НЕОЛИБЕРАЛИЗМЪТ -- МИТОВЕ И РЕАЛНОСТИ В БЪЛГАРИЯ
доц. д-р Нако СТЕФАНОВ


Човекът живее в два свята – светът на вещите и светът на знаците. В сложната съвкупност на взаимодействия между тези два свята се осъществява човешкото битие. Балансът между вещите и знаците е необходим. Без този баланс човекът, респективно обществото, може да заживее в един митологизиран свят, т.е. свят на социални фантазии без съответствие в заобикалящата действителност. Подобна ситуация съдържа опасността битието да се превърне в небитие, т.е. човекът да се самоунищожи или обществото да се само-разруши. Предвид тeзи разсъждения нека да погледнем доминиращата днес сред политическия „елит“ на България идеология на неолиберализма – нейните митове, т.е. онзи свят на знаците, които тя създава и нейната реалност, т.е., конкретната практика, която се формира, като, следствие от знаците на неолиберализма.
Несъмнено в една малка статия е трудно да се покаже в цялостен вид философията на неолиберализма. Но все пак ще се опитаме да представим някои ключови понятия от митологията на това зародило се на Запад интелектуално движение. То до голяма степен се явява реакция на държавната намеса в икономиката, т.е. до известна степен то е плод на въвеждането на кейнсианството в реалната стопанска практика в САЩ, а по-късно и в Западна Европа.
Тук ще припомним, че държавният интервенционизъм в САЩ като ядро на т.нар. „New Deal“ , т.е. „Новия курс“ на президента Франклин Делано Рузвелт, е ключов механизъм за преодоляване на „Великата депресия“ от 1929-33 година. Самата „Велика депресия“ по своята същност се явява криза на доминиращия Запада по онова време либерален модел на капитализма. Засилването на ролята на държавата в управлението на стопанските процеси след 1933 година на практика дава възможност чрез определени структурни решения да се преодолее сериозната системна криза на капитализма в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век.
Своят интелектуален разцвет неолиберализмът бележи през 60-те години на ХХ век, когато определени икономисти в Лондон, а най-вече в Чикаго формират теоретично ядро, критикуващо използването на кейнсианските методи в стопанската практика на Запада. Именно така се създава известната Чикагска школа, дала няколко Нобелови лауреата по икономика. Сред ключовите и представители са М. Фридмън, Ф.Найт, Дж.Стиглер и други. На кейнсианството като съвкупност от регулативни мерки, провеждани от държавата с цел стимулиране на стопанските процеси, те противопоставят „чистия“ пазарен механизъм. Икономическите кризи т.нар. „монетаристи“ свързват не с противоречия на възпроизводството, а с нарушения в парично-кредитната сфера. Затова те разглеждат като най-главен инструмент за въздействие върху икономиката варирането на размерите на паричната маса.
Политическият „връх“ в развитието на неолиберализма стават 80-те години на ХХ век. Тогава в единство с друго идейно течение – неоконсерватизма, те активно започват да влияят върху крупни политически фигури най-вече в англосаксонските страни – президента Роналд Рейгън в САЩ, както и премиера на Великобритания Маргарет Тачър. Тук ще добавим, че по своето вътрешно съдържание неоконсерватизмът е същия този неолиберализъм, но със силна „закваска“ на пропагандистки миш-маш, съставен от традиционни ценностни установки - семейство, държава и т.н., но погледнати от позициите на англосаксонските общества. В интелектуален план се утвърждава класикът - Фридрих фон Хайек – британски икономист и социолог от австрийски произход.
Следва да се каже, че въпреки провъзгласената политика на „рейгъномика“ и „тачеризъм“, никъде на Запад не бе формиран неолиберален или неоконсервативен модел в чистия му вид. Фактически неоконсерватизмът, тъй като на Запад по-скоро може да се говори за неоконсерватизъм, отколко за неолиберализъм като политическа тенденция, спомогна за преодоляването на класическите кейнсиански модели и въвеждането на неокейнсианството като водеща система от регулативни мерки за стопанските процеси в западните общества.
Навярно едно от най-важните неща, които се случиха във втората половина на 80-те години с неолиберализма бе сформирането му като „модел за експорт“. Това се реализира чрез т.нар. „Вашингтонски консенсус“. Става дума за това, че по това време редица лидери на страни от т.нар. „Трети свят“, т.е. бившите колонии на Запада, разочаровани от неумението на държавата да реши проблемите на догонващото развитие (така наречените квази-социалистически модели на некапиталистически път на развитие), се обърнаха към лидерите на предишните си метрополии за помощ. Тук само ще отбележим, че трудно беше да се очаква държавата във вида, в който тя бе създадена в немалко общества в Африка, Латинска Америка и Азия – трибалистка (на племенен принцип) и/или доминирана от кланови интереси, да реши сложните въпроси на необходимостта от ускорена стопанска динамика от догонващ тип. Но в случая за нас по-важно е да коментираме помощта, която Западът оказа. Тя се състоеше в това, че на „Третия свят“ бе предложен (по принципа на приказката за това, че не трябва да се дава на бедния риба, а е нужно той да бъде научен да лови риба) неолиберален модел като начин за „процъфтяване“ на „Третия свят“. Ключовите понятия на този модел бяха „край на държавната собственост и приватизация на всяка цена навсякъде и във всичко“, „прекратяване на държавната намеса в икономическия живот по всякакъв начин“ и „безгранична свобода на частната инициатива“.
Когато в края на 80-те и началото на 90-те години в резултат на „перестройката“ на Горбачов системата на „държавния социализъм“ в бившия СССР и Източна Европа рухна, от Запад чрез ключови фигури на „новите демократи“ бе предложен като база за социално-икономическо развитие на бившите социалистически страни именно този експортен вариант на неолиберализма. Така България от 1990 г. се „движи по коловозите“ на неолиберализма, възлюбен от всички парламентарно представени политически сили в страната, независимо от техния цвят. Фактически въпреки смените на различни правителства през последните години може да се говори за различни полутонове – „жълт“, „син“, „розов“, „турскосин“ само на една ярка линия – неолибералната. Това още повече ни задължава да разгледаме някои основни постулати на неолиберализма, както като митове, така и като реална социална практика.
Митът за пазарната свобода
Неолиберализмът по стара либерална традиция, изхождаща още от Адам Смит с неговото произведение „Богатството на народите“ (The Wealth of the Nations) поставя в центъра на своите представи „икономическия човек“ – рационално пресмятащ, прогнозиращ и знаеш своя икономически интерес. На основата на това виждане за „икономическия човек“ се формира и постулата за необходимостта от пълна свобода на действие на този „икономически човек“ като ключово условие за човешкия прогрес.
Като изхожда от това неолиберализмът съзнателно свързва свободата на действие на „икономическия човек“ с неограничените от нищо механизми на пазарна игра. Важният момент тук е, че тези пазарни механизми се хиперболизират и абсолютизират. От механизми, които да подпомагат процесите на възпроизводство на материалния живот на човека във важна, но относително тясна област – производството на материални блага и услуги „пазарната игра“ става квинтесенция на развитието въобще, ключово понятие, което заменя, инкорпорира и обхваща всичко. Няма нещо, което да не може да се продаде и всичко може да се купи. Въпросът зависи само от това да има търсене, а също така и от сумата на паричните знаци.
По този начин на „кантара“ на човешките ценности „пазарната игра“, пазарът надхвърлят по своята значимост общата съвкупност на всички останали човешки ценности. Всякакъв опит да се търси обединяваща човешкото общество етика се разглежда от теоретиците на неолиберализма като „път към робството“ (Фридрих фон Хайек).
Подобна парадигма преобръща човешкото съществуване „с краката нагоре“. В резултат на това се поставя по един изключително ограничен начин въпроса за човешката нравственост – „всичко, което е пазарно неефективно е безнравствено“. По този начин измерител на човешкото и човека става пазарът. Ако не дай боже, пазарът не те приема, то ти нямаш право на съществуване.
Такива възгледи следва да кажем, че взривяват цялата конструкция на човешкото съществуване, основен принцип на която, потвърден от хилядолетната човешка практика е, че „всичко, което е нравствено, е социално-ефективно“. За това напълно заслужено, всяка култура, включително буржоазната култура, се е стараела да ограничи свободата в определени етични рамки. Всякакви опити да се нарушат тези ограничения изразени чрез етиката, а често пъти официализирани и чрез закон, са водели до хаос и разрушения. А различните видове спекулации по повод на абсолютната човешка свобода е явен признак за демагогия.
Трябва да се каже, че едномерно разбраната пазарна свобода, въпреки външната си рационалистичност, се базира на механистични и безкрайно примитивни възгледи за Човека и неговото общество. В крайна сметка, както потвърждава и българската неолиберална практика през последните години, тя води до своята пълна противоположност – до пазарното робство намерило израз в „тихия геноцид“ над българския народ.
Но нека да погледнем по-конкретно каква е практиката от прилагането на неолибералния модел на „Вашингтонския консенус“ в нашата страна.
Неолибералната реалност в България
Пораженията на неолибералното мислене, завладяло т.нар. „български политически елит“ през последните 13 години, като се почне от небезизвестния Луканов, мине се през ж.м.ж. и се стигне до текущия „царски“ екип, са една безкрайна редица, която трудно ще бъде да опишем. Затова навярно ще бъде нужна „Черна книга на неолиберализма в България“. Но все пак някои фрапантни случаи заслужават да бъдат споменати.
Първи такъв пример, безспорно е „Програмата Ран-Ът“, където съвсем съзнателно и целенасочено се приема мрачно бъдеще за България, лишено от всякакъв социален момент в името на бързото въвеждане на „пазарна свобода“. По този начин необходимите елементи на пазарно функциониране, от каквито несъмнено се нуждаеше българската икономика, бяха удавени в неолибералното море на „шоковите терапии“, където определено имаше шок, но както виждаме добре днес, терапия липсваше.
Поредната значителна стъпка на неолибералния поход бе „връщането на земята в реални граници“, което съсипа едно напълно конкурентоспособно на световни аграрни пазари едро селско стопанство.
Следваха всякакви други моменти, свързани с касови, масови и РМД приватизации, разрушили и разрушаващи индустриалната основа на страната. Те в крайна сметка формираха едно дисбалансирано общество, състоящо се от няколко процента олигархия и маса обеднели, обедняващи и трябва да кажем абсолютно несвободни люде. Всичко това бе съпроводено със значителна доза социална демагогия за да може горчивото хапче да бъде по-лесно преглътнато.
Днес вече сме свидетели на неолибералната колонизация на страната, провеждана под определени демагогски лозунги за влизане в ЕС и НАТО. И ни остава само да кажем като Поета „О, бедний народе, кой в тази робска люлка те е залюлял“.
Ако на това отговорим, че в основата е неолибералното мислене на българските „нотабили“, няма да сме много далече от истината.

начало