Противоречията при социализма

Извадка от студията на Дмитрий Кремнъов

„По въпроса за причините за израждането на Комунистическата партия на СССР"

Комунистическата партия на теория е водещ отряд, който се бори за освобождение на пролетариата. Тя обединява най-съзнателните и политически активни представители на работническата класа. Днес сторонниците на лявата идея признават, че една от основните причини за пропадането па СССР е израждането на партията. Въпросът е кога започна това израждане и какво го предизвика, кога и в резултат па какви исторически обстоятелства болшевишката партия – политическия авангард на руския пролетариат, осъществил победоносна революция, тръгна по път, довел до нейния крах и на държавата, чиито стожер бе.

Очевидно, че да осмислим историческия опит и по такъв начин да послужим на бъдещето, отговорът трябва да бъде строго научен, а не диктуван от емоции и други психологически основания. Субективната гледна точка, която свързва процесите за израждането на партията със събития,свързани с определена личност или например с вожда (със смъртта на Ленин, с отстраняването на Троцки от власт, със смъртта на Сталин, с ръководството на Брежнев или Горбачов) неизбежно е ограничена и повърхностна и, следователно, не дава научно изясняване на проблема.

Диалектиката на руската революция

За да намерим път за решаване на проблема, необходимо е преди всичко да изясним спецификата на руската революция, конкретните исторически обстоятелства, при които тя стана възможна. Критиките от дясно (социалдемократите) и от ляво („леви комунисти") твърдяха и продължават да твърдят, че руската революция е „неправилна", тъй като, по тяхно мнение, от теорията на Маркс следва, че пролетарската революция трябва да стане преди всичко в най-напредналите капиталистически страни (Англия, Франция, Германия, САШ), а не в сравнително изостаналата – икономически и културно – Русия. Някои от тях на това основание напълно отричат пролетарския характер на руската революция. От друга страна, буржоазните идеолози на същото това основание обявяват в несъстоятелност самата теория на Маркс.

На какво се базират подобни възгледи? Ако тези възгледи разглеждаме от теоретична гледна точка, а не от класов интерес, ще видим, че те се базират на неадекватно разбиране на марксистката диалектика. Критиците на руската революция по особен начин разбират марксизма. По тяхно мнение, основното противоречие в капиталистическото общество – противоречието между капитала и наемния труд го разглеждат в неговия чист вид, откъснат от друг вид противоречия и обстоятелства. Щом капиталът и съответно, наемния труд достигнат своето пълно развитие в най-напредналите капиталистически страни, то и противоречията в тях стават особено остри. Именно това противоречие в чист вид стига до революция. Напълно проста схема в духа на диалектиката на Хегел, Само че диалектиката на Маркс качествено се отличава от хегеловата, отличава се по своята структура, а не поради това, че Маркс не „просто” е взел диалектиката на Хегел и я е поставил на почвата на материализма.

Един от големите теоретици на марксизма през втората половина на XX век Луи Алтюсер, правилно посочва, че противоречието у Маркс не е противоречие в чист вид. Противоречието е неделимо от структурите на социалното тяло, в което се проявява, то е неделимо от условията, при които съществува и следователно, се проявява на различни равнища, подсистеми на социалната реалност, само се подлага на тяхното въздействие. Противоречието „е детерминанта, при това детерминирано на различни равнища и различни инстанции на обществената формация, в което то съществува: ние можем да кажем, че то винаги е свръх детерминирано”. Например за ситуацията в Русия през 1917 г. Алтюсер конкретизира понятието свръх-детерминирано, при което анализът му за причините и условията за Октомври са напълно тъждествени с ленинския анализ. Ленин посочва, че Русия е „слабо звено във веригата на империалистическите държави". Империалистическата война само е усложнила и утежнила нейното положение в системата на империализма. Спецификата на Русия като слабо звено се състои в това, че в нея са се натрупали и докрай са се изострили всички исторически противоречия, възможни в това време в определена страна. Това е преди всичко противоречието между сравнително развития капиталистически сегмент на икономиката с висока концентрация на капитала и работната сила и аграрния сектор, в който господстват полуфеодални отношения, които ограбват селяните – голямата част от икономически активното население на страната. В сферата на надстройката трябва да отбележим и наличието на дълбоки противоречия между всички непролетарски класи. Именно, разпокъсаността на господстващите класи от една страна и от друга, наличието на субективния фактор на революцията – крепката и сплотена партия на болшевиките, чието съзнание и организация бяха многократно по високи от съзнанието и организацията на всички западни „социалистически партии". Именно това обстоятелство изигра определяща роля в революционните събития през 1917 г. Руската революция бе решение не на едно противоречие (противоречието между капитала и труда), а цял куп противоречия, тя е продукт на сложили се конкретни исторически условия и обстоятелства, извън които противоречието между труда и капитала се явява чиста абстракция. Реалното противоречие е неотделимо от тези условия и обстоятелства и само чрез тях и вътре в тях може да бъде разпознато и преобразувано.

Диалектиката на пост-революционна Русия

Октомврийската революция бе пролетарска революция. В Русия бе установена диктатура на пролетариата. Съветската власт веднага предприе мерки за решавана на натрупаните социални противоречия – национализирана бе и предадена в ръцете на селяните без заплащане земята, осъществен изход от кървавата империалистическа война, национализирани бяха банките, заводите и фабриките, бе ликвидиран националният гнет. Тези революционни мерки сплотиха в общ интерес двете най-многочислени класи на руското общество – работническата класа и трудовото селячество. Блокът на тези класи, обединени от стремежа да защитят своите придобивки, позволи на съветската власт да отрази натиска на силите на вътрешната и външна контрареволюция. Само че, независимо от победата в Гражданската война и отпора на чуждестранната интервенция, положението на революцията не беше сигурно.

На първо място това се обяснява от разстановката на класовите сили както в страната, така и извън нея. Ленинската концепция за „слабото звено във веригата на империалистическите държави" предполага, че след Русия ще се окажат възможни революции и в други страни, относително здрави, но достатъчно слаби звена във веригата, преди всичко Германия и страните от Централна и Южна Европа. Вълната от революции в Европа трябва да събуди и вдигне на борба колониалните и полуколониални страни от Азия и преди всичко Китай, Индия, Близкия Изток. Такава перспектива, която би могла да измени баланса на силите в полза на социализма, беше напълно реалистична. За това свидетелства революционната вълна в Германия през 1918-1923 г., опитът на Баварската и Унгарската съветски републики, предреволюционната обстановка в Австрия, въоръженото въстание в България през 1923 г.

Доколкото по-нататък в изложението е необходимо да бъде засегната темата, така или иначе свързана със социалната структура на Съветския съюз, целесъобразно е да направим няколко забележки. В теоретичните спорове по определяне социалната природа на СССР бяха похарчени не малко копейки. Този спор, по правило от самото начало бе политически ангажиран, поради което не винаги имаше качества на теоретичен анализ. Такъв теоретичен анализ, дълбок и всестранен, тепърва предстои. В методологически план иска ми се да отбележа, че за решение на проблема на социалната природа на СССР е необходимо да се излезе от схематизма и едностранния анализ, който накрая се оказва продукт с клевети на противоречивия исторически процес и идеологически понятия със знак плюс или минус („държавен капитализъм", „пролетарски бонапартизъм", „бюрократически колективизъм", теорията за „новата класа", социализъм в една отделно взета страна и т.н.)

И така, Октомври се прояви като продукт, но и решаване по революционен път сложния комплекс от противоречия. В резултат на революцията се образува качествено нова социална структура. Означава ли това, че противоречията са изчезнали? Разбира се – не. В рамката на новата структура се образуваха и качествено нови противоречия, съхраниха се даже, но в друг облик, отделни стари, второстепенни противоречия.

Но кое трябва да отделим като главно противоречие? Естествено, в периода на Гражданската воина и интервенцията главното противоречие е между блока на пролетариата и трудовото селячество и бившите господстващи класи – буржоазията и помешчиците, поддържащи интервенцията на империалистите. След разгрома на белогвардейците и интервентите главното противоречие става, до този момент било второстепенно – противоречието между работническата класа и селячеството.

Икономическата основа на това противоречие е очевидна. Едноличното селско стопанство – това значи дребностоково производство, селянинът-едноличник икономически може да бъде свързан с промишлеността и другите еднолични стопани посредством пазара. Дребностоковото производство неминуемо ражда капитализъм. По тази причина пред партията на болшевиките стоеше политическата задача, че на етапа на неравенство на силите, при положение на отслабване класовите позиции на руския пролетариат след затихване на революцията в най-развитите в Европа, да не допусне това противоречие да се превърне в антагонистично, непримиримо противоречие, което заплашва с неминуема гибел Съветската власт. Тази задача определи и политиката на РКП (б) по отношение към селячеството (отказ от бързи социалистически преобразования на село, ликвидиране на комбедите, преминаване към опора на средния селянин през есента на 1918 г. и преход към НЕП-а през 1921 г.)

Преместване на главното противоречие. За природата на репресиите

И така, главното противоречие в СССР в периода след края на Гражданската война и интервенцията до завършване на колективизацията е противоречието между работническата класа и селячеството. Колективизацията, проведена под ръководството на Комунистическата партия, изменила класовата структура на обществото, сравнима с Октомври се явява „революция в революцията". Може да се спори за методите на колективизацията, но това, че колективизацията във всички отношения бе необходима, е безспорно. И не може да не признаем, че изградената в СССР през 20-те години политическа система успешно реши тази свръх важна задача. Селяните (огромна част от населението на страната) в лицето на колхозниците от икономическа чужда класа, от потенциален противник на работническата класа се превърна в негов верен съюзник.

В резултат на колективизацията главното противоречие на съветското общество се измени. Какво бе главното противоречие след завършване на колективизацията до 1991 г. След завършване на колективизацията второстепенното противоречие до този момент – противоречието между социалната структура на съветското общество и елемента на тази структура, а именно социалният слой на партийно-държавните функционери, се превърна в главно противоречие.

Ако цел и движеща сила на капиталистическото производство е получаването на печалба, то целта на плановото производство и негова движеща сила трябва да бъде задоволяване потребностите на хората. Ако управлението на производството и планирането са предоставени изключително на партийно-държавния апарат, а не на самото общество, то неизбежно се проявява икономически волунтаризъм, водещ до диспропорции, неефективност, отсъствие на стимули на труда. Ако в капиталистическото общество фактическото неравенство на хората е норма на живот, безсрамно прикривано с формално юридическо равенство, то в преходното общество неравенството, социалните привилегии на едни членове на обществото пред други – това е патология (което е особено важно, че именно като патология се приема от самото обществено съзнание).

Слоят от партийно-държавните функционери, притежаващи по силата на своето социално положение определени привилегии, имплицитно се стремят да поставят себе си над обществото, проявяват тенденция да заместят свалената буржоазия, грубо казано, стремят се да станат „нова буржоазия".

Анализът на Л.Д.Троцки на съветското общество отъждествява вожда и бюрокрацията, представя нещата така, че вождът (Сталин) е просто политически изразител на интересите и волята на бюрокрацията. Смятам, че проблемът е достатъчно сложен. Ако бюрокрацията е социалната основа на политиката на Сталин, защо той я репресира? На този въпрос последователите на Троцки отговор не дават. Могат да кажат, че Сталин затова е репресирал „ленинската гвардия", защото не е бил сигурен в нейната надеждност, подозирал е, че тя може да му измени, да премине към развиващия в чужбина луда политическа активност Троцки или да издигнат от своите среди друг лидер.

Но как тогава да обясним този факт, че репресиите продължават до последните дни на Сталин, всеки бюрократ във всяка минута е можело да бъде репресиран, а от време на време възникваше поредното шумно дело, показващо на света голяма група бюрократи („ленинградското дело", „мингрелското дело" и т. н.)?

Естествено, Сталин се стремеше към консолидация на властта и се опираше на партийно-държавните функционери. Но той не може да не разбира, че режимът на перманентните репресии, на които се подлагаха партийно-държавни функционери (включително и членове на Политбюро), го поставя в сериозна опасност. Така или иначе кандидати за „враг на народа" са можели да се противопоставят на тази участ, като се опитат да отстранят вожда по един или друг начин. В разните времена репресиите са се провеждали спрямо разни кръгове и са преследвали различни частни цели. Но, независимо от това, осъзнавал ли е това Сталин или не, обективно неговата репресивна политика е преследвала следните цели: 1) да не допусне формирането на привилегирован и безконтролен прото-буржоазен слой от партийно-държавните функционери; 2) да повишава ефективността и отговорността на партийно-държавния апарат.

По този начин (това не е морално оправдание, доколкото етиката е извън теорията), репресиите през сталинския период са своеобразна форма за решаване на главното противоречие на съветското общество.

От болшевизма към „новото мислене"

След смъртта на Сталин главното противоречие на съветското общество не се промени. Просто това противоречие не намери решение под каквато и да е форма. Съответно остротата и напрежението на това противоречие постоянно растяха, придобивайки антагонистичен, непримирим характер, въздействайки разрушително върху всички сфери на обществото.

Върховият слой на партийно-държавния апарат пожертва един своите членове – Л.П. Берия, опитвайки се да му припише „извращенията" и „престъпленията" през сталинския период. Висшето ръководство на партията измисли нов идеологически термин – т.нар. „култ към личността" (безсмислица от марксистка гледна точка). На XX конгрес вместо да се даде научен марксистки анализ на причините, условията и обективното съдържание на политиката на Й.В.Сталин, се изнесоха факти и морално осъждане на репресиите. Под идеологическия параван „завръщане към ленинските норми на колективно ръководство" партийно-държавния апарат си осигури пълна безконтролност и безотговорност. Партията-орден, създаден от Сталин, си съхрани правата. Само че сега нейната дейност беше насочена не да служи на работническата класа и всички трудещи се, а за осигуряване интересите на привилегирования слой партийно държавни функционери. Наред с искрените и убедени следователи на комунистическата идея, в партията започнаха да проникват хора безпринципни, тези, които Ленин нелицеприятно нарече „комсволоч".

Съществена роля за дезориентиране на комунистите изигра тезиса, издигнат от лидера на КПСС Хрушчов, че съветското общество е престанало да бъде държава на пролетарската диктатура, а е станало „общонародна държава". В действителност се случи обратното – съветската държава престана да бъде държава на пролетарската диктатура, а премина в пълно монополно владение на партийно-държавните функционери. Антиработническата, антинародната същност на функционерите се изяви в пълна мяра при разправата с работниците и обикновените граждани (при това на жени и деца) по време на събитията в Новочеркаск през 1962 г.

Отчуждението от трудещите се на партийно-държавния апарат, в които ръце се концентрира управлението на икономиката, доведе народното стопанство от провал към провал – провал на селското стопанство през последните години на хрушчовото ръководство, застой на цялата икономика през годините на брежневското ръководство.

Като снежна топка в икономическия и социален живот започна да нараства корупцията. В средата на 80-те години главното противоречие на Съветското общество придоби взривоопасен характер. При тези условия определена част от партийно-държавните функционери реши да свали маските и открито да тръгне по капиталистически път. Поначало всичко продължаваше по старата, отработена вече с „разобличаване култа към личността" схема – критика на грешките на предишния лидер. След това пропагандната машина бе ориентирана към масирана и радикална кампания против Сталин под знамето „завръщане към Ленин", после пропагандата в съюз с излязлата от нелегалност либерална дисидентура се заеха усилено да внедрят в общественото мнение идео¬логемата за „кървавия сталинизъм" – логично и закономерно продължение на не по-малко „кървав ленинизъм". На този фон вървеше неудържима пропаганда за прелестния „райски" живот в капиталистическите страни. Всичко взето заедно обезоръжаваше морално и идейно съветските хора, подготвяше идеологически завземането на властта от блока на тръгналите по капиталистическия път функционери и либерални дисиденти, поддържани във всичко от международния империализъм.

Преобладаващото мнозинство на съветската работническа класа и на колхозното селячество не искаше реставрация на капитализма. Разрешаването на главното противоречие на съветското общество се свеждаше до въпроса – кой кого? Работническата класа да обуздае функционерите или функционерите с подкрепата на империалистите ще успеят да надянат капиталистически ярем на работническата класа. Решението на този въпрос в полза на едната или другата страна изцяло зависеше от организираността, съзнателността и сплотеността на страните. По редица субективни и обективни причини тези фактори се оказаха по-силни у функционерите, а не в работническата класа. Но Историята продължава, „къртицата на историята рови добре, рови дълбоко". (Маркс)

"Ново работническо дело"

 

начало