СБЪРКАНАТА КОЛЕДА НА ПРОФЕСОРА
Димитър ДЕЛИЙСКИ
В една съвсем скорошна публикация проф. Драгомир Драганов заедно с някои популярни истини изрича и доста неистини. И тъй като в политическото пространство, когато защитаваш една теза, си длъжен да определиш позицията си, любопитно е каква е позицията на проф. Драганов. Декларирал я е сам: „ ... го казвам аз, като човек с леви убеждения“. В конкретния случай във връзка, естествено, с прокламираната от Волен Сидеров идея за национализиране на приватизираната държавна, т.е. народна собственост (впрочем и внесена в парламента във формата на проектозакон). Че идеята на Сидеров е „налудничава, демагогска и неосъществима“, няма никакъв спор. Но не защото това е лява идея, ( да, такава е!), както твърди професорът, а защото на този етап от развитието на страната ни, от съотношението на силите в Европа и в света подобно спрягане на тази идея не е нищо друго, освен чист, грозен и вонящ популизъм. Нещо, което Сидеров очевидно го умее.
В тези редове няма да коментираме проектозакона, внесен в парламента от партията „Атака“, т.е. от Волен Сидеров. Правим го на друго място в този брой на вестника ни, правили сме го в предишни броеве, ще го правим и в следващи. Историческата мисия на комунизма не може да се съвместява с почти хитлеровия националсоциализъм, или по-точно казано, с фашизма. В каквато роля се вживява лидерът на „Атака“.
По-любопитни са някои от паралелите, с които проф. Драгомир Драганов ни връща към една друга национализация, извършена със закон от 23 декември 1947 г. Национализация на едрата и средната капиталистическа собственост.
Професорът се впечатлява от датата. ( Като историк и като учен с леви убеждения това не би трябвало да го впечатлява, фатализмът би трябвало да му е чужд. Още повече когато тази дата е сбъркана – което пък променя по-голямата част от концепцията му). Но да си дойдем на думата. Проф. Драганов пише за онази приватизация: „Впечатляваща е датата – в навечерието на Коледа. Когато собствениците не могат да реагират, защото са празници. Парламентът гласува закона и буквално същия ден започна да се установява т. нар. работнически контрол. Докато минат празниците, вече е извършена „експроприация“ “.
Наистина, ако споменатата национализация беше извършена през 70-те или следващите години на миналия век на 23-ти декември, на другия ден, 24-ти декември, щеше да бъде Бъдни вечер, три дни подир това щеше да бъде Коледа и тезата на професора щеше да бъде вярна. Но тя е погрешна. Поради простичката причина, че през 1947 г. Бъдни вечер ставаше на 6 януари, а Коледа през трите следващи дни. Така че не празниците са попречили на собствениците да реагират, а съвършено други закони и закономерности.
И няма как проф. Драганов да не ги знае. Историческата логика може понякога да е жестока, но при всички случаи тя е и неизбежна, и справедлива.
Тогава, през 1947 г., в България управляваше комунистическата партия. На власт тя беше дошла със своята историческа мисия – да освободи наемния труд от господството и експлоатацията на капитала; да изтръгне от лапите на чокоите милионите бедни селяни, смятани за ратаи и аргати. Когато се оспорва акта на национализацията обикновено се привежда аргумент, който далеч не кореспондира с реалната действителност. Че с този акт е ликвидирана частната собственост, а оттам и частната инициатива. Което пък от своя страна се е превърнало в безхаберие, липса на управленческо умение, а оттам и срив в на ефективността в производството.
Поне няколко са фактите, поради които подобни аргументи не издържат.
Промяната на политическата власт на Девети септември 1944 г., поемането на управлението от комунистическата партия заедно с част от съюзниците й през антифашистката съпротива, с нищо не измени характера на производствените отношения. Те си оставаха капиталистически. Оставаше си експлоатацията. Оставаше си наемният труд. Неща, които проф. Драганов някак си тихомълком подминава в своя анализ. Дори това, че с участието си във войната на страната на хитлерова Германия страната ни беше подложена на тотална разруха. Ако греховете, стоварвани върху комунистическото управление по онова време бяха малко от малко верни, то едва ли само за две години (господа, припомнете си двегодишния народостопански план) България щеше да достигне и надмине най-добрата капиталистическа година – 1939 г.
От друга страна се поставя въпросът по какъв път е натрупано богатствата, което капиталистическата класа в страната притежаваше, откъде са дошли капиталите, превърнати в средства за производство – а оттам и в средство за експлоатация. От печалбите ли? А те откъде? Приемаме за закономерно проявлението на Марксовия извод, че печалбата при капитализма не е нищо друго, освен незаплатен труд на работника. Ще се опитам да опростя нещата, без да се ровя във въпроса – а откъде е първият милион. Приемаме априори научната постановка, че печалбата е източникът на натрупване на богатството.(Тук не става дума за онази част от печалбата, която капиталистът използва за своя разкошен живот – за замъци, вили, коли, жени, прислуга, пътешествия. А за печалбата, с която се осигурява и простото, и разширеното възпроизводство – за нова техника, за нови суровини). Щом като приемем тази постановка, това значи, че и машините, и съоръженията, и сградите би трябвало да принадлежат на работниците.
Като генерален извод на работническата класа.
Само щрихираме още един извод – че по време на войната чрез спекула, а и чрез открити кражби се пръкна едно огромно количество новобогаташи. Поради което национализацията беше справедлив акт.
За да не бъда голословен в оспорването на професорските твърдения ще си позволя да посоча няколко конкретни факти. Годините, за които става дума, съм прекарал в два града – Радомир и Перник. В Радомир имаше едно малко предприятие – казваше се „Каменина“ , за производство на огнеупорни материали и съвсем малко на порцеланови изделия. Имаше и една мелница. Та това беше национализирано. Да не говорим за построеното по време на комунистическото управление (нескрито иронизирано от проф. Драганов) Поне пет-шест завода с по няколко хиляди работници.
Е, разрушени при демокрацията, но тя какво ли не разруши.
Най-любопитното обаче е друго. Около много от национализираните едри (друг е въпросът колко едри са били) и средни капиталистически предприятия бяха изградени крупни промишлени обекти. А бившите собственици или техни наследници, като официално регистрирани реститути предявиха претенции не за 10-те, 15-те или 20-те процента, каквито при най-благосклонен подход би представлявало тяхното национализирано наследство, а на много места и към цялото. Да си спомним как Ал. Божков и неговата заместничка Гетова подариха за милиарди компенсационни бонове на реститути с недоказани претенции.
Очевидно страснат дори от собствените си твърдения проф. Драганов все пак признава нещичко: „...в началото на 60-те години идва идеята за индустриализацията. С всичките й успехи, които не желая да отричам...“ Погледнете само, драги читатели. Като историк професорът би трябвало да знае, че индустриализация на една държава не се прави, защото на някого по някое време е хрумнало такова нещо. За комунистите, които винаги си дават сметка за времето, в което живеят, за закономерностите в общественото развитие, за процесите, които протичат в него, импровизации като грешни ходове могат да станат. Но не и в такива основополагащи идеи като индустриализацията. Тя е тяхна програмна цел, а не хрумнала идея от 60-те години.
Ще призная, че съм болезнено чувствителен, когато някои се опита да спекулира с така наречените пенсионни фондове, уж натрупани преди споменатия Девети септември 1944 г. Които, видите ли, комунистите били заграбили. Нещо, което по същество твърди и проф. Драганов. И апелира : „Впрочем от тогава до ден днешен те не са върнати на хората.“ Като историк професорът може да прави еквилибристика с фактите, но когато коментира икономически проблеми той се оказва пълен невежа. Какъвто е случаят с пенсионни и здравноосигурителни фондове. А би могъл да поразсъждава съвсем простичко. Имало ли ги е тези фондове? Да, имало ги е. За какво са натрупвани? За пенсии. Някои от тези, които са били осигурявани, да е бил лишен от пенсия. Или пък от безплатно здравно лечение. Няма такъв. Спорът е за величината, за сумата на пенсионния фонд. Споменава се, че в края на войната тя е била около 1 милиард лева. Но забележете, от онези пари, които днес са превърнати най-много в няколко десетки милиона сегашни левове.
Ала дори и това не е най-същественото. Тогава, преди войната, преди на власт да дойдат комунистите, пенсионно осигурените българи я бяха половин милион души, я не. Нито един селскостопански труженик не е бил осигурен – такива са били законите на онзи капитализъм. Но комунистите, българските комунисти осигуриха пенсия на всеки селскостопански труженик. Нещо, което дотогава не беше правено никъде в света.
Та за такива неща става дума, професор Драганов.