изпотрошени. На помощ на работниците от „СИДОР” идват останалите трудещи се от щата Боливар, които в знак на солидарност провеждат редица протестни акции. За пръв път за цялото управление на Чавес се стига до такова ожесточено стълкновение между държавните власти и работниците, при това напълно в разрез с линята на Чавес, че Националната гвардия трябва да се грижи за работниците и да им служи. Впоследствие се разкрива, че местният командир на Националната гвардия е в тесни лични връзки с шефовете на „СИДОР” и че в случая той е изпълнявал техните заповеди. Това още веднъж доказва правилността на марксистко-ленинския възглед, че социалистическата революция изисква унищожение на стария държавен апарат и създаването на нов, служещ не на експлоататорите, а на народа, на Революцията. Това все още не е направено във Венецуела, където като цяло се е запазил държавният апарат, съществуващ в тази страна повече от 200 години, служещ на интересите на буржоазната класа, която, макар и отслабена от започналата революция все още има силни икономически и политически позиции във Венецуела. Революцията във Венецуела трябва да се поучи и от опита на социалистическото строителство в СССР, в хода на което беше разобличен троцкизмът като контрареволюционно, антикомунистическо и обслужващо интересите на империализма течение в работническото движение. След преизбирането на Чавес за президент в началото на 2007г. начело на венецуелското Министерство на труда застава троцкистът Риверо (освен министър той е и губернатор на щата Боливар), който преди това е саботирал борбата на работниците в керамичния завод „Санитариос Маракая” (за събитията в това преприятие можете да научите повече от филма „No Volveran”, който може да се свали от следния адрес: http://thepiratebay.org/tor/4048470/No_Volveran), и който в случая със „СИДОР” настоява работниците да се примирят с предложенията на шефовете си. Тази предателска позиция на Риверо е рязко разкритикувана от Хосе Мелендес, друг лидер на профсъюза СУТИСС: „Ние неведнъж доказахме своята подкрепа за революцията и ние не ще позволим на Министерството на труда да играе ролята на опора на контрареволюцията и на антиработническата политика в интерес на десните...Министърът твърди, че ние пречим на революцията, че ние сме контрареволюционери, че нарушаваме спокойствието, но истината е, че именно министърът на труда дискредитира Чавес, именно министърът на труда действа в интерес на контрареволюцията, служейки на частните компании”.
Предложенията на „СИДОР”, за които се застъпва министърът на труда, са отхвърлени на 3 април 2008г. от работниците с 3338 гласа срещу едва 65.
На 4 април работниците обявяват нова стачка и изпращат своя делегация в университета „Боливар” в едноименния град, където Чавес е имал разговори със студенти. Работническата делегация е поискала от президента да се намеси.
На 6 април Чавес прави телевизионно обръщение, в което се застъпва за стачкуващите работници от „СИДОР”. Той признава, че условията на труд там са ужасни и заявява, че революционното правителство е длъжно да изисква от всяка чужда компания да спазва венецуелските закони. Що се отнася до „СИДОР” там вече не може да става въпрос за преговори и компромиси, а единствено за национализация. Освен това Чавес рязко критикува позицията и действията на министъра на труда, който в ролята си на губернатор на щата е отговорен и за репресиите на Националната гвардия срещу работниците.
На 8 април вицепрезидентът Каризалес за последен път се обръща към собствениците с въпроса дали са съгласни да изпълнят исканията на работниците и след получения категоричен отказ на следващия ден заводът официално е национализиран. Решението за национализация е посрещнато с бурна радост от страна на работниците. Тяхната упорита борба, завършила с успех, се оценява като нов етап в развитието на Венецуелската революция.
Значимостта на национализацията се състои освен всичко друго и в това, че става въпрос не за някое малко предприятие, а за крупен обект, единствен снабдител на Венецуела със стомана в страната, който при това е четвърти по големина в цяла Южна Америка. При това щатът Боливар е най-силно развитият промишлен район на Венецуела, с най-голяма концентрация на работници, представляващи основен фактор във всяка една социалистическа революция. Победата на работниците от „СИДОР” несъмнено ще поощри работниците и от други промишлени отрасли и от региона и от цялата страна да се борят не просто за национализация, но и за въвеждане на работнически контрол над производството, организиран от работнически и социалистически съвети, каквито настоява да се създадат самият Чавес.
Национализацията на „СИДОР” е нов удар срещу империализма във Венецуела след обявената неотдавна национализация на циментовата промишленост, имаща за цел да се осигурят необходимите строителни материали за масово строителство на жилища за венецуелския народ (във Венецуела един от най-тежките проблеми е именно недостигът на жилища за трудещите се, които са принудени да живеят в отвратителни условия).