СПОМЕНИ ЗА КОНЦЛАГЕРА ХАЙДАРИ

ТЕМОС КОРНАРОС 1909-1970

Гръцки писател и публицист, прекарал по време на антифашистката съпротива, гражданската война и военната диктатура дълги години в затвори и концлагери. Автор на „Светци без маска" (1933), „Спиналонга" (1933), „Бродяга" (1934). С антифашистката съпротива са свързани творбите му „Концлагерът Хайдари" (1945), „Пепелища и феникси" (1954), „История на едно поколение" (1963) и други.

Концлагерът е строен.

Някакви смътни надежди за по-добра участ пърхаха в сърцата ни. Съкровеният април си беше отишъл. Първи май дойде с добри предчувствия.

В строя на 260-те днес се забелязва някакъв друг повей. Всяка сутрин те се строяват без възражения и губене на време. Днес и те са усмихнати, тихо разговарят помежду си, шепнат си един на друг.

Разговорите и шушукането спряха, щом се появи охраната. Но днес за разлика от друг път вътрешната охрана не заема мястото си срещу нас. Сега са ни заобиколили от всички страни. Виждаме ги как коленичат, заемат позиция за стрелба. Автоматите им са обърнати срещу нас. За пръв път всички са с автомати. Тежките картечници на наблюдателните кули са дигнати. Зад тях са поставени по-леките. Часовите са по двама и с каски ...

Гледаме се един друг в очите. Никой нищо не разбира. Целият лагер се обърна, заслушан в камионите, които се появиха на пътя.

– Момчета! Днес ги придружава черна кола! – възкликва някой.

От ухо на ухо новината се предава с ужас. Като че ли се е появила смъртта.

След няколко минути влезе блестящата черна кола на коменданта на лагера Мерлен, оставяйки зад себе си облак прах.

Той пристига със своя заместник и с двама офицери. Комендантът рядко присъства на проверките. Какво ли означава това?

Пак от ухо на ухо се предава вестта:

– Ще бъдат разстреляни 200 души от помещение № 1. Цялото помещение № 1 ... Заради Молаус. Заради немския генерал, убит в Молаус ...

Комендантът с метален глас произнася име след име. Сега всичките 260 са в напрегнато очакване. Левият крак е напред, коляното свито, сякаш на старт за национално състезание, а не за смърт!

– Димитрис Родис!

Отговорът сякаш не излиза от човешки гърди. Сякаш гласът на цял народ бушува и бучи в това „тук съм".

Слушаш едно след друго имената, чуваш отговора, а не можеш нищо да сториш. На всяко име, на всяко повикване, на всеки отговор откликваш и ти. Аз ли? – питаш се. Повикват друго име и се чудиш, почти се гневиш защо не е твоето!

Този ден не прилича на предишните. Не очакваш отново да преживееш такъв ден. И с цялото си същество искаш да те вземат и теб. Срамуваш се да останеш и да живееш ден за ден, да гониш дребни работи, след като си се срещнал с великото, с несравнимото, със съвършеното ...

Комендантът искаше да види (толкова месеци се стремеше към това!) как в критичния момент избраните борци на нацията потреперват пред абсолютната сигурност, че ги чака смърт. А той намери една Гърция да застава в строй, да се готви за бой с непобедимото, със смъртта, макар да съзнава, че гибелта е неизбежна. Той е последният противник, щом като е победил всички останали.

Никаква жал, никаква прошка, никаква човещина. Той, ще не ще, аплодира по свой начин на този героизъм, на истинския героизъм, какъвто срещаше за първи път тук, в Хайдари. Усещането за това непознато величие го срази.

Но немецът във всеки момент от живота си мисли единствено чрез стомаха си. Комендантът бе извадил от списъка 14-те занаятчии. Той им подари живота, за да му готвят, да обуват и обличат него и стражата. Само заради това. Сега той отново отбелязва нещо. Сигурно се е сетил за някои други свои нужди ...

Настава тишина и комендантът продължава проверката на смъртта. Бърза час по-скоро да свърши. Не спира. Не чака. Помислил си е, че е победен. Дълбоко е осъзнал, че всяко „тук съм" за него е и удар с нож, който не може да бъде избегнат. И прилича на змия, която е решила, че няма спасение, и се е помирила. Плува в болката, в унижението, в поражението и чака. Чака някак си успокоен, защото така болката е по-малка.

Едно е сигурно. Че някакви студени и безразлични роботи приготвят списъците в някаква канцелария в Берлин. Те бързат да свършат и да си отидат. За да се отдадат на забавленията си ...

Комендантът на лагера Хайдари няма никакво право да променя списъка. Единственото, което може да направи, е според служебните нужди на лагера да замени даден брой имена с други.

Това е причината за неволно допуснатата страшна грешка. В бързината комендантът извика фамилията на Наполеон. А после, без да се усети, каза и името му. Той се готви да продължи, но изведнъж нещо като че ли го жегна. Та това е Наполеон, който знае седем езика и без който лагерната управа е като без ръце!

До себе си чува да се удрят токове, вижда някой да застава мирно, чува един триумфален глас да ечи като камбанен звън на възкресение в този див пейзаж на лагера Хайдари.

Обръща се и вижда Наполеон пред себе си, неподвижен, готов, с усмивката на победител върху гръцкото му лице и с цяла Гърция в блестящите очи.
Комендантът прави две крачки назад, вдига лявата си ръка:

– Не! Не ти! Не ти, Наполеон!

Наполеон отговаря на коменданта. Ония, които знаят немски, превеждат веднага думите му:

– Приемам, господни комендант, да ми подарите живота само при условие че вместо мен няма да погубите друг лагерист.

Концлагерът забравя правилника. Забравя своето положение и наелектризиран, ръкопляска на този апокалипсис. Немците се объркват, споглеждат се и като марионетки удрят токове, застават мирно!

Наполеон се обръща към помощника си Атанасис, предава му ключовете от помещенията, свирката и списъка на концлагеристите.

– Танасис – казва му, обръщайки го към нас, – никога не забравяй, че си грък, че си концлагерист и че служиш на гръцки борци, на гръцки пленници. Никога да не хокаш „момчетата". Винаги да си добър и мек с тях. В твое лице аз им изпращам последно сбогом!

Прегръща го и го целува. И дълбоко трогнат, прибавя:

– Поверявам ти ги в твои ръце. Бъди винаги добър с тях. Бъди здрав!...

С твърда стъпка, с високо вдигната глава, без изобщо да бърза, той прекосява разстоянието от нашия строй до колоната на героите, под овациите на своето отечество.

В този момент душата на Гърция заговаря. Само в този момент ние почувствахме, че тази душа беше избрала да се приюти у нас и да се опази в годините на преследване и робство.

Колоната на осъдените на смърт герои застава мирно и в това положение със сълзи от гордост посреща Наполеон. Посреща героя на героите и мъченика на мъчениците.

Той, скромен, свенлив, зае мястото си в последната петорка.

– Наполеон! На първия ред! Това е мястото, което заслужаваш! .. .

Тъй, за да гледат до последния си час този несравним изразител на мечтите и тежненията им, са го поставили 260-те гръцки заговорници от Акронавилион, които бяха щабът на нашия концлагер. Щабът на гръцката битка. Светлият щаб на победоносните борци на народа от 4 август 1936 до 1 май 1944 година.

Всички държат вещите в ръце! Къде са куфарите, торбите и одеялата им?

Според правилника те са „военна плячка" и следва да бъдат предадени, за да бъдат изпратени в Германия.

Концлагеристите не се подчиниха, всеки си взе по нещо. Самите осъдени на смърт ги раздадоха. Това не са обикновени вещи. Това са знамена! Спомени свещени и святи! Затуй сега ги виждаш, готови да предадат само някакво скъсано, изтъркано, избеляло одеяло.

Комендантът разбира това. Но не крещи. Пък и какво ли да каже? Вика Наполеон. Говори му дълго насаме. Той слуша внимателно, сериозно и една бръчка разсича като от саблен удар отвесно широкото му светло чело.

Комендантът ръкомаха, не може да усмири ръцете си и жестовете му са в явна дисхармония с цялата му външност и с умолителния израз на лицето му.

– Господин комендант, животът нa всеки грък струва колкото и моят. И него както мен го очаква майка. Благодаря за загрижеността и високата ви оценка за мен. Но приема ли вашето предложение, аз автоматически преставам да съм аз. Превръщам се в нищо. Дори по-лошо: ставам убиец и предател! Не бива да забравяме, господин комендант, че вие сте окупатор, а аз борец за свобода на моето отечество. Ние сме врагове!...

Комендантът пуска в действие последния си аргумент:

– В който и лагер да са истинските герои, военната чест ни налага да ги уважаваме!
– Много вярно! Но вие правите обратното. Искате да ги опозорите!
– Как така? Но защо, Наполеон?
– Съгласен ли сте да поставите на мое място в списъка най-некадърния немски войник? Но не грък. В такъв случай приемам живота и ще призная вашата добронамереност и вашето рицарско поведение на боец спрямо боец!

Комендантът млъква. Потупва Наполеон по рамото и му подава ръка:

– Ти никога не си бил роб!

По този начин се разделя с него, като признава своя позор и своето поражение.

Камионите с придружаващата ги стража чакат пред портала. От заранта са спрели там. Непрекъснато идва един офицер, за да узнае дали е време да се качват. Комендантът отговаря отсечено, навъсено, грубо: „Не!"

Време е да ги водят в помещение № 15, да се съблекат. Пред екзекуционната команда всеки осъден на смърт върви по долни дрехи. Костюм, обувки, шапка – предават ги. Военна плячка. Или по-правилно пай на Германия от оплячкосването на Европа. Парцалчета и вехтории – ето нейното възнаграждение, че е приела нацизма и го е закрепила с реки от кръв, с милионите жертви на своите чеда.

Смъртните искат да бъдат разстреляни облечени. Налагат решението си. Наполеон го съобщава на коменданта. Ако той продължава да е окупатор на тази страна, трябва да приеме. Сега обаче ... дори и самият той не знае какъв всъщност е. Падението му стига дотам, че се съмнява н в това, което вижда и чува.

Старият Мицос, тютюноработникът, Мицос Родис от Кавала, води хорото. Двеста тела: колебаят се, вървят, стъпват бързо, изтръпнали от главата до петите, сякаш искат Земята в миг да спре своя въртеж в Космоса. Ако тя със своя вечен въртеж около оста си търси колони за опора, за да хвърли мост и свърже хаоса, ето и тук 200 колони. С пръстите на десния си крак те докосват полюса на Живота, с левия забиват петата си в тъмното царство на Смъртта. Теренът на новото пространство, което газят, е в тъма, той е неясен, неизследван. Колебаят се. Опират се само на пръстите на единия крак. Изтеглят другия от тъмното пространство. Изтеглят отново цялата тежест на Земята. Подскачат високо, борят се с тежестта, борят се с вятъра, връщат се отново на въртящата се Земя и отново изскачат високо във въздуха...

Това не е вече хор на хора от нашата планета. Това е страшното усилие на титани да бъдат в крак с ритъма на Вселената, за да достигнат момента, когато трябва да се изстрелват в Космоса .. .

Техният стремеж е да отидат там като борци, а не като жертви. Като завоеватели, а не като подчинени на естествените закони.

Термопилите с пушки застават за почест и някакъв велик владетел говори за 300-те отбрани мъже: „Поклонете се – им казва – и предайте на тези 200 защитата на тесния проход!"

Поробената родина тича вече с освободени ръце, с разветрен хитон и с развяна коса, за да стигне навреме:

– Благодаря ви! – им казва. – Изгубих душата си. Осем черни години вие я приютявахте. Заради мен разбойниците ви влачеха със средновековни вериги по затвори, по друмищата на мъченичеството. Немощна родина без глас, аз не откъсвах очи от вас. Първо за вас ще се сетя, отбрани защитници, в Големия съд над греховете, извършвани в мое име. Вие сте несравнимите в моята история! ... Сега, когато вече не сте гърци, а гордост и слава на цял свят, недейте забравя, чеда мои, че съм ви родила аз!...

1 май 1944

 

начало