ПАРАПУНОВ ЗОВЕ
/Откъс от книгата на Г.Мадолев – „Парапуновци”/
НИКОЛА ПАРАПУНОВ(1909-1943г.)
Трудовите хора в Разложко вярваха на комунистическата партия и свързваха
своята съдба и бъдещето си със Съветския съюз. Това добре знаеше и фашистката
власт. През тежката 1942 година обаче това беше недостатъчно. Партията в
Разложко беше поела решителен курс за въоръжена борба срещу фашизма, за
активна помощ на Червената армия, която единствено можеше да разгроми немскофашистките
войски и с това да помогне за освобождаването на нашия народ от игото на
фашизма и капитализма. Да, хората бяха убедени в това, че нашето освобождение
се свързва непосредствено с неизбежната победа на Съветския съюз във войната.
В това вярваха всички комунисти. Но част от тях разбираха само тази страна
на въпроса. А другата страна, която изискваше непрекъсната и упорита работа
за изграждане на инициативни и дееспособни партийни организации, както и
убеждението, че за победата е необходимо и ние да сме готови, и ако стане
нужда, да пожертваме и собствения си живот, или не се разбираше от някои
комунисти, или пък мнозина не бяха готови да изгорят в борбата. Такива комунисти
подпомагаха партизанското движение неорганизирано, разобличаваха фашизма,
но пак по своему, в отделни случаи и непостоянно. Такова поведение не съдействаше
за по-бърз подем на революционното движение и за по-бързо разрастване на
партизанското движение. Този недостатък се проявяваше много изявено в Разлог
и това най-добре чувстваше и разбираше Никола Парапуноз – Владо, който тежко
понасяше организационната разпуснатост на една част от комунистите в родния
си град. Значението на Разлог като административен център на Разложка околия
и необходимостта в него да действа силна партийна организация принудиха
Парапунов по поръчение на областния комитет на партията да се обърне през
есента на 1942 година със специално отворено писмо до комунистите в Разлог.
Още в началото искам да разпръсна едно погрешно тълкуване на писмото от
някои автори, че Парапунов е отправил писмото си не само до комунистите
в Разлог, а че то е било предназначено за всички партийни организации в
Горноджумайска област. Безспорно недостатъците, които той остро критикуваше,
съществуваха и в други селища, но там тези слабости имаха друг характер
и се проявяваха по-различно. Писмото Никола Парапунов адресира до комунистите
в Разлог и не бе изпращано в други селища.
Това писмо имаше и своята история. През януари 1942 година полицията нанесе
тежък удар върху разложката партийна организация. Част от ръководните другари
бяха арестувани, включително и секретарят на околийския комитет Кръстьо
Стойчев. Партийната работа в града бе разстроена. Парапунов се тормозеше
много от застоя на работата. Така се случваше винаги с нас. Ние най-много
страдахме, когато не вървяха работите в родното ни селище, и остро критикувахме
партизаните от този град или село. Независимо от това, че Парапунов беше
секретар на областния комитет на партията, той чувстваше, че носи лична
отговорност за състоянието на партийната организация в родния му град. Преди
да се спра на основните идеи, вложени в писмото, публикувам текста му, което
най-добре ще характеризира теоретическата и организационната мощ на партийния
ръководител Никола Парапунов.
„Драги другари,
В днешните съдбоносни дни, когато съществуването на България е сложено на
карта, когато тираническият крак на германския фашизъм и неговите български
агенти тъпчат, ограбват и обезправят народа ни, да се действа половинчато
и колебливо, разединено и неорганизирано, значи да си играем с огъня. Значи
да работим, без да победим, без да стигнем някога докрай, а винаги да оставаме
на половина път и винаги след това да почваме „отначало". Не, не може
да продължаваме повече така! И днеска е най-изгодният момент да се спаси
страната от катастрофа. Утре ще бъде късно. Или – или, няма среден път,
няма среден изход. Въпросът е за победата, въпросът е за изхода от гигантския
двубой. Въпросът е за България. Ще бъде или не, свободна или поробена. Свобода
или ново петвековно робство – ето въпросът над въпросите. А може ли да се
реши тази огромна историческа задача без организация, без упорита борба?
Може би се чака победата на Русия, от Източния фронт? Това е най-опасното
опортюнистично и най-паразитно чакане. Който чака, той и с чакане ще си
умре. Вярно е, че нашата и тяхната съдба са свързани, че нашият удар над
врага се нанася и ще се нанесе там. Но като победят русите, победата ще
си бъде тяхна, а не наша, рожбата е на тоя, който ражда, а не на тоя, който
гледа сеир и пъшка наоколо. Нашата победа и свобода могат да бъдат извоювани
само от нас. Даром свобода и победа няма и не може да има. Наистина врагът
е общ и борбата е обща. Тая обща борба се състои следователно от отделни
части и за да бъде обща, пълна победата, необходимо е всички поотделно да
извършат своето, да победи всеки на своя сектор.
Свободата на България чака на нас, на никой друг! Няма и не може да има
свобода, докато не се освободиш, докато не си свободен. За да победим поробителя,
за да се освободим, трябва сами да го победим в нашия сектор, сами да победим.
Може ли обаче да се победи без най-здрава, без строго централизирана организация,
строга дисциплина и изпълнителност и същевременно и без голяма самоинициатива
и самопожертвувателност, без организация със здраво отговорно ръководство
пред партията и партийците, пред ръководството? С две думи, може ли да се
победи и без болшевишка организация? Историята ни разкри, Ленин и Сталин
ни доказаха по блестящ начин, че подобно нещо нито е възможно, нито е мислимо.
Победата може да се осъществи само под ръководството и организацията на
една здрава, организирана болшевишка партия!
Който смята, че може да се мине без жертви и рискове, без дисциплина и изпълняване
всички партийни нареждания за победата, без болшевишка организация, той
лъже себе си и другите. Който не е готов да даде всичко за партията, т.
е. всичко за победата, той трябва честно и почтено да заяви това, той е
длъжен, макар и недостойно и подло, да се откаже от партията, от организацията,
от работата. И да отиде при бабите и да чака там жалкия си край, вместо
да стои като излишен баласт, като излишен в партията и пречи на нейния победоносен
ход напред. Защото организацията не се създава за суетности и слава, за
моментен блясък, за да седим в нея и да се крием зад нея, а за да се борим,
излагайки живота си на рискове и опасности, за да се реши съдбата на един
цял народ, на една цяла нация, за да се победи, а победата изисква дълга,
упорита и мъчителна всестранна подготовка (политическа, военна, организационна).
Днес тази задача е необикновена – едновременно и да се готвим, и да се борим,
и да се бием. А за да се извърши тая огромна работа, тая сложна и голяма
подготовка, и то в огъня на войната, под обстрелите на врага, се изискват
много неща и най-важното: 1) упоритост, 2) упоритост, 3) упоритост и още
постоянство, постоянство ... и хиляди пъти постоянство. Без безусловното
наличие на тия две условия е немислимо да се навакса' изгубеното по наша
вина.
Да се вдигнем на решителен бой!
При извършването на тая гигантска работа не може да попречи нито плачът
на майката и сестрата, нито милувките и уговарянията на жената, нито ругатните
на бащата. Напротив, както казваше Минин, в този двубой трябва да се вложи
всичко, ако не вложиш всичко, ще изгубиш всичко плюс себе си и най-важното
– победата. Или – или, или всичко – или нищо.
Готови ли сме ние на всичко, желаем ли да се жертваме за победата, отиваме
ли към решителния бой, можем ли да победим? Отговорът на тия въпроси се
съдържа в нашата практика и в нашия живот.
Не само ние сме готови на саможертва, но и ежедневно се жертваме: не само
ние отиваме към решителния бой, но и горим от това желание. Какво означават
постоянните въздишки и възклицания „Ах, кога ли ще дойде това?" – решителният
бой за суровата разплата. Не само можем да победим, но и сигурно ще победим,
защото налице са и желанието, и волята, и огромната сила на народа срещу
шепата узурпатори и потисници. Въпреки всичката готовност, въпреки всичките
обективни възможности и обективни условия за победата трябва обаче без страх,
без колебание дебело да подчертаем, че ако я караме така, до никъде няма
да я докараме, че за да се победи, повече така не може да продължава. Трябва
да се сигнализира, да се бие тревога за опасното положение, в което се намираме
всички, и с общи усилия да се излезе от тога инертно, заспало, полустрахливо
положение.
Къде се крие тайната на това тревожно положение, как да си обясним недисциплинираността,
неизпълнението на нарежданията и липсата на всякаква самоинициатива и всичкия
оня хаос и безотговорност, които царят при очевидно желание да се победи,
да се влезне най-после в решителния бой. Как да намерим корена на злото
и как да изкореним на дело това зло?
На искането да се свърши някаква работа (пази боже, сами да свършим нещо!)
ние почти навсякъде чуваме една и съща песен на различни мелодии:
„Трябва предпазливо да се работи (като че ли някой иска да не се работи
предпазливо). . . Трябва някак си да се запазим за „оня момент". .
., защо ми е да отида така йок (без полза). . ."
Да се действа под маската, че трябва някак си да се запазим за тоя момент,
най-малкото значи неразбиране как да дойде „оня момент". Не разбираме,
че оня момент е всеки ден, всеки час, че „оня момент" се състои от
много други „моментчета", че без тия моментчета няма и не може да има
въобще никакъв „момент", а камо ли „оня момент". Че тия моментчета
се създават с упоритост, ежедневен, ежечасен труд за отделната група и човек
и след като се натрупат тия моментчета на едно, се образува големият момент
– оня момент. Знаменателността винаги се състои или предхожда от „незначителното".
Цялото винаги се състои от части, а частите са негови съставки. Да се бездейства
в сънно чакане на „оня момент", значи да се иззидат зидовете, на край
да направим хубавата къща и ние тогава ще кажем: „Ето и нас, ние сме сега
готови и полезни. Ние сме чакали толкова тоя момент – отворете ни вратите
да влезнем, ако това не е героизъм, то какво може да бъде! Колко такива
ще се наредят.
Да се твърди, че който сега се жертва, „отива така без полза”, значи да
не се разбира и да не се оценява огромната полза. Абсолютна е необходимостта
от днешната работа и свързаните с нея неизбежни жертви. То значи да се говорят
безсмислици, да се хвърля кал върху такива светли личности от нашата история
като Левски, Ангел Кънчев, Гоце Делчев и др., защото предивременно са се
жертвали. Нима Н.Чернишевски и пр. дадоха сили, младост, пожертваха напусто
своя живот, като не дочакаха великия оня празник – великата 1917 година!
Нима можеше да се победи през октомври 1917 година без безбройните скъпи
жертви, които дадоха болшевиките и руският народ в борбата със самодържавието
и капитализма, без хилядите заточени, затворени и разстреляни селяни и войници?
Нима Ленин беше толкова коравосърдечен, та „искаше" да се дават тия
скъпи жертви и осъждаше жестоко колебливите и страхливите, които не искаха
да се жертват! Не, той не искаше да губи Русия, своите скъпи синове, а заедно
с това той знаеше, че без жертви не може да се мине и затова учеше пред
жертвите да не се спираме. Ленин не смяташе, че дадените жертви са напразни,
безсмислени, напротив, той разглеждаше тия жертви като неизбежно необходими
ледоразбивачи през ледения океан на историята, които чупят ледените планини
с бронзовите си гърди и проправят пътя и на човешкото развитие.
Да се успокояваме с илюзорната представа, какво, че ние „сме готови",
стига да дойде „оня момент" – значи да се самозалъгваме с нашата мнима
готовност, значи нашата „готовност" да си остане винаги скрита, винаги
в заспало състояние, винаги такава, каквато е днеска, никой да не я вижда,
никой да не я чувства, значи да лежим, да спим като турските аги на нашата
съзерцателна „готовност", която и пръста не си помръдва.
Да се чака идването на „оня момент", значи да се подценяват ролята
и значението на отделната личност и особено на субективния фактор – Партията.
В създаването и идването на „оня момент" често се чува: „Трябва да
узрее като круша" – т.е. да я откъснем и изядем. Но разбира се, че
и за узряването на крушата е необходима топлина и пр. и се изискват условия:
на първо място, слънце при наличността на земята и влагата. Без живителната
сила на слънцето нищо не може да узрее, тъй като няма следствие без причина.
Живителната сила на обществото днес – слънцето, – без което не може да даде
плод „оня момент", без което не може да узрее нищо в обществото, днес
е Партията!
Без да се впускаме в подробности, коренът на всичките опортюнистически разновидности
се намира в днешната социално-политическа обстановка, в жестоката борба,
която се води между фашизма и прогреса. Те не са нищо друго освен проявление
на огъването и свиването следствие на жестокото преследване, от германо-фашистката
политика у нас, на българския народ и неговите най-достойни синове. Нашата
задача е да разберем тоя корен на теглото и издъно да го изтръгнем.
За да имаме партия като оръдие, като основно средство за победата, е необходимо
час по-скоро да отстраним посочените слабости, да попълним онова, което
ни недостига, най-важното – да запазваме безусловно и на дело да провеждаме
всички основни принципи и закони на нашата партия.
А.
1. Да разберем ролята и значението на „оня момент".
2. Да разберем и добре оценим ролята и значението на Партията, която може
да поведе борбите на народа до победата й.
3. Незабавно да се ликвидира на практика с престъпното пренебрежително отношение
към редовния организационен живот, към редовното събиране, отчитане, към
редовните връзки и контрола и пр.
Б.
Безусловно да се спазват и на дело да се провеждат основните принципи
на партията.
1. Да се поддържа строга болшевишка дисциплина, т.е. съзнателно и доброволно
да се подчиняват по-низшите на по-висшите, партийците на ръководството или
ръководителя, да се изпълняват всички нареждания на Партията.
2. Като неразделна част на болшевишката дисциплина да се проявява и довежда
съзнателно и вдъхновена, максимална самоинициатива, бдителност и контрол.
3. Да се чувства всеки партиец постоянно и навсякъде съзнателно мобилизиран
воин на партията, отговорен за всички свои дела и постъпки.
4. Всеки партиец живее и членува в дадена група задължително, плащайки редовно
определения членски внос и изпълнявайки редовно и честно своите задължения.
5. За всяко нарушение в партийната дисциплина и задължения се налагат наказания,
като правене забележка, предупреждение, строго и последно предупреждение,
изключване и в особено тежки времена и при тежки престъпления – и много
тежки наказания.
6. Ръководството е длъжно редовно да държи връзки с партийците, да им дава
конкретна работа и да ги контролира кой как и какво е извършил, да се чувства
отговорно пред партийците и им дава отчет за своята работа. Ръководството
е отговорно за правилното провеждане на всички организационни принципи.
Дошъл е часът, когато трябва да се създава партията такава, каквато се налага
да бъде, и тя ще се създаде. Няма вече да се допускат досегашната разпуснатост
и нехайство.
Всеки трябва да реши сам за себе си, или ще бъде редовен партиец, или не
ще бъде, или с Партията, или вън от нея!
Безспорно всички ще разберат тая крещяща нужда на момента и ще тръгнат твърдо
и решително към победата. Особено вие, славни септемврийци, стара и изпитана
гвардия на партията, вие, които знаете да побеждавате и да понасяте всички
ужаси на терора, твърдо и устойчиво ще поемете съдбата на партийната организация
във вашите опитни ръце и ще ни поведете към още по-славни победи. Не ще
посрамите вие знамето на великия наш учител дядо Благоев. . . , на Мулетаров,
Костадин Патоков, Иван Крачанов, Божинов, Попилиев и хиляди знайни и незнайни
ваши съратници и другари. . .
Ние, по-младите партийци, ученици на старите, нима сега, „когато земята
се отърсва от отровната си плесен", от фашизма, когато бие дванадесетият
час на сгромолясване на нашия смъртен враг, нима в края на великата борба
ще трепнем и ще се огънем? Не, никога!...
Не ще посрамим знамето на нашата партия, на нашия гениален вожд Георги Димитров
– рожба на нашата земя.
Той е знаме на победата!
На работа, братя, на работа!
Партията ще победи!"
Макар и след толкова години, при всяко прочитане на това писмо намирам
в него нови мисли и идеи, вълнувам се и се пренасям в онези тревожни есенни
дни на 1942 година, когато Парапунов навярно мислеше и пишеше писмото си
в местността „Чурулец" на 4-5 км от Разлог. И друг път съм го виждал
така – седнал до някой дънер на нисък бор, замислен, с молив в ръка и малко
тефтерче. От време на време се почесва по врата, прехапва устни, хваща се
за брадата, после написва няколко реда. Понякога става, поразтъпква се из
поляната и отново сяда да работи.
Парапунов имаше характер и стил на работа, типични само за него. Обикновено
след няколкочасово уединение идваше при нас на непринудени разговори, които
скоро преминаваха в сериозни политически разисквания. В такива моменти ние
чувствувахме огромната духовна сила на този човек, неговата непресъхваща
революционна енергия. Колкото и естествен да бе с нас, той никога не действаше
необмислено и стихийно. Всичко в него беше целенасочено и дълбоко премислено.
По-наблюдателните партизани забелязваха, че той се вълнува от сериозни проблеми,
отговор на които търсеше в многобройните разговори с нас. Не можехме обаче
да разберем какво точно мъчи нашия ръководител. Парапунов беше сложна личност.
От една страна, скромен, общителен, достъпен, готов да посъветва другаря
си без всякаква поза. От друга страна, беше много затворен, недоверчив,
изживяваше трудностите сам, без да ги споделя с останалите. Така ние в тези
трудни за него дни не разбрахме, че, странейки от другарите си, Парапунов
обмисляше и работеше над писмото, което оказа силно мобилизиращо въздействие
върху всички комунисти.
Парапунов имаше кураж да казва цялата истина, колкото и неприятно да беше
това на пръв поглед. Той можеше да извлече най-ценното зърно от истината,
да го постави в центъра на вниманието, за да може всеки да стигне до най-важния
извод, който се налагаше в момента. Само той можеше да прозре и да изкаже
смелата, вярна, но и толкова рискована мисъл: „Може би някои чакат победата
от Русия, от Източния фронт. Това е най-опасното опортюнистично и най-паразитно
чакане”.
Защо Парапунов така остро порица на времето позициите на изчакване победата
на Източния фронт? Нали в тези съдбоносни години нашият народ, както всички
други народи, свързваше своята съдба със съдбата на руския народ! Нали всеки
знаеше, че съдбата на войната и на човечеството се решаваше на Източния
фронт! Цялата сложност на положението се заключаваше в това, как да се разбира
факторът „очакване", какво съдържание се влагаше в това понятие. Да
вярваш в победата на Русия и да чакаш на Източния фронт да се реши изходът
на борбата беше дълбоко обоснована позиция. Но само при условие, че всеки
един от нас помага за разгрома на фашистката армия, като тук, на своя земя,
се бори срещу фашизма. Ако ти обаче само чакаш и нищо не вършиш, фактически
ти не вярваш в Русия и в победата над фашизма. Затова Парапунов гневно писа,
че „Който чака, то той и с чакане ще си умре".
Истината е винаги конкретна. Особено историческата истина и политическото
поведение на човека. В онези дни, когато всяко действие можеше да ти струва
живота, когато пасивното разчитане на победата на Червената армия, без да
се помага конкретно и решително, фактически беше помощ на врага, чакането
бе паразитно н опортюнистично, както бе казано в писмото. Друго е сега,
когато от разстоянието на времето преценяваме решаващата роля на Червената
армия и нашето участие в борбата. Колко много грешат тези комунисти в различни
страни, които раздуват ролята на тяхната борба против фашизма и подценяват
решаващата роля на Съветския съюз за разгрома на фашизма и освобождението
на народите! Да, действително, истината е винаги конкретна!
Парапунов написа историческото си писмо в тежка политическа обстановка.
Немскофашистката армия затягаше обръча около Сталинград, настъпваше в Кавказките
планини. Инициативата беше още в ръцете на фашисткото военно командуване.
В тези условия Парапунов не изпадна в леви авантюристични настроения, зовеше
комунистите на къртовска, ежедневна политическа и организационна работа
в партийните организации и сред народните маси.
Парапуновската вяра, твърдост и решителност, изразени в писмото така силно
и вълнуващо, станаха за партизаните и партията в Разложко символ на най-възвишените
революционни добродетели. Когато се разиграваше съдбоносната драма на Източния
фронт и започваше Сталинградската епопея, Парапунов от името на партията
отправи своя призив „На работа, братя, на работа!" и с непоколебима
вяра изрече: „Партията ще победи!"