АЛХИМИЯ НА ФАКТИТЕ
Велко ВЪЛКАНОВ
В „Земя“ от 23 март г.г. бе публикувана статията на г-н Велизар Енчев „Милошевич бе диктатор, а не герой“. Хвърлих бегъл поглед върху нея, без да имам намерението да я чета – предполагах, че ще имам работа с поредната проява на повече от примитивната сатанизация на Милошевич. Но първите няколко реда ми подсказаха, че г-н Енчев всъщност полемизира с мен и с такива като мен. „Вече 15 години у нас съществува едно малко, но шумно политическо лоби, леещо дитирамби за бившия сръбски президент и обявяващо го за сръбски герой и световен революционер“. Без особени усилия схванах, че макар и анонимно съм попаднал „в газету“ (няма как да не съм разбиран като част от това „шумно политическо лоби“), поради което се и напънах да прочета статията докрай. Беше това, което и очаквах. Вместо факти – зле съчинени хипотези, вместо логика – произвол на политически пристрастия. Още самото заглавие издава отсъствието на логика. Къде е казано, че като е диктатор, човек не може да бъде и герой!?
За да преодолее нечии заблуждения, г-н Енчев се заема да ни припомни „някои факти“ от политическата биография на злодея.
Най-напред той ни изправя пред фактите, които трябва да докажат по един несъмнен начин, че именно Милошевич е виновен за убийството на Иван Стамболич. Изложението в тази част от статията започва с характеристика на Стамболич, с когото Милошевич бил приятел. Скоро обаче той, Милошевич, разкрил истинското си лице на „краен националист, борещ се за сърбизирането на Югославия“. В резултат на това, изглежда, двамата лидери влизат в конфликт, при което Милошевич „изключва от партията“ Стамболич, като освен това го и “елиминира от политическия живот”, след което пък „Иван Стамболич бива отвлечен от „неизвестни лица“ и убит“. Предстои ни да разберем каква е връзката между Милошевич и убийството на Стамболич. Връзката е очевидна. Милошевич бил „идейният творец на Меморандума на Сръбската академия на науките и изкуствата“, който пък Меморандум е „конкретната причина за политическата война между Милошевич и Иван Стамболич, довела до политическата и физическата смърт на Стамболич“. Изброяването на фактите приключи и ние трябва да сме вече напълно убедени, че не друг, а единствено и само Милошевич е виновен за убийството на Стамболич. Не мога да си представя по-оскърбително отношение към понятието факт от този набързо сервиран ни набор от думи. Вместо факти т-н Енчев ни предлага някаква алхимия на фактите.
По-нататък статията ни запознава с факти за разпадането за Съюза на югославските комунисти, за което разпадане отново и пак е виновен, разбира се, Милошевич. На конгреса на СЮК през 1990 г. той „ултимативно“ „принуждава словенските и хърватските комунисти да напуснат конгресната зала“, после „налага силова смяна на партийните и държавни ръководства на Косово, Воеводина и Черна Гора“, след което с цел „да пречупи конституционната съпротива“ на Словения, Хърватска, Македония и Босна и Херцеговина, прави „опит“ (за щастие само опит!) за „партийни и държавен преврати в Скопие и Сараево“. След като е разложил СЮК, Милошевич се е заел и с разлагането на Югославската федерация. Разчитайки на сръбските генерали, той подчинил на своята воля Генералния щаб на армията (като че ли Генералният щаб не му е и без това подчинен, доколкото като президент Милошевич е и главнокомандващ армията). Благодарение на лоялните му генерали той „вкарва в действие плана на сръбските области от Хърватска и Босна и Херцеговина“, с което извършва недопустим грях, защото как наистина е възможно да се мисли за отцепване на сръбски области от две несръбски държави!?
Следват факти за други злодеяния от този тип, категорично доказани от мемоарната книга на Борислав Йович, при което обаче г-н Енчев забравя да ни предупреди, че не бива в никакъв случай да подлагаме на съмнение намиращите се в тази книга твърдения, защото, както е добре известно, няма в света такива мемоарна книга, която да не казва истината и само истината. Мемоарната книга, та макар и само на един човек, е източник на истини от първи и единствен порядък. Кой би могъл да си позволи да се осъмни в тях?
Но нито разпадането на СЮК, нито разпадането на СФРЮ може да се обясни с едни или други стъпки на Милошевич. Разпадането на Югославия (а значи и на СЮК) бе предопределено от започналия след края на студената война геополитически процес. В резултат на този процес се разпадна Съветският съюз, разпадна се Чехословакия, нямаше как да не се разпадне и Югославия. Победителите в студената война не можеха да допуснат на стратегически важните за тях Балкани да остане една силна и социално ориентирана държава, каквато бе Югославия. Към това трябва да прибавим и нарочните усилия, които някои държави - Германия и Ватикана – специално положиха във вече очертаната насока. Не бива да се пренебрегват и някои заложени в самата югославска държава обективни предпоставки за нейното разпадане. Икономически по-напредналите Хърватска и Словения не искаха повече да влачат след себе си по-слабо развитите югославски републики като Македония, Босна и Херцеговина, та ако щете и Сърбия. Не изключвам естествено Милошевич да е допуснали и някои грешки, съдействащи на започналите обективни деструктивни процеси, но в онази изключително сложна международна и вътрешнополитическа обстановка кой не би допуснал такива грешки.
По-нататък г-н Енчев ни предлага факти за извършени по време на гражданската война тежки престъпления. Като напълно се въздържа да обремени душата ни с извършените от албанци, хървати, босненци престъпления спрямо сърбите, както и с различни мистификации (като например „убийствата“ в Рачак, извършената уж от сърбите, а всъщност от самите босненци бомбардировка на Сараево), г-н Енчев доста преувеличено ни запознава с престъпленията, извършени от сърбите. Той задържа вниманието ни по-специално на станалото в Сребреница и Вуковар.
В Сребреница наистина бе извършено много тежко престъпление - там бяха избити няколко хиляди босненци. Във Вуковар също бе проявена жестокост. Но кой би могъл да определи достатъчно точно виновните за убийствата, извършени в една гражданска война. Гражданската война има своя логика, в която основен фактор е чувството за мъст, появило се при първата пролята кръв. Говорих с бившия главен прокурор на Югославия. Той не отрече извършеното в Сребреница масово убийство. Но изрично подчерта, че то е било проява именно на мъст – не много преди това босненци са избили три хиляди сърби. Започне ли изпълнената с мъст кървава саморазправа, не вярвам да има някой, който да е в състояние да я преустанови, колкото и голяма да е властта му. Защо ония, които разполагат с властта, не спрат кръвопролитията например в Палестина и Израел, кръвопролитията в Ирак?. Защо не държите отговорен за саморазправите в Чечения президента Путин? Защо не държите президента Буш отговорен за гнусните престъпления, извършвани в затворите Абу Гариб и Гуантанамо? Във всички случаи президентът Буш е много по-отговорен за това, което става в неговите затвори, отколкото Милошевич за това, което е ставало в Югославия, защото ако Милошевич не е могъл да има никаква власт върху една гражданска война, Буш е имал и има достатъчно власт върху своите собствени затвори.
Ако се бе запознал не единствено с книгата на Йович, а със самите материали на хагския процес, г-н Енчев щеше да установи, че тъкмо Милошевич особено много е настоявал да се спазват законите, за да не страдат невинни хора. Освен това бих му препоръчал да прочете и статиите на дълбоко почтения холандски журналист Жерминал Чивиков, който, без да принадлежи към шумното българско лоби, с неопровержими доводи изобличи целия фалш на повдигнатите срещу Милошевич обвинения. За пояснение: Чивиков не е бил нито член на Комунистическата партия, нито служител в тайните служби. Напротив. Роден и израснал в Русе, той през 1968 г. се обявява срещу инвазията ни в Чехословакия, за което е бил съден и осъден на лишаване от свобода. Но този човек, който няма никакви основания да изпитва симпатии към Милошевич, проследявайки изключително внимателно образувания срещу него процес, категорично заяви: Милошевич е единственият почтен човек в Хагския процес. (Вж. статията му в „Култура“ от 15 март т.г.) Извинете, г-н Енчев, но ако трябва между вас двамата да избирам на кого да вярвам, ще избера Чивиков.
Подчинен на своята сърбофобия, г-н Енчев ни предлага последните си факти срещу сърбите. Тезата, че сърбите са най-големите виновници за изживяната в Югославия трагедия, намирала потвърждение във „факта, че в затворническите килии на Трибунала в Хага има най-много сърби“. Зле трябва да стоят работите при г-н Енчев, щом се е заел да извлича доводи от институция като Хагския трибунал. Всеобщо известно е, че Хагският трибунал е изцяло незаконно образувание, създадено не за да раздава правосъдие, а за да накаже ония, които отказаха послушание на западните империалистически държави. Направете си труда да видите кои са съдиите в този трибунал! - Все представители на ония държави, които решиха да се разправят с Милошевич и сърбите заради проявеното от тях лично и национално достойнство. Хагският Трибунал съедини в себе си обвинители и съдии. Какво можете да очаквате от такъв „съд“!?
Накрая г-н Енчев преминава и границите на елементарната толерантност. Той пита: „Не е ли време в България да се спре фалшифицирането на съвременната югославска история и Милошевич да получи оценката, която заслужава“. Звучи като призив да започне лов на вещици. Ами, давайте, г-н Енчев! Запушете ни устата, пък защо да не ни хвърлите и в затвора. Това е най-добрият начин да се изкарате прав. Но няма да успеете! Можете да запушите нашата уста, но няма да можете запушите устата на историята.
Всичко хубаво!София, 28 март 2006 г.