НЕОЛИБЕРАЛИЗЪМ, ПОСТ-МАРКСИЗЪМ И СОЦИАЛ-ДАРВИНИЗЪМ
доц. д-р Нако СТЕФАНОВ


В нашия цялостен социално-политически живот се пропагандират различни добре „фризирани“ ценности, здраво подплатени с академични теории, формиращи официалните, монументалните идеологии на различните партии, движения, бизнес и интелектуални кръгове. Зад всичко това, особено обикновената „електорална единица“, т.е. редовият гражданин на нашето Отечество, трудно съзира истинската философия на мисленето и действието.Казано по друг начин не може да разбере какво ръководи горепосочените партии, движения и кръгове. Затова нека заедно с теб, Читателю, да се опитаме да видим какво стои в действителност зад всичките „шекерени“ думи на официалните пропагандистки клишета.
Традиционният поглед „вдясно“, в „центъра“ и „вляво“
Съгласно митологията на „Кръглата маса“, където бе зачената днешната ни „димукрация“, българското политико-идеологическо пространство е разделено на дясно, центристко и ляво. Предвид това класическо разделение какви са оригиналните разбирания за всяка от тези части на политическия процес в световен план?...
Според традиционното разбиране за „дясно“, то е носител на консервативен дух и традиционни ценности, включително идеята за нацията, разбирана чрез апотеоза на нейното величие. В социален план „дясното“ определено изразява интересите на богатите, които се виждат като квинтесенция на предприемчивост и съзидателен труд.
Съответно „центърът“ е с претенциите да бъде волният дух, т.е. либерализма, погледнат от кулата на историята на онова „трето съсловие, което се опълчва срещу косността на феодализма и неговите ограждения пред социалната мобилност на активната и динамична обществена личност. В този смисъл той има амбицията да бъде ако не прогресивен, то поне „прогресистки“, т.е. носител е на движение във вярна обществена посока. В социален смисъл центризмът се опира на т.нар. „средни слоеве“, т.е. служащи, интелектуалци, свободни професии и т.н.
Съгласно споменатата традиция, дошла още от Великата Френска революция от 1789-1794 год., „лявото“ изразява в най-голяма степен активността, динамиката, промяната в името на масата, на мнозинствното от хората на труда. Поради тази причина то е ориентирано към най-онеправданите социални класи и групи в класово-антагонистичното общество, каквото е днес България – работниците, селяните бедняци, студентството и други.
Но така е според традицията, която макар и със световен авторитет, май че не работи у нас...
Българските реалности
За дясното и центъра: Ноември и декември 1989 година, юни 1990, август и септември 1990, начало на 1997 .... разлютени и бесни индивиди „щурмуват“ Партиен дом, правителствени сгради, Народно събрание. Вакханалия на „охлоса“, т.е. тълпата, лумпенски лица... Сини лидери погребват национализма като последно убежище на „комунизма“...Разрушителен плам е обхванал т.нар. „дясно и центристко пространство“. То не са ликвидационни комисии, то не са РМ (работническо-мениджърски) приватизации. Бивши партийни секретари, ОФ активисти, реститутки и просто лумпени (характерен е онзи случай с депутат от СДС, който продаваше гуменки на пазара?!!) се хвърлиха да крадат....Да Ви прилича това на поддръжка на традиционни ценности, на квинтесенция на съзидателен труд??? Или поне на волен либерален дух? Изглежда е вярна максимата, че „Историята се повтаря два пъти. Първият път като трагедия, вторият път като фарс“.
В този случай става дума за нещо друго, различно от традиционните виждания за „дясно“ и „център“. Става дума за една странна среща. Между определени нашенски следперестроечни реалности и неолиберализма в неговия глобалистки експортен вариант...
Неолиберализъм – концепция и практика
Ще припомним, че неолиберализмът се заражда на Запад като интелектуално движение, превърнало се скоро след това в политическо течение. Той до голяма степен се явява реакция на държавната намеса в икономиката, т.е. до известна степен то е плод на въвеждането на кейнсианството в реалната стопанска практика в САЩ, а по-късно и в Западна Европа. Своят интелектуален разцвет неолиберализмът бележи през 60-те години на ХХ век, когато определени икономисти в Лондон, а най-вече в Чикаго формират теоретично ядро, критикуващо използването на кейнсианските методи в стопанската практика на Запада. Именно така се създава известната Чикагска школа, дала няколко Нобелови лауреата по икономика. Сред ключовите и представители са М. Фридмън, Ф.Найт, Дж.Стиглер и други. На кейнсианството като съвкупност от регулативни мерки, провеждани от държавата с цел стимулиране на стопанските процеси, те противопоставят „чистия“ пазарен механизъм. Икономическите кризи т.нар. „монетаристи“ свързват не с противоречия на възпроизводството, а с нарушения в парично-кредитната сфера. Затова те разглеждат като най-главен инструмент за въздействие върху икономиката варирането на размерите на паричната маса. Върхът си като механизъм за политическо въздействие неолиберализмът постига чрез т.нар. „либерално-консервативен консенсус“ през 80-те години, когато оказва мощно влияние върху крупни политически фигури най-вече в англосаксонските страни – президента Роналд Рейгън в САЩ, както и премиера на Великобритания Маргарет Тачър.
Следва да се каже, че въпреки провъзгласената политика на „рейгъномика“ и „тачеризъм“, никъде на Запад не бе формиран неолиберален или неоконсервативен модел в чистия му вид. Фактически неоконсерватизмът, тъй като на Запад по-скоро може да се говори за неоконсерватизъм, отколко за неолиберализъм като политическа тенденция, спомогна за преодоляването на класическите кейнсиански модели и въвеждането на неокейнсианството като водеща система от планово или програмно-регулативни мерки за стопанските процеси в западните общества.
Най-важното, което се случи във втората половина на 80-те години с неолиберализма бе сформирането му като „модел за експорт“. Това се реализира чрез т.нар. „Вашингтонски консенсус“. По това време редица лидери на страни от т.нар. „Трети свят“, т.е. бившите колонии на Запада, разочаровани от неумението на държавата да реши проблемите на догонващото развитие (така наречените квази-социалистически модели на некапиталистически път на развитие), се обърнаха към лидерите на предишните си метрополии за помощ. Тук само ще отбележим, че трудно беше да се очаква държавата във вида, в който тя бе създадена в немалко общества най-вече в Африка, а донякъде и в Азия и Латинска Америка – трайбалистка(на племенен принцип) и/или доминирана от кланови интереси, да реши сложните въпроси на необходимостта от ускорена стопанска динамика от догонващ тип. Но в случая за нас по-важно е да коментираме помощта, която Западът оказа. Тя се състоеше в това, че на „Третия свят“ бе предложен (по принципа на приказката за това, че не трябва да се дава на бедния риба, а е нужно той да бъде научен да лови риба) неолиберален модел като начин за „процъфтяване“ на „Третия свят“. Ключовите понятия на този модел бяха „край на държавната собственост и приватизация на всяка цена навсякъде и във всичко“, „прекратяване на държавната намеса в икономическия живот по всякакъв начин” и “безгранична свобода на частната инициатива“. Всичко това създаде безкрайни възможности най-вече за западните транснационални корпорации и рязко ускори обедняването на широки маси в тези страни. Фактически станахме сведетели на нов качествен скок в развитието на неколониализма, който днес може вече да бъде наречен „глобоколониализъм“.
Неолиберализмът в Източна Европа като социал-дарвинизъм
Особено страшна смес формира импортираната глобалистка идеология на неолиберализма в страните на Източна Европа. Фактически зад проповядването на различни християн-демократически, просто демократически и всякакъв друг лъскави либерални ценности на нашата официална политическа десница и център се скрива нещо друго. А именно – там стои „озъбеното чудовище, бастарда на неолиберализма с реституционно-реваншистки примеси от всякакъв род и вид“. Тази смес е страшна защото, както е в случая с България, тя не можеше да обещае нищо друго освен квази-демокрация в политически план, а в икономически - разруха, натурален грабеж и присвояване с различни средства на създаваното с труда на народа, на обикновения българин в продължение на 45 години, а и от преди това.
Резултатът бе социал-дарвинистка политика, изпълнена с омраза и презрение към българския народ. Тя добре бе изразена навремето чрез заглавието на една статия в о’бозе починалия в. „Демокрация“, а именно - „Алчни старци изпълзяха на припек“. Колко „демократичен“ трябва да си за да озаглавиш по този начин вестникарското си творенийце? Фактически тук се крие виждане, според което тези, които обедняха в рамките на т.нар. „преход“ са низши личности, обречени на подчинение и манипулация. Оттук към следващата стъпка – обричането им на гибел остава минимално разстояние. То не е обявено, но него го виждаме. Виждаме го в страшния демографски срив на нашия народ, когато родените са по 40-50 000 по-малко от умрелите вече години подред. Виждаме го в т.нар. „здравна реформа“, в резултат на която плътно заехме първо място в Европа по детска смъртност, по смъртност от сърдечносъдови и ракови заболявания. Виждаме го по нарастващия брой на самоубилите се, по която статистика също гоним първите места. Виждаме го по криминалната хроника, по регистъра на пътно-транспортните произшествия, където ако се сумират жертвите, ще се види, че в нашата Татковина се води една не толкова малка война. Вижда се даже по онези прогнози на ООН, според които ако така продължаваме след 45 години България я ще има, я ще няма 4 милиона жители, от които българите сигурно няма и да са половината!!! Но не, нехае по тези въпроси нашата „политическа класа“. Или не просто нехае, а може би това е нейната цел?!
В крайна сметка не се ли явява цялата тази „неолиберално-реституционно-реваншистка“ политика и идеология на нашите т.нар. „десни“ и „центристи“ нищо друго освен крайна форма на социал-дарвинизма – едно ново по своята лудост пост-неомалтусианство???
Постмарксизмът като „другарче“ на неолиберализма
Но нека да погледнем ценностите на нашата представена в парламента и официалните средства за масова информация така наречена „левица“. Тези „леви“ като правило заявяват за себе си като за „социал-демократи“. Тук не бихме желали да коментираме социалдемокрацията - тази създадена в Западна Европа още в края на по-миналия ХІХ век идеология и социална практика. Тъй като тя търпи много значителни трансформации докато стигне днешното си състояние в такива страни като Германия, Франция, Швеция и т.н. Още повече, че за нашите т.нар. „социал-демократи“ може да се каже, че по-правилно ще бъде те да бъдат наречени „постмарксисти“. Става дума за термин, който вече придоби международна популярност, като обозначение на всички онези сили и личности, които до разпада на системата на „държавния социализъм“ в Източна Европа се придържаха към марксизма, към комунизма, а днес осъществиха силен завой „вдясно“. Както пише по този повод такъв изследовател като Джеймс Петрас „Интелектуалните привърженици на постмарксизма – това са в повечето случаи бивши марксисти, разделили се с него на почвата на „критиката“ на марксизма. Те издигат своите контрапредложения на всяко негово базово положение като основа на опита да развият собствена алтернативна теория или поне правдоподобна насока на анализ“ (цит. по Интернет ресурси). И така да видим някои основни положения на нашенските постмарксисти, отразени най-вече в действията им. Неслучайно в Евангелието е записано „По делата им ще ги познаете“.
Положение първо: Социализмът в нашата страна е бил неуспех. Неговият крах се дължи преди всичко и главно на дълбоко заложени в неговите ключови механизми недостатъци. Той не е бил конкурентен даже на предхождащото го буржоазно общество в България, нито в икономически, нито в политически план. Затова и всякаква защита на това, което е било, включително на неговите строители е безмислена, както са безмислени и всякакви общи теории за обществото като марксизма-ленинизма. Или както казват категорично „социалдемократите“ около Александър Томов „Социалдемокрация без социализъм“;
Положение второ: Марксисткият акцент върху социалните класи е „редукционизъм“, тъй като класите в съвременното глобализиращо се информационно общество изчезват. Политическите разногласия имат културно-антропологична природа и тяхните корени са в различните идентичности (раса, пол, етнос, полови предпочитания). Класовата солидарност е част от миналите идеологии, отразяващи предишни реалности. Солидарността може да бъде само хуманен жест. Класовата борба и класовото противопоставяне не водят към чувствителни резултати, завършват с поражение и не могат да решат действителните проблеми. Поради това, например, лидерът на БСП дава цвете при влизането в неговата партия на първия заявил открито своята сексуална привързаност хомосексуалист, но едва ли ще го видим да дава цвете при даване на партийна членска книжка на млад работник, още повече, че младите пролетарии не са се затърчали да влизат в БСП. Друг пример е Дон Цеци, който със своята Евророма, бе интегрална част от Евролевицата на „социалдемократа“ А.Томов;
Положение трето: Държавата е враг на демокрацията и свободата, тя е корумпирана и не осигурява ефективно социалното благосъстояние. Макропланирането води към бюрокрация, то не осигурява качествен и производителен обмен на стоки между стокопроизводителите. Пазарът е ключов механизъм на стопанските взаимодействия. Е, може леко да бъде регулиран, в частност в сферата на разпределението. Тук е нашата сила, ние сме майстори на разпределението и ще се стараем така да го правим, че и „Вълкът да е сит и агнето да е цяло“;
Положение четвърто: Традиционната борба на левите за държавната власт развращава и води към авторитарни режими. Революциите винаги имат лош край, тъй като те завършват с авторитарна реакция. Алтернативата е борба за демократично предаване на властта, коннцентрация на политическия процес само и единствено върху използването на избирателните механизми за постигане на властта;
Положение пето: Антиимпериализмът е още един израз на миналото. В днешния глобализиран свят няма възможност да се противопоставяме на международните капиталистически силови центрове. Затова е нужно сътрудничество с транс-националния капитал, търсене на стратегически партньори в неговите кръгове. Така че да се завоюва неговото благоразположение – с ниска цена на работната ръка, предаване на ключови обекти на националната промишлена структура в негова собственост или под негов контрол, създаване на благоприятни условия за неговото функциониране даже за сметка на местни производители;
Положение шесто: Лидерите на „левите“ организации не са длъжни да бъдат ориентирани само на трудовите хора, на бедните и онеправданите. Най-вече не са длъжни да споделят тяхните условия на живот. Това е много вреден „комунистически предразсъдък“. Така например преди време един от „лидерите“ на мощна „лява“ партия у нас на въпроса зададен му от негови редови съпартийци , откъде има толкова пари за закупуване на определено имущество, отговаря „Ще си умрете от завист, ей!Няма да ви оврат комунистическите глави!“ Вътрешната мобилизация на партийните им организации може да се основава на външно финансиране. Следва да се формират професионални кариерни политици, т.е. да се създават „инкубатори“ за лидери.Не бива да се позволява последните да идват „отдолу“. Защото това може да бъде опасно и да вкара в политиката неподходящи лица. Така, например, стана в депутатското представителство на БСП с „групата на четиримата“, обявили се срещу подкрепеното от тази партия участие в „демократизирането“ на Ирак.
Като съдим от горното може да открием ако не историческо родство, то поне ясно изразена идейна близост с нашенските неолиберали. За да не сме голословни, един факт. Пак преди време на изреченото от в. „Демокрация“ за „алчните старци, излезли да се припичат“, със същия цинизъм откликна със заглавието „Самоубийствата – хит на годината“ „социалистическата“ „Дума“. И това на фона на бавната, безкръвна и безмълвна екзекуция на България, намаляваща всяка година с по 50 000 свои чеда. Няма тревога, няма съчувствие...
Е, разлики несъмнено има и те са преди всичко в степента на демагогията. Не може да не се признае, че т.нар. „десни“ са определено по-откровени. Както и не може да не се завиди на демагогията на „левите“. Но така или иначе това означава само едно, че постмарксизмът е просто „другарче“ на неолиберализма. В този смисъл едва ли може да се очаква от него да бъде коректив на ясно изразения социалдарвинизъм, който в момента е водеща идеологическа постановка на българската т.нар. „политическа класа“. По-скоро това са „двата крака“ на едно и също чудовище, загризало „край наш роден“, вампир, пиещ кръвта на българския народ.
Е, Читателю, нима на тази трагична нотка да свършим нашата среща. Не, не и не! Ние трябва да създадем нашето идейно оръжие, нашата Вяра срещу този смок, засмукал „съдба народна“. Ние смятаме, че това може и трябва да бъде солидаризма като концепция, възраждаща в новите условия колективистките ценности на народа ни. Онези, които дадоха началото на България преди повече от 13 века и обединиха три народа – прабългари, славяни и траки в жизнеспособна държава. Онези, които през тези същите 13 века му помогнаха да оцелява и да се бори, онези на които се кланяха Левски, Ботев и априлци. Онези ценности, които му дадоха вяра да се изправи срещу чумата на фашизма Онези, на основата на които се създаде това, което вече 15 години рушат и грабят и все има още какво да вземат, докато не ги спрем.Но за това в следващата ни среща.

начало