КЛАСИ И СОЦИАЛНО-КЛАСОВАТА СТРУКТУРА В СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ - ОПИТ ЗА АНАЛИЗ
Нако СТЕФАНОВ

Едва ли е нужно да се убеждаваме, че не може да се направи една относително
безпристрастна оценка нито на икономическата обстановка, нито на политическата динамика, нито на социалната ситуация, да не говорим за някаква прогноза на развитие, без ясен социално-класов анализ. Каквото и да увъртат нашите не толкова отдавна „излюпени“ „демократи“, но без такъв откровен анализ на резултатите от досегашното ни следдесетоноемврийско развитие всякаква пропаганда на успехите на „нашенската димукрациъ“ и „пазарна икономика“ си остават просто тривиална манипулация, стараеща се да скрие истинската картина на нещата. Може би поради това именно такъв анализ се избягва от „мощния“ (и ще добавим добре платен) отряд апологети на днешния социално-икономически и политически порядък, били те социолози, икономисти или някакъв друг тип анализатори на обществените процеси.
Естествено, когато говорим за анализ на социално-класова структура трябва да очертаем, макар и накратко, онези изходни позиции,от които тръгваме при този анализ, а именно как следва да се разбира понятието „класа“. Тук ще подчертаем, че в основата е нашето разбиране за класа не като обществени групи, определящи се по размера на притежаването на определени материални придобивки. За нас е важен не само този размер, но и източника на неговото придобиване. В този смисъл за нас класата е устойчва социална група, различаваща се от други такива устойчиви групи най-вече по отношението си към собствеността на средствата за производство. Тъй като именно от това зависи както тяхното място в общественото разделение на труда и цялостното обществено устройство, така и начина и размера на получавания обществен продукт. Е, на някой такова разбиране ще му замирише на дядо Маркс. Е, така е, но какво да се прави, когато макар и вече с повече от век и половина давност, но неговите възгледи ни дават по-солидна методологична основа за разбирането на съвременните ни обществени реалности, отколкото въззренията да кажем на такъв знаменит деец на перестройката и ранната „димукрациъ“ у нас като о`бозе почившия г-н Кюранов с неговото разбиране за т.нар. „средна класа“. Но, лека му пръст и да не го споменаваме с лошо. И така, да тръгнем напред Читателю...
Поглед към миналато като опит за разбиране на днешния ден
Социално-класовата структура на едно общество не е константна величина. Точно обратното, това е постоянно променящ се феномен, особено в резултат на разломни събития в историческото развитие. През последните 130 години българското общество преминава през три такива разлома. Нека с две думи да опишем социално-класовата ситуация преди и след съответния разлом.
Първият е Руско-турската освободителна война през 1877-78 година. До този момент България е подчинена територия на една изживяла времето си феодална империя – Османската. През един значителен период от време, протекъл в рамките на тази империя, българският народ като че ли е застинал във времето и пространството, ако сравним неговата социална динамика с тази на страните от Западна Европа. Над 90% от българите са селяни, основно преживяващи от земеделие и скотовъдство с не чак дотолкова различаващо се имуществено битие. Съществува и един неголям слой занаятчии, чийто материален достатък е близък до този на селяните. Е, има и тясна група на назначавани от османската власт администратори по места, не разполагащи, обаче, с чак толкова значителни властни пълномощия и материални предимства пред другите. Може определено да се каже, че навярно оттук могат да се проследят корените на дълбоко залегнало в душевността на българина чувство за социално равенство, което като всяко достойнство, може понякога да се превърне в недостатък. Също така оттук може да проследим и корените на една друга черта на националния характер – известно нихилистично чувство към държавата, дотолкова, доколкото през един значителен период от време държавната власт е имала чуждоетнически характер и не се е възприемала като своя. Османското завоевание е лишило българите от собствена аристокрация и от такава важна прослойка като „учените хора“. Само в манастирите на Българската православна църква мъждукат въгленчетата на една ограничена ученост и на народностното съзнание.От тези въгленчета, обаче, по-късно ще тръгнат пламъчетата на църковните борби. От тях пък ще се разгори пожарът на национално-освободителното движение със своите върхове в лицето на Раковски, Левски и Ботев.
Едва през последните около сто години на османското владичество, къде стопанската инициативност на някои българи, къде пък вярното слугуване на поробителя, води до създаването на един също неголям по количество обществен слой, притежаващ вече значителни материални преимущества пред останалите си сънародници – слоят на българското чорбаджийство. Чорбаджиите, т.е. българската протобуржоазия, особено най-едрите от тях, завоюват от самото си възникване като особен слой ненавистта на масовия българин с угодничеството пред определено несправедливата османска власт, отнасяла се до края на своето господство в страната ни, към българите като към рая, т.е. като към говорещ добитък. Да, подобни твърдения никак не се връзват с днешните конюктурни митове за османското владичество едва ли не като благодат за българския народ, а страната ни като интересна контактна зона на две култури и цивилизации. Но такава е истината, така, както е запомнена и останала не само в историческите документи и свидетелства, но най-вече в родовата памет и душевност на българина.
Що се отнася до гореспоменатото чорбаджийско угодничество, последното в редица моменти е прераствало в пряко предателство. Наличието на изключения предвид тази социална ситуация са от този тип, които по-скоро са потвърждавали правилото, отколкото са го опровергавали. Достатъчно е само да се запознаем с публицистиката на Ботев за да почувстваме омерзението, което са изпитвали към тази протобуржоазия най-светлите представители на българския дух. Не случайно чорбаджийството е наричано „непорината византийска воня“, като понякога омразата към него е превишавала тази към поробителя.
Тук не може да не кажем няколко думи за класовите „параметри“ на онези, които са на острието на борбите за национално освобождение. Това като правило са хора, дошли от самото ядро на народа, синове на „прости орачи и копачи“, така добре описани от Иван Вазов в повестта „Хъшове“. Да и не може да бъде иначе. Това са хора, които няма какво да губят в борбата, освен собствените си глави. Но да си беден, не е достатъчно. Тук е нужна и определена вътрешна нагласа. Това определено са хора с особена душевност, сред чийто главни характеристики присъства една трайна черта. Тези хора са „безсребърници“. Даже Стамболов, който по-късно предава именно този дух на безсребърничество, пише по онова време „Не щем ний богатство, не щем ний пари, а искаме свобода, човешки правдини“. Друг не по-малко важен параметър на тяхната душевност е дълбоката любов към родната земя и народ, свещеното чувство на патриотизма, по-дълбоко даже от привързаността към Бога. Ето защо дякон Левски захвърля расото за да поеме Кръста на борбата...В случая не следва да забравяме и за онези първи кълнове на българската народна интелигенция, светска, като Козлодуйското даскалче, и религиозна, като Отец Матей Миткалото, които безпрекословно застават на страната на народа в страшната борба.
Можем определено да кажем, че именно в рамките на революционното крило на национално-освободителното движение в България се формира триадата „свобода+ равенство+развитие“. Тази триада най-точно бе изразена от онзи, който остава в съзнанието на всеки българин като една недостижима височина – Васил Левски. Така например в писмо на Левски до Евлоги и Христо Георгиеви от 6.Х.1871 год. четем следното: „Днешний век е век на СВОБОДАТА И РАВНОПРАВНОСТТА (едър шрифт в самото писмо) на сичките народности.....“(цит. по Генчев Н. „Васил Левски“, ВИ, София, 1987, с.82.). А на 19 февруари 1872 год. той пише до новопосветените в революционното дело следното: „Възобновлението на нашата славна (преди) държава, отърваванието ни от проклетите агаряне, за да добие първата чест и слава нашето мило отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили...“(пак там, с.83).
Фактически на основата на колективистките начала на бита и трудовия живот на българския селянин и занаятчия се формира българския солидаризъм. Тук ще подчертаем, че битовият и трудовият колективизъм са една добра, но недостатъчна база за едно политическо движение, каквото е национално-освободителното. Тук е нужен и определен живец, дух, виждане. Именно солидаризмът е този дух и живец. Под солидаризъм ние разбираме изключително чувство за общност, както и силна душевна готовност за подчиняване на личните интереси и цели на задачите, стремежите и целите на общността. Именно такива личности като Левски и Ботев стават символите на този солидаризъм. Те внасят в него решаваща характеристика, черта, която не толкова често присъства при проявата на една или друга форма на солидаризъм през различните епохи при другите народи и общества. Тази изключителна характеристика е чувството за жертвоготовност. Може определено да се каже, че тази жертвоготовност на водача, на ръководителя е ключовия фактор на формирането на българския солидаризъм през 70-те години на ХІХ век. Без ясното демонстрация от тези, които водят, че са готови да бъдат в първите редове в случай на сблъсък, т.е. да станат жертви на борбата, не би било възможно да се убеди дълбоко недоверчивия българин да подчини личния си интерес на общите цели. Особено, когато на практика няма някаква достатъчно мощна легитимна институция, като държавата, която да стои зад тези обществени цели.
Следва тук да се добави, че Левски и Ботев не само стават символ на този солидаризъм и жертвоготовност, но от момента в който падат жертви на борбата се превръщат в норма, в стандарт за сравнение и оценка на всеки, който се осмели да претендира да води българите в една или друга посока.
Така или иначе, но именно този солидаризъм формира базата на национално-освободителното общество у нас. Той става импулса на онова реално движение, което по логиката на създалите се геополитически, международни и друг тип взаимодействия довежда чрез Русия и Руско-турската война до освобождението от петвековния мрак. Оттук нататък социално-класовата динамика на българите поема в друга посока.
От Освобождението до юни 1923 година
Този период на социално-класовата динамика на българското общество не случайно е поставен между Освобождението и юни 1923 година. Въобще тук не става дума за една произволно избрана дата. Когато говорим за социално-класова динамика следва да анализираме не само някои „обективни“ процеси, изразени чрез фактическото, социално, икономическо и имуществено състояние на отделните класи, слоеве и групи. Израз на разделителна линия в рамките на социално-класовото движение може да бъде и не по-малко обективният и устойчив психологически надстрой, демонстриран чрез затвърдени стереотипи на виждане на света, себе си и другите, създадени в резултат на определени политически и социални събития.
А 9 юни 1923 година е именно такова събитие.Тъй като то фактически дава началото на Гражданската война в България. Последната се води дълго. Къде скрито, къде открито със спадове и върхове. По една колебателна синусоида тя практически продължава до началото на 50-те години на ХХ век. В рамките на тази Гражданска война първоначално силата и победата е на едната страна, за да мине после на другата. Върху нея огромно влияние имат международните процеси, геополитическите и идеологически противопоставяния, конфликти и сражения извън страната ни. Като в крайна сметка именно тези процеси се оказват ключовият фактор, онази политическа „гира“, която оказва решаващо въздействие върху баланса на везните на социално-политическите и идеологически противоборства в българското общество. Но затова ще дискутираме по-сетне, а сега да се върнем към това как се развиват социалните процеси след Освобождението.
Социологът Бл. Колев дава следните данни „След Освобождението 4/5 (83%) от населението живеят на село и се занимават със земеделие. Ако средният брой на едно домакинство през 1900 г. е 6 души, през 1946 г. е 4.4 души. През целия този период земята в българското село е раздробена и наброява над 11 милиона парцела със силно изразена пренаселеност.“(вж. Колев Бл. Икономическа култура. Изд. „Стопанство“ С.2002, с.180.). По-нататък се дават свидетелства от труда на А.Ю.Тотев „Сравнително изучаване на българското и югославското народно стопанство (естествено-исторически условия, население и основни производствени отрасли)“, С., 1940, който пише следното: „...в края на 30-те години на квадратен километър обработваема площ в България се падат 112 души, в Италия – 90 души, Германия – 52 души, Франция – 48, Англия – 30, Съединените щати – 17 души. Налице са не само по-голяма пренаселеност на хектар обработваема земя, но и много по-ниски брутни доходи, скрита безработица, неефективно използване на работната сила, по-ниски доходи на глава от населението и ниско равнище на живот“ (пак там). Макар сравнителните данни на А.Ю. Тотев да са от 30-те години, трябва да кажем, че те не са качествено по-различни от ситуацията няколко десетилетия по-рано. Те просто продължават същата тази тенденция наследена отпреди Освобождението и представяща ни няколко много важни характеристики на българското общество през целия този период.
Първо, че става дума за едно селско общество, характеризиращо се при това с икономически бит и култура, определяни от параметрите на натуралното или полунатуралното самозадоволяващо се стопанство. По своята същност това е едно „капсулирано и самокапсулиращо се общество“, характеризиращо се с традиционни възгледи за живота и обществените отношения. В основата на тези възгледи е патриархалността, както и свързаната с тази патриархалност особен семеен, родов и съседски тип колективизъм.
Втори много важен извод е за наличието на цялостно структурно изоставане в областта на основния поминък на българското население – селското стопанство, спрямо Западна Европа. Българското село не е стоково-пазарно ориентирано до годините на колективизацията. Митовете за българското селско стопанство, което е хранило Европа и било най-продуктивното по това време са просто безоснователна илюзия и съзнателна манипулация, появили се във времето на „късната перестройка“ и „ранната димукрациъ“, които не издържат на никакви статистически проверки.
Българското работничество
Каква е ситуацията с работническата класа през споменатия период – 1878-1923 год.? Българското работничество започва да се формира още във времето преди Руско-турската освободителна война. Първоначално е представено от чираци и калфи в сферата на различните занаяти, както и един първоначално относително тесен слой селскостопански пролетариат, т.е. различни ратаи, аргати, наемни чобани, козари, воловари, биволари, и други. Несъмнено, когато след Освобождението започва ускорено развитие на буржоазно-капиталистическите отношения, както в града, но така и на село, включително и развитието на някои държавно-капиталистически форми, като например Държавните военно-технически работилници, оставени в наследство от Руската армия, Пернишки въглищни мини, както и някои други, започва да се формира един образ на българския работник, който вече почва да заприличва на неговите западноевропейски събратя по класа, ако не по манталитет, то поне по външен вид.
На един първоначален етап, използвайки определението на Маркс, може да характеризираме българския работник като „класа в себе си, а не за себе си“. Но ситуацията доста бързо започва да се изменя. Още през 1884 год. се създава първият български профсъюз от съвременен тип – Централният работнически печатарски синдикат. Фактически в рамките на ХІХ век започва и процесът на съединението на организираното работничество с идеите на социализма.Този процес в други страни отнема десетки години, да не кажем векове, докато в България протича за един изключително кратък исторически срок.
Но все пак не бива да се забравя, че българският капитализъм практически до края на своя първичен етап на развитие – 9 септември 1944 год. може да бъде характеризиран като типично доиндустриално общество. Развива се промишленост, но тя остава в рамките на това, което се нарича традиционна и занаятчийска индустрия – винарство, маслобойни, мелничарство, пивоварни, тютюнев бизнес, основан главно на ръчен труд, шивашки и кожарски работилници, приличащи по-скоро на големи занаятчийски задруги отколкото на фабрики. На практика се броят на пръсти няколкото фабрики, където има машини. Съвсем не е случаен факта, че до края на войните – Балканска, Междусъюзническа и даже Първата световна, главни съсредоточия на индустрията в страната продължават да бъдат градовете, които още до Освобождението са известни като стари еснафски средища – Габрово, Трявна, Дряново, Троян и Самоков.
Нека да погледнем само някои конкретни статистически данни и сравнения по страни на 1 човек от населението в САЩ, Германия и България през първото десетилетие на ХХ век.

Цит. по Колев Бл. Икономическа култура, София, 2002, с. 199.

Продукт на 1 човек	Въглища	Чугун	Текстил, изчислен в левове
Страна
САЩ	4281 кг	286 кг	110, 09 лв
Германия	1802 кг	150 кг	–
България	33 кг	0 кг	2,29 лв

Даже във върховите моменти на развитието на българския додевето-септемврийски капитализъм – 1939 година, в страната ни ще има едва 93 000 работници, работещи в 2164 предприятия. Не бива да се забравя и една много важна характеристика на българското работничество – неговата тясна връзка със селото през един много дълъг и продължителен период, който на практика продължава дори до днес, т.е. във ХХІ век. През цялостното време на развитието на работническата класа съществува явлението на гурбетчийството. Характерна е следната тенденция. Първоначално семейството на работника живее на село, докато той работи в града. Постепенно семейството започва да се преселва при бащата. Отначало това е майката, а по-късно и поотрасналите деца, които до даден момент са били оставяни при бабите и дядовците на село. Така около редица големи, а и по-малки градове възникват работническите крайградски квартали.
Но връзката със селото не се губи дори след окончателното преместване. На село се съхранява някакво стопанство, което като правило подхранва живата традиция достигнала до ден днешен на т.нар. „икономика на бурканите“. При това тази традиция е характерна не само за работничеството, но и за чиновничество и интелигенция, което на практика често пъти ги уравнява по един чудноват и малко необичаен за редица други европейски страни начин. Често пъти връзката със селото в живота на маса „граждани“ в рамките на жизнения им път даже се засилва. Това обикновено става след привършването на активния трудов живот, когато българският работник, чиновник и даже интелигент се връща на село, оставяйки градското си жилище на своите наследници.

Чиновничество и интелигенция
Възсъздаването на българската държава „ражда“ като масов социален слой българското чиновничество. Вярно е това, че още в рамките на Османската империя съществуват примери на чиновници, българи по произход, в системата на османската власт, заемали понякога не малки постове. Но все пак такива случаи са по-скоро изключение, отколкото правило. Броят на такива чиновници-българи е значително ограничен, даже ако правим сравнение с броя на подобни чиновници от други християнски общности, съществували в рамките на империята, каквито са например гърците. Като правило споменът за такива чиновници в българската историческа памет е изключително отрицателен. Достатъчно е само да споменем Иванчо хаджи Пенчович.
Истинската история на българското чиновничество на практика започва след Освобождението. Когато говорим за чиновничеството, имаме предвид широк социален слой, състоящ от различни „отряди“. Определено към чиновничеството може да бъдат „причислени“ такива особени „отряди“ като военните и служителите на администрацията, свързана с поддържането на вътрешната сигурност и ред. Особено в първите години след Освобождението, когато българското офицерство все още е вярно на традицията на солидаризма, формирана в рамките на национално-освободителната борба, офицерите като правило поддържат една жива връзка с народа. Грижат се бащински за синовете на този народ, изпратени да служат под тяхното ръководство в българската армия. Носители са на най-висок морал. Във войните за национално обединение демонстрират изключителни примери на героизъм. Но с годините този дух на солидаризъм започва да „гасне“. Зачестяват случаите от типа „вестовой Димо“. За да се превърне постепенно една част от това офицерство във враг на собствения си народ в периода на започналата през юни 1923 година Гражданска война.
Най-ярки представители на чиновничеството са работещите в различните административни структури – от най-висшата администрация до най-ниските слоеве – „редниците“ на административното обслужване. Естествено различното място в държавната йерархия определя и различно имотно състояние, а оттук и нерядко придържане към различни обществени настроения.
Принципиално погледното в България между чиновничеството и друг един специфичен социален слой – интелигенцията, винаги е съществувало припокриване и преплитане. Относително „тесния пазар“ на интелектуални продукти в България винаги е принуждавал една широка част от интелигенцията да гледа към „държавата“ като източник на своето материално съществуване. Това несъмнено налага някои специфични черти на манталитета на българския интелигент, както в положителен, но така и в отрицателен смисъл. Сред интелигенцията особена е ролята на учителството. Трябва да кажем, че сред българските учители също така дълго време се запазва един специфичен възрожденски „дух“. От неговите среди излизат редица бележити български учени, общественици и политически дейци.

Българската буржоазия
Класовата картина в страната ни не би била пълна ако не опишем водещата в периода 1878-1944 год. обществена класа в страната – българската буржоазия. Трябва да кажем, че тя особено във висшите си слоеве, т.е. едрата и средната буржоазия, демонстрира едно вярно следване на традициите на чорбаджийството, от което пряко произтича. Казано по друг начин изявяват се като един изключително консервативен слой. Фактически българската буржоазия е една „закъсняла класа“, ако я сравняваме с подобна в страните на Западна Европа. Определено и липсва откривателския дух, решителната предприемчивост, чувството за прогрес и служене в името на националното развитие. Всичко това е заменено с келепирджийство, така добре описано от Щастливеца чрез незабравимия образ на Бай Ганьо. Особено се засилва келепирджийския и далаверджийския нагони на горните слоеве на тази класа в най-тежките времена за българския народ – по време на войните, а най-вече в периода на, както са я наричали тогава „Европейската война“, т.е. Първата световна. Когато обикновените, най-вече селски мъже и младежи, гинат по фронтовете като мухи от вражески куршуми и от болести, редица представители на тази класа правят големите си удари в забогатяването чрез военните доставки.
Най-определено може да се твърди, че именно едрата буржоазия у нас, наред с висшето придворно чиновничество се превръщат в онези социални групи, които чрез политическо, икономическо и личностно поведение, разрушават духа на създадения от национално-освободителното движение солидаризъм. Класовият егоизъм сред тях взема връх. Те не успяват да осъществят онази роля, която играе тази класа в редица страни в Западна Европа и Северна Америка. А именно да осъществят националното обединение и да преведат страната от Аграрната в Индустриалната епоха.
Водещи личности на тази класа, като например особено възхваляваният днес Стефан Стамболов, въпреки че притежават определени лидерски качества, не се оказват на висотата на изискванията на своето време. Те не успяват да „надскочат“ себе си и епохата, в която живеят. Та нима именно Ст. Стамболов не се превръща в ярък пример на стремеж за забогатяване на всяка цена чрез използване на лостовете на държавната власт. По този начин той отрича духа на солидаризма, към който той се е придържал в един предишен период на своя живот и е възпявал в стиховете си.

За Цивилизационния преход
От момента, когато в света, отначало в Англия, а по-късно и в други страни на Западна Европа, а след това и в Северна Америка, се осъществява Индустриалната революция, пред останалия свят се появява проблемът за догонването. А именно догонване изразено в преход от Аграрната към Индустриалната епоха. Класическият модел на такъв преход, както е широко известно, и както вече по-горе сме споменавали, е водеща сила в този преход да бъде именно буржоазията като класа. Несъмнено не бихме могли да говорим за този цивилизационен преход (цивилизационен тъй като става дума за излизане от Аграрната цивилизация и преминаване в Индустриалната цивилизация) в Западна Европа без да се отчете мястото на колониалните завоевания като източник на ресурсно осигуряване за подобен качествен скок. Когато днес нашите радетели за „влизане в Европа“ говорят за европейски ценности те не трябва да забравят един важен момент. Че именно в рамките на такива реали, а именно буржоазията като водеща индустриална сила и колониите като ресурсен източник се формира ядрото на тези ценности. И това е един доста устойчив комплекс, който като матрица на политическо поведение се налага във взаимоотношенията с другите страни и народи до днес. Но явно съдбата на 1, 2, 3 и 4 блокове на АЕЦ „Козлодуй“ нищо не говори нито на тъй наречената ни „политическа класа“, нито на нашия народ...
Във връзка с гореказаното следва да подчертаем особено един ключов момент. Ако до Руско-турската освободителна война ролята на „задържащ комплекс“ пред цивилизационния преход на България играе турското господство, то след Освобождението, постепенно в качеството на такъв „задържащ комплекс“ се превръща системата на политическа и икономическа власт, създадена от българската едра буржоазия и висше чиновничество.
Тази власт начело с княза Фердинанд, признат по-късно за цар, прави цяла серия от отчайващо губещи политически ходове. Тези ходове водят до две национални катастрофи, откъсване на „късове“ жива плът от националната снага на Майка-България, репарации и загуба на оскъдните човешки, материални и духовни ресурси, така нужни предвид необходимостта от осъществяване на цивилизационния преход. Наред с тези губещи политически ходове не се прави нищо във връзка с някакви печеливши икономически стъпки, които да акумулират необходимото ресурсно осигуряване за осъществяване на споменатия цивилизационнен скок. Всичко това обрича България да бъде периферия на световния капитализъм, както и постепенно да се превръща в ресурсна зона на центъра на този капитализъм, разположен фактически почти до края на Втората световна война именно в Западна Европа.

Относно цивилизационното противоречие и преплитането му с класовата борба
Фактически в България след втората национална катастрофа в Първата Световна война се формира особено остро противоречие между създадената система на политическа и икономическа власт, явяваща се задържащ комплекс спрямо осъществяването на преход от аграрно към индустриално общество, и необходимостта от нов тип развитие, създаващ условия за реализация на „Индустриалната революция“ в страната ни. Това противоречие поражда една изключителна обстановка в България, доста по-различна от тази, например, в Западна Европа. Едно сравнение със страните, явяващи се център на капиталистическата динамика като Великобритания, Франция, Германия и други свидетелства, че там може да се говори за класически тип класова борба в рамките на индустриалната епоха – борба между буржоазия и пролетариат, която борба в една или друга степен тласка обществото в позитивна посока на развитие.
В нашата страна събитията се развиват по, меко казано, значително по-своебразен начин. При цялата неразвитост на класовата структура предвид незрелостта на буржоазното общество, което не е успяло да изгради своята технологическа база в лицето на индустриализма, може да се говори за изключително ожесточаване на политико-социалния конфликт. Причината, както се вижда от гореказаното е в това, че върху относително незрелия класов конфликт между класата на капиталистите и тази на работниците, се наслагва едно „цивилизационно противоречие“. Закъснялата в своето развитие буржоазна класа, поради своята „закъснялост“ не развива качествата, каквито, например един Вернер Зомбарт (1863-1941) или пък Макс Вебер (1864-1920) приписват на „младия капитализъм“, а именно предприемачески дух, а също така едва ли не религиозно-аскетично отношение към труда и бизнеса. Точно обратното тя се изгражда като консервативна сила, ориентирана към келепирджийство и далаверджийство, която не умее и не успява да осъществи своите класови задачи, възложени й от Историята – националното обединение и индустриализацията.
В резултат на това тя вместо „локомотив на историята“ се превръща във воденичен камък на шията на българския народ. Ето именно това „цивилизационно противоречие“, цивилизационно, тъй като е свързано с прехода от един технологически начин на производство – аграрния, т.е. Аграрната епоха, към друг технологически начин на производство – индустриалния, т.е. Индустриалната епоха, е в дъното на изключителния политически и социо-икономически конфликт в България през първата половина на ХХ век.

За фашизма и антифашизма в световен план
Особено се ожесточава този конфликт, когато към него се наслагва и се преплита и друго мощно противоречие, разкъсало общественото пространство на Европа и света през същата тази първа половина на миналото столетие. Става дума за противоречието между фашизма и антифашизма. Тук няма да се спираме подробно на такъв гигантски проблем – този за антифашистката борба в световен план, който сам по себе си изисква дълбоко и подробно осветяване и осмисляне. Ще отбележим само, че несъмнено в борбата между фашизма и антифашизма могат да се забележат редица аспекти и тенденции. От една страна те имат геополитически и геоикономически корени и последствия, а от друга и социално-класови такива. Не може да се пренебрегне и наличието на редица други моменти, а именно – вътрешно-формационните противоречия, представени първоначално от Великобритания и Франция, от една страна и Германия от друга. Не определено върху тях във времето се „стоварват“ и междуформационни противоречия между Германия, Япония и другите, участвали на тяхна страна и СССР. България постепенно е завъртяна в този гигантски конфликт и противоречие, което изостря вътрешния конфликт до невъобразими височини.

Към въпроса за Гражданската война започнала на 9 юни 1923 година
Преди, обаче, да разгледаме въпроса за това преплитане на политическия и социално-икономическия конфликт в България с гигантския световен сблъсък между фашизма и антифашизма, нека малко по-подробно се спрем на Гражданската война, започнала със зловещия Деветоюнски преврат през далечната ни вече 1923 година. Ярко доказателство за постепенното превръщане в „запушващ, задържащ комплекс“ пред развитието на България на тогавашната система на политическа и икономическа власт в страната и създадения от нея „елит“ е времето на Първата Световна война. Поведението на този „елит“, както вече имахме случай да коментираме, по времето на тази война разчиства последните остатъци на солидаризма в българското общество, останал в наследство от национално-освободителните борби и войните за национално обединение. То става и една от първопричините за Войнишкото въстание. Това въстание е онази първа гръмотевица, която предупреждава какво може да настъпи.
Тогава в условията на тази война „елитът“ се разправя с помощта на чуждата германска армия по един жесток, кървав начин със своите войници. Но да приемем даже, че това е ако не морално, то поне в някаква степен политически оправдано. Защото става дума за войнишки бунт във военни условия. Но това което последва по-късно през юни 1923 година не може да бъде не просто оправдано, но даже обяснено с някакви човешки и божески закони и правила. Защото става дума за преврат и убийство на законно избрания министър-председател Александър Стамболийски. Тук нека кажем няколко думи за тази безспорно забележителна личност. Александър Стамболийски несъмнено е един от малкото първенци в новата и най-новата българска история, носители на лидерски качества. В случая под лидерски качества разбираме, че личността е не просто носител на харизма, т.е. на способността да очарова своите последователи, но е способна да търси нов път за развитие на обществото. Стамболийски като че ли притежава тази способност. Той е готов да търси други, различни пътища от демонстрираните дотогава от споменатия по-горе политико-икономически „елит“. Пътища, които да тласнат страната в необходимата посока на развитие. Щеше ли това да стане, ако той бе останал начело на страната? Не можем да знаем, а още повече да гадаем, защото 9 юни 1923 година прекъсна още в самото начало тези самобитни търсения на нов път за България.
Практически на 9 юни 1923 година бе обявено началото на дълголетната Гражданска война в Отечеството ни. Едва ли превратаджиите са разбирали това, разбирали са какво правят. Но днес вече след две, не три поколения след тази дата, ние можем да направим тази оценка. 9 юни се превърна във водораздел разкъсал обществото и историята на България. Водораздел, от едната страна на който бяха онези, които желаеха да запазят привилегиите си, богатствата си, начина си на живот за сметка на другите. Онези, които тогава искаха да заяват, че „времето е наше“ до веки веков. А от другата страна бяха тези, станали в една или друга степен техни жертви. Жертви, които, обаче, вече прозираха и проглеждаха за това което става...

Относно спора за това имало ли е фашизъм в България?
Когато говорим, че на 9 юни 1923 година тогавашният „елит“, „успял“ междувременно да се сформира като един спиращ развитието на България социално-политически комплекс, обявява открита гражданска война на значителна част от българския народ, стигаме до една важна тема. Известно е, че нашата историческа наука до 10 ноември 1989 година се придържаше към виждането за това, че на 9 юни 1923 година се установява фашистки режим. По този начин и народният бунт през септември същата година е разглеждан като първо в света антифашистко въстание.
Днес не са малко онези неофициални и даже официални фактори, които публично поставят под съмнение фашисткия характер на режима не само през 1923 година, но въобше през целия период до 9.ІХ.1944 година. Най-острата дефиниция, която се използва по отношение на този режим е той да е наричан просто „авторитарна власт“.
Що се отнася до самото Септемврийско въстание, то се третира като инсинуирано от Коминтерна. По този начин не просто се поставя под съмнение неговата „легитимност“, поради това, че то е, видите ли, плод на външна намеса. Нещо повече, на него му се вменява престъпен характер, а най-вече такъв се приписва на ръководната сила на това въстание – БКП (т.с.). Към подобни тези за нефашисткия характер на режима, най-малко в един период до началото на 40-те години, се придържат даже някои т.нар. „леви“ дейци и изследователи.
Един опит за социално-класов анализ на българското общество не може да отмине с мълчание спора за това имало ли е фашизъм в България. Нека да се опитаме да изкажем скромното си мнение по въпроса. Първо да почнем с разбирането за това що е фашизъм и имал ли е той почва у нас? В тази област съществуват различни определения. Широко известна е формулировката, дадена от VІІ конгрес на Коминтерна за фашизма на власт, като „открита терористическа диктатура на най-реакционните кръгове на монополистическия капитал, осъществявана в името на съхраняването на капиталистическия строй“.
Но за да не се смята, че в разглеждането и оценката на явлението „фашизъм“ изхождаме от определени убеждения и по този начин да ни обвинят в съответни предубеждения, ще използваме друга дефиниция. Последната е дадена в една известна, да не кажем най-масовата и популярна американска енциклопедия „The Concise Columbia Encyclopedia“, издадена от Columbia University Press, New York, 1983.
Според тази енциклопедия фашизмът се определя като „опозиция на демократическите и социалистически движения, расистка идеология като тази за антисемитизма, агресивна военна политика и вяра в авторитарен лидер, изразяващ националните идеали. Фашизмът основно печели подкрепа чрез обещания за социална справедливост пред недоволните елементи на работническата и средната класи, както и за обществен ред пред могъщите финансови интереси. Съхранявайки класовото разделение и като правило защитавайки интересите на капиталистите и земевладелците (курсив мой – Н.С.) фашистката държава упражнява контрол на всички равнища на индивидуална и икономическа дейност, използвайки специални полицейски сили за да насади страх.
Първа използва термина фашизъм партията, чийто основател е Мусолини и която управлява Италия от 1922 год. до разгрома на страната във Втората Световна война. По-късно терминът е използван и от други десни движения такива като НАЦИОНАЛ-СОЦИАЛИЗМА в Германия и режима на ФРАНКО в Испания“(цит. по гореуказания източник, с.283, заглавните букви са използвани в оригинала).
Като изхождаме от подобни определения да се опитаме заедно с теб, Читателю, да помислим имало ли е фашизъм у нас и кога е началото на установяване на фашисткия режим в България? Ще тръгнем от това, че даденото определение фиксира едно зряло обществено състояние. Но постигането на това състояние е процес, който при това е общоевропейски, да не кажем световен. Безспорно през 1923 година процесът е едва в началото в европейски и световен план. Затова е излишно да търсим в него пълния набор от чертите, характеризиращи зрелите му форми.
От друга страна не бива да се забравя, че тогавашният българският капитализъм е неразвит, доиндустриален тип общество. Тези му особености не могат да не оказват въздействие върху политическите форми на фашизация в нашата страна. Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия. Наред с това ще припомним, че както това се отбелязва от различни изследователи, „фашизмът играе ролята на превантивна сила, на превантивна контрареволюция“. Казано по друг начин това е режим „извикан“ от мощни икономически интереси на определени най-едри буржоазни слоеве за да предотвратява евентуален бъдещ революционен момент далеч преди да е настъпила революционна ситуация.
Доколко това е истина за България при неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси? Тук ще припомним още веднъж факта на споменатото вече „цивилизационно противоречие“. На практика обществото в една своя значителна част е разбрало, т.е. в някакви форми и по конкретни начини се е проникнало със съзнанието, че създаденият във времето „елит“ и поддържаната от него система на политическа власт, изразяваща определени икономически интереси на дадени социални класи, пречи, спира, връща назад развитието на страната. Именно това съзнание, въпреки относителната социално-икономическа незрялост, създава възможността за възникване на революционни промени, т.е. осъществяване на дълбоки и качествени изменения в системата на политическа и социално-икономическа власт. Именно такава е обстановката у нас в началото на 20-те години.
Уплашени от възможността за една, макар и осъществявана по демократичен начин от правителството на Стамболийски евентуална смяна на своята доминация над обществото, определени политически кръгове, изразяващи известни ни социално-икономически интереси, т.е. интересите най-.вече на едрата буржоазия, нанасят своя превантивен удар на 9 юни 1923 година. Казано по друг начин постъпват по фашистки. Да, те нямат пълния „фашистки набор характеристики“. Но даже Мусолини, пък и Хитлер не ги е имал в един първоначален период. Световната наука за обществото отдавна е отбелязала факта на различие между „фашизма-движение“ и „фашизма на власт“, т.е. „фашизмът-държава“.
За една политическа сила, структура и режим се съди преди всичко по политическото поведение. И ако тя се „държи“ фашистки, т.е. изразява интересите на една макар и недоразвита, но все пак буржоазна олигархия, като при това е готова в защитата на тези интереси, да използва цял набор терористични действия, какво е тя освен една или друга форма на фашизъм?
И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива“. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм от периода на първата половина на 40-те години.
Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота“ даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти. Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива. И за да не сме голословни ще цитираме няколко цифри. Страхуваме се, че днес за младите поколения тези неща са почти неизвестни и затова е нужно да се припомнят именно конкретните факти и цифри.
Така например само в т.нар. „септемврийски погром“ въоръжените части подкрепили превратаджийското деветоюнско правителство и различни шпицкоманди избиват над 20 000 човека (според Д. Косев, „Септемврийското въстание в 1923 г.“, С., 1954 г., с. 241 след потушаване на въстанието фашистките палачи убиват около 5 000 комунисти, земеделци и др. Около 15 000 души са арестувани и изтезавани, а около 30 000 емигрират. Бел. на ред. на ДС „23-ти септември“ ). По повод на неописуемите жестокости на погромаджиите писателят Антон Страшимиров изрича тежките, но верни думи „Клаха народа така, както турчин не го е клал“.
Още по-страшни форми взема държавният терор, т.е. обявената от монархо-фашизма Гражданска война срещу собствения си народ, в периода 1 март 1941 година - 9 септември 1944 година. Без съд и присъда са убити 29 210 души, от които 20 070 ятаци и помагачи и 9 140 партизани. Изгорени са 2 139 къщи. Зверствата стигат дотам, че тяхна жертва падат невинни и невръстни деца, както става например в с. Ястребино.
По силата на Закона за защита на нацията 11 392 граждани от еврейски произход от т.нар. „нови земи“ в Западна Тракия и Вардарска Македония са депортирани в нацистките лагери на смъртта. От тях след войната остават живи само една минимална част. В старите предели на България 50 000 граждани от еврейски произход са интернирани извън родните места и са принудени да изпитат всички прелести на това да бъдат „граждани втора категория“. Общо в страната действат 261 затвора и 22 концлагера.
Българският монархо-фашизъм има даже неблагоразумието и авантюризма да включи България във Втората Световна война на страната на Тройния съюз. И тази фатална стъпка е предприета въпреки предложенията и предупрежденията на представителите на основните сили, формирали след време Антифашистката коалиция, България да остане неутрална. Например през ноември 1940 год. заместник комисарят на СССР по външните работи А. Соболев посещава страната ни, при което посещение прави предложение България да се въздържи от встъпване в Тройния съюз.
С предупреждения по този повод излиза и Н. Рендел, пълномощен министър на Великобритания в София, който при среща с тогавашния министър-председател Богдан Филов през март 1941 година предава думите на премиера на страната У. Чърчил, че за тази си постъпка, т.е. встъпването в Тройния съюз, България ще бъде жестоко наказана след войната. Даже президентът на САЩ Ф. Д. Рузвелт праща личния си пратеник У. Донован за да предаде предложението му нашата страна да остане неутрална. Но всуе...
Цялата политика на монархо-фашизма изправя България в средата на 40-те години на ХХ век пред угрозата от Трета национална катастрофа, от която страната ни се измъква на косъм...
И не е ли кощунство да се говори след всичко споменато по-горе, че в страната не е имало фашизъм?!!!

Антифашистката борба и формирането на новия солидаризъм
Нека да погледнем нещата и от другата страна. От страната на тези, които се вдигат на борба срещу системата. Ще започнем със Септемврийското въстание и най-вече с щекотливия въпрос за връзката му с Коминтерна. Тази връзка е безспорна. Ала тук няма да коментираме политиката на Коминтерна по това време. Но не поради това, че тя не е важна, а поради факта, че нас в случая ни интересуват два по-основни въпроса: А именно дали „командата“ от Коминтерна е първопричината и повода за това българските селяни, а също така работници, да се вдигнат с оръжие на въстание? И вторият въпрос е „делигитимира“ ли тази връзка борбата и саможертвата на септемврийци?
Да започнем с първия въпрос. За връзката с Коминтерна са знаели само тясна група ръководители на въстанието. Никаква заповед „отгоре“, от Коминтерн ли било, та ако ще и от Господ да бъде, не може да вдигне хората на въстание, ако за това няма конкретни причини. Ако липсва конкретната ситуация, създадена от политическите събития и цялостната обществена атмосфера. А тук конкретната причина е повече от „очевадна“. Тя е в наглото с преврат вземане на властта на 9 юни 1923 година. Тогава Юнското въстание, като една пряка и непосредствена реакция на земеделци и комунисти, е смачкано от добре подготвените превратаджии.
Но „смачкването“ на Юнското въстание не снема общественото напрежение. Нещо повече. В дните и месеците протекли непосредствено след 9 юни 1923 година настъпва още по-ясно осъзнаването на станалото насилие. Насилие, което потъпква надеждата на стотици хиляди българи за подобряване ако не на собственото битие, поне на това на децата им в някакво обозримо бъдеще. Смазано е и елементарното чувство за някаква човешка и божия справедливост. Случайно ли е, например, участието на поп Андрей във въстанието...
А не бива да се забравя, че тези, които се вдигат на въстание не са какви и да е хора. В своето мнозинство те са минали през огън и вода в една, две, а даже и три войни – Първа Балканска, Втора Балканска или както още я наричаме Междусъюзническа, а най-вече Първа Световна война. Те са гнили по окопите, те са стреляли и са били обстрелвани. Те знаят цената на живота, тъй като знаят какво е това смърт. Това са мъже-камък. Веднъж те са видели какво представляват превратаджиите, защото именно такива като деветоюнските превратаджии са насочвали оръжията на германците по Войнишкия бунт из Владайското дефиле през 1918 година, когато Владайската река потича червена от пролялата се войнишка кръв. И тогава идва един момент, когато народът казва „Стига!!!“ Този момент настъпва през септември 1923 година...
Така че въпреки „командата“ от Коминтерна въстанието си е наше, въстанието е българско, породено от противоречията на българското общество. Първопричината не е коминтерновската „заповед“ за въстание, а фашисткият преврат на 9 юни 1923 година, дал началото на Гражданската война, на която въстанието е една от битките. Всякакви други тълкувания са просто изкривяване на логиката на историята, бягство от истината, опити за манипулация и идеологическо, а не историческо обяснение на събитията.
Естествено може да си зададем въпроса ами ако го нямаше решението на Коминтерна щеше ли да има въстание? Но дайте да не „гадаем на боб“. Историята не познава условно наклонение. Тя е такава, каквато е...
Не бива да забравяме, обаче и друго. Когато говорим, че въстанието си е наше и българско, не бива да пренебрегваме факта, че едновременно с това то, като първи, макар и неуспял опит да се спре фашизма, има не само общоевропейско, но и световно значение. Защото става част от една гигантска борба, борба нелишена от своите противоречиви моменти,. Борба величава, която определя цялостния исторически процес през 30-те и първата половина на 40-те години в Европа, пък и в целия свят – борбата на фашизма и антифашизма. Борба, за която няма спор в цял свят, кой е бил на страната на хуманизма и прогреса, а кой от другата страна. И в тази борба българските септемврийци паднаха първата жертва...
Е, питаме ние, може ли да се говори за „нелигитимност“ на Септемврийското въстание през 1923 година?! И кой, погледнато от общочовешка гледна точка, движи историята в този страшен момент на българската съдба. Определено не генералите с лампази, кореместите чорбаджии, озверелите и кървави шпицкоманджии, а точно обратното... Мъжете с изгорелите от слънце лица, жените с уморените очи, онези, които първо ожънаха нивите, за да не се съсипе житото, а след това се вдигнаха на борба... Именно те бяха оръдието на историята...
Жалко, много жалко за тяхната смърт. И ние можем да кажем това и сега, повече от 80 години след въстанието. Не, те не загинаха мърцина, както сълзливо и подло се опитват някои днес да утвърждават. Защото те го казват за да отрекат тяхната саможертва. Тук ще припомним думите на Юлиус Фучик „Ако аз не изгоря, ако ти не изгориш, как ще ще изгрее светлината в света“.
Тази саможертва не бе безмислена. Тя, както показаха сетнешните събития имаше гигантски исторически смисъл и значение. Определено още през 1923 година започна формирането на нов солидаризъм. Старият, изграден в резултат на национално-освободителните борби вече бе напълно „изтрит“ от фашизма. Тази нова вълна на солидаризъм особено укрепна през първата половина на 40-те години. Този солидаризъм прехвърляше границите на отделните класи, макар че имаше своето класово ядро.
Той сформира една неизразима с формалния език на официалните обществени науки атмосфера на вяра в правотата на своето дело, на съпричастие и жертвоготовност. Атмосфера, която може да бъде предадена най-вярно с езика на художественото слово, а най-вече на поезията. И ние я откриваме – в стиховете на Гео Милев, на Никола Вапцаров и на редица други поети... Тази атмосфера на солидаризъм раждаше примерите на героични дела. Раждаше случаите, когато шестнадесетгодишни ученички демонстрираха такава твърдост, от която трепваха полицейските и жандармерийски мъжаги...
В този смисъл саможертвата на падналите в борбата срещу фашизма съвсем не бе безмислена. Смисълът бе във факта, че на базата на създалия се солидаризъм, чрез антифашистката борба се формираха вътрешните условия за осъществяването на прогресивен исторически процес – в дадения случай преодоляването на фашизма.
Това преодоляване на фашизма в България, обаче, поради редица геополитически, но също така и вътрешни условия, придоби специфичен характер. Ако, например, в Западна Европа това преодоляване се осъществи в рамките на текущата формационна структура – капитализма, у нас то надхвърли формационните граници на капитализма. Тръгна се по нов път, който се стараеше да реши и противоречието на изключителното изоставане на България в производствено-технологически план, т.е. стремеше се да я индустриализира, да я доведе до онова равнище на цивилизованост, което светът беше вече постигнал Но което българският капитализъм от Освобождението до 1944 година не успя, не можеше, а и не искаше да осъществи, тъй като на практика не си постави тази цел.
Погледнато от такава позиция саможертвата на падналите в борбата антифашисти имаше своята стойност, далеч надхвърляща рамките на антифашистката борба. Създаденият чрез тяхната жертва солидаризъм се превърна в духовното ядро на процеса на строителство на новото общество, което за дадения исторически момент даде силен тласък на прогресивно развитие, както в материалната, така и в духовната области.

9.ІХ.1944 година – критиките и критиците. От абсолютните до „срамежливите“ отрицатели на социализма
Без всякакво съмнение днес критиците и критиките на 9.ІХ.1944 година са безчет и безброй. Както вече споделихме в дадения материал нямаме никакво намерение да разглеждаме в детайли конкретните лица и тяхните аргументи. Но все пак ще „хвърлим едно око“ на различните позиции. И не заради друго, а за да можем да очертаем по-ясно ролята и мястото на тази дата в историята на нашата Родина. Тъй като едва ли ще има някой, който да отрече, че процесите предизвикани от девето-септемврийските събития предизвикват дълбоки промени в социално-класовата структура на българското общество.
Погледнато в най-общ смисъл в зависимост от позицията, от която се изхожда, критиките и критиците могат да бъдат класифицирани на две големи групи:
Първата група са онези критики и критици, които не приемат 9.ІХ.1944 година поради социалистическия заряд, който носи предизвиканото от тази дата обществено движение. Към тази група критици може да причислим от една страна крайните антикомунисти, които в своята крайност в една или друга степен разкриват своето „родство“ или близост с българския фашизъм. Но в тази група също могат да се споменат и онези, които са готови да „признаят“ „Девети септември“ като демократично начало, като носител на антифашистки дух. Но същите тези критици отричат или най-малко не са съгласни със същността му като начало на социална революция, довела до коренна промяна на обществения строй в нашата страна. Тази подгрупа обхваща различни личности с най-разнообразни идейно-политически възгледи. Така например тук влизат определена част от дясните земеделски водачи. Такъв, например, е Никола Петков, който навремето в резултат на неприемането на социалистическата страна на „Девети“ стига до остър конфликт с новата власт, което довежда до трагичната му кончина.
Към тази група през последните години могат да бъдат причислени и т.нар. „постмарксисти“, сред които ще споменем самоназвалите се „социалдемократи“ както от БСП, така и тези извън тази партия. Трябва да кажем, че това са една интересна категория „критици“. Като правило почти без изключения това са „рожби“ на „Девети“. Синове и дъщери, племенници или внуци, въобще всякакъв тип роднини по пряка, съребрена и т.н. линия на хора играли определена роля в това преломно време именно като носители на социалистическата струя, днес тези „потомци“ на „Девети“ са или част от новата компрадорска политическа „класа“ на България или пък представители на българската „необуржоазия“, като част най-вече на т.нар. „номенклатурен капитал“.
„Битието определя съзнанието“ бе казал навремето старият Маркс и се оказа прав и в този случай. Новото битие на тези „критици“ ги кара днес най-много да се съгласят с антифашизма на „девети“. Но те определено отхвърлят и се „срамуват“ от социалистичността на предизвиканото от това събитие социално движение. Особено характерен е случаят с върхушката на така наречената Българска социалистическа партия-БСП (каква ирония има в самоназванието на тази партия строяща „успешно“ в съвременни условия компрадорски капитализъм от неолиберален тип в България, каквато ирония има и в наименованието на организацията-„чадър“ на БСП – т.нар. Социалистически интернационал /Социнтерн/), която предпочита да замълчава за социалистическия характер на деветосептемеврийския проект като че ли става дума за срамна болест. В това отношение явно е желанието им да се съобразяват с постулатите на Социалистическия интернационал, който е готов да признае антифашистката борба, но абсолютно отхвърля предизвиканата в резултат на тази борба смяна на обществено-политическия и икономически строй в страната ни и създаденотто от тази смяна общество.
Трябва да се каже, че такъв тип „критика“ и отхвърляне на 9.ІХ.1944 година, т.е. признаване на антифашизма и критики на „тоталитаризма“ на социалистическото начало на „девети“, бе доста на „мода“ в годините на късната перестройка и особено непосредствено след 10 ноември 1989 година. Тук по повод на „тоталитаризма“ само ще вметнем, че една революция, както и контрареволюция, винаги е „тоталитарна“, т.е. „тотална“, независимо дали е буржоазна или социалистическа. Достатъчно е само да си спомним за Великата Френска революция. Пък и вижте нашата „нежна (контра)-революция“. Тя придоби такъв „тотален“ (тоталитарен) характер, че камък върху камък не остави, например, от общонародната собственост, въпреки всякаква стопанска логика.
Днес, обаче, когато ясно се видя колко е „ялов“ „десетоноемврийският проект“ нещата получиха една малко по-различна окраска. Видно е, че вече „заработи“ обективният закон на неравномерността при капитализма. България се оказа не просто в „лапите“ на буржоазното общество. Тя се превърна в периферия на глобалния капитализъм с всички последствия за своето битие в това си положение. И управляващата политико-идеологическа върхушка в нашата страна в своите разноцветни части (тук влизат както т.нар. партии на системата, така и различните „системни“, т.е. поддържащи сегашната система средства за масова информация – телевизии, радио, преса и други) предпочита или да се придържа към пълното отрицание на „девети“ (т.нар. десни и центристи) или пък просто да мълчи за социалистическия характер на „девети“ (т.нар. леви), избягвайки дълбокоумните разсъждения от времето на и след късната „перестройка“ за характера на „социалистическия тоталитаризъм“.

Критиките на „любителите на разходки по Невски проспект“
Във втората група критици и критики влизат такива, които на думи изразяват както своята привързаност към антифашисткия, така и към социалистическия характер на 9.ІХ. 1944 . Но на тях не им харесва историята, такава каквато е. Те биха желали социализмът да е чистичък и умит, а социалистическото движение да се състои навярно от девици. Но още Ленин предупреждаваше, че социалистическата революция не прилича на „променад“ (фр. ез. - разходка) по Невски проспект (централен булевард в Санкт Петербург-Петроград-Ленинград - б.м. Н.С.). Така например един мастит социолог, бивша висша номенклатура, бил навремето идеологически секретар на Партията-държава, коментирайки загиналите по и след деветосептемврийските събития, вижда в това „козните на сталинизма“.
Както вече бе споменато 9.ІХ.1944 година е многозначно събитие. То несъмнено от една страна е преломна дата. Но от друга това е един макар и решаващ, но само момент от водещата се още от юни 1923 година Гражданска война в България. Война кървава, взела много жертви сред народа особено през 1923 год. и през 1925 год., а също така в периода 1941-44 год. Поради редица обстоятелства – геополитически, международни и т.н. 9.ІХ.1944 преобръща „заровете“ и „шансовете“ са този път на страната на народа. Ние не оправдаваме ничие убийство. Но нима не може да се види в смъртта на представители на падналата фашистката власт феномен, който се нарича „възмездие“. Дано никога в България не се повтарят подобни неща. Ала не бива да се забравя, че шнурът на този взрив на народно негодувание бе запален през 1923 година от хора, част от които по-късно станаха жертви. Но дали те са невинни жертви? Или просто ги настигна възмездието? Ето това забравя да изследва нашият мастит социолог.
За нас по-важно е друго. Че бидейки момент от протурберациите на започнатата още през 1923 година Гражданска война 9.ІХ.1944 година създаде условия за нейното прекратяване. Краят й бе свързан с началото на преодоляването на онова противоречие, което я бе породило. Ще припомним, че това бе противоречието на изостаналостта и изоставането на България. Изостаналост наследена от петвековния поробител. Но и изоставане задълбочаващо от начина на упражняване на властта от управляващата класа и нейните политически представители. Тази властова система, формирала се основно в края на ХІХ и през първите десетилетия на ХХ век, както се коментира вече, се превърна в „запушващ развитието на страната комплекс“. Система, която не искаше и не можеше да модернизира България по законите на индустриализма, но въпреки това не желаеща да си отиде по един мирен начин.
Именно затова проектът 9.ІХ.1944, започвайки от края на 40-те и началото на 50-те години индустриализацията на страната, създаде онези социал-икономически условия, които постепенно потушиха въгленчетата на Гражданската война. Едновременно с това се започна формирането на нов социален ред и създаването на нова социално-класова картина на българското общество.
Дори и някои от критиците на 9.ІХ.1944 г. под натиска на фактите признават, че основна цел на „проекта 9.ІХ.1944“ е модернизацията на страната в максимално кратки срокове. Но това с което те не са съгласни е централизирания модел, в рамките на който това става. Какви ли не приказки се изприказваха, колко мастило се изписа за да бъде заклеймен този модел. Той бил „сталинистки“, „имал за цел да подчини обществото“. Той е причината за т.нар. „криза“ в страната. Създал „гигантски неефективни структури“. От самото начало вкарал България в „затворена улица“. И т.н., и т.н.

Световният опит в индустриализацията. Как стана тя на Запад?
Ето защо е необходимо да се припомнят някои важни исторически обстоятелства и факти. Появата на съвременен тип стопанско развитие е свързан с т.нар. „Индустриална революция“. Англия става пионера във формулирането на нови пътища на производство и нови форми на производствена организация. Към края на XVIII век Англия се превръща в „люлката на индустриализацията“, а по-късно е последвана и от другите западноевропейски държави и Северна Америка. Основната тенденция при „индустриализацията“ е решителната замяна на аграрно-занятчийския тип възпроизводство на материалния живот с индустриален или индустриално-аграрен тип.
Моделът на осъществяване на индустриализацията в Западна Европа и по-късно в Северна Америка е т.нар. либерално пазарно общество. Динамиката при този тип общества идва „отдолу“, т.е. тя е „плод“ преди всичко на усилията на много индивидуални предприемачи. Държавата не се намесва пряко в стопанския процес, макар че тя гарантира определни макрорамки за неговото протичане. Не бива да се забравя, обаче, че този скок от традиционно към индустриално общество на Запад става благодарение на ресурсите на колониите. Нека да илюстрираме това именно с примера на Англия.
В периода на ранното буржоазно общество в Англия се наблюдава т.нар. „ограждане“. Т.е. английските лордове за да могат да купуват задгранични стоки започват да продават един от малкото английски продукти, които вървят тогава на международния пазар – вълната. По-късно даже тръгват да създават манифактури за да увеличат добавената стойност на продукта. Но по феодалното право земята има както върховен собственик – феодала, така и подчинен собственик – селянина. За да го изгонят лордовете започват да ограждат земята. Селяните постепенно са изгонени, те стават просяци, бандити, а също така наемни работници в манифактурите. Тогава възниква изразът „Овцете изядоха хората“.
Но как става така, че възниква индустриализацията в условията на либерално стопанство, при което търсенето определя предлагането. Кой е потребителят на индустриалния продукт? Не бива при това да се забравя, че този индустриален продукт има своя конкурент в лицето на манифактурния такъв, който е по-качествен, но и по-скъп. Но последният си има потребител. Това са богатите класи на английското общество. А индустриалния? Също има потребител и това са бедните класи. Но как онези, които в предишен период бяха „изядени“ от овцете, станаха потребители. Отговорът е в колониалната експанзия на „Владетелката на моретата“, от която експанзия и широки слоеве от редови англичани се възползват и стават „потребители“ или както днес обичат да казват „средна класа“. Така колониалните ресурси стават онзи решващ фактор, който тласва Англия, а по-късно и Западна Европа по пътя на индустриализма. Северна Америка пък ползва западноевропейските ресурси.

Относно централизирания модел
А какво правят „закъснелите страни“, когато няма вече свободни територии за завладдяване? Обръщат се към .... централизирания модел. Централизираният модел възниква при особени обстоятелства и играе основно две роли. Първата е догонващата роля при много ниски и ниски равнища на развитие. Елементи на такъв тип модел могат да се отбележат още в Прусия в средата на ХІХ век и именно по този начин се формира „германската традиция“ в икономическата наука, която слага ударение върху ролята на държавата. Но като завършен модел първоначално се появява в Япония в самия край на XIX и началото на ХХ век.
Втората роля е тази на мобилизацията на ресурси по специално в случай на война. Първата страна, която използва централизирания модел в такава му роля е Германия по време на Първата Световна война.
Като правило в случай на екстензивно развитие този модел е доста ефективен. Особено показателен тук е примерът със Съветска Русия, а по късно СССР, който на основата на този модел успя да изгради втората през 40-те, 50-те, 60-те и 70-те години икономика в света.
Но когато в резултат на това екстензивно развитие се е получило „натрупване“, което повишава икономическата динамика до границата на необходимостта от интензивно развитие, централизираният модел изчерпва своя потенциал за позитивен възход и възможности за догонване.
Основното при централизирания модел е, че с помощта на държавата в условията на изостаналост и остър недостиг на ресурси се мобилизират средства, главно идващи за сметка на селското стопанство, които да служат за осъществяване на индустриализацията. Относително ограничените мащаби на икономиката в началото на индустриализацията, определената еднозначност на задачите и приоритетите на стопанския растеж, както и огромната разлика в ефективността на индустриализираните и неиндустриализираните отрасли създават условия концентрацията на ръководното начало в ръцете на държавата да съдейства за значителна динамика на социално-икономическите процеси. В крайна сметка се извършва в изключително кратки срокове, без колониална експлоатация и ползване на чужди ресурси качествен скок в развитието, т.е. осъществява се „Индустриалната революция“ или по-точно първичната индустриализация .
В този смисъл може да се говори, че на етапа на екстензивно развитие на индустриални преобразования директивната държавна централизация изцяло отговаря на изискванията и целите на позитивната социално-икономическа динамика.
Критиките, които непрекъснато вървят у нас през последните години по отношение на централизирания модел на стопанска динамика, страдат най-малкото от липсата на здрав разум. Без централизирания модел, страните, които в една ли друга степен го бяха възприели, биха се намирали сега в доиндустриално състояние. Не централизираният модел е сгрешен, а начинът на неговото надграждане и усъвършенстване след като той се изчерпва. Световният стопански опит в достатъчно добра степен демонстрира правилността на горните съждения.
Естествено динамиката на всяка една страна не може да бъде отделена от геополитическия и геоикономическия процеси. Но безспорен е фактът, че ключовите механизми осигуряващи мобилизацията на ресурси и средства за осъществяване на догонващо развитие са плод не на външни, а на вътрешни фактори. Казано с други думи външните условия играят важна роля, но решаващият фактор са комплекса от дейности, извършвани в динамично взаимодействие от различни сили във всяка една страна и държава.

Централизираният модел у нас
Централизираните форми на държавна собственост, които бяха гръбнакът на плановото стопанство у нас, играеха положителна роля за прогреса на обществото. Те бяха в основата на социалния характер на държавата, която работеше за социално равенство и социалната мобилност на населението. Относително ограничените мащаби на икономиката в началото на индустриализацията, определената еднозначност на задачите и приоритетите на икономическия растеж, както и огромната разлика в ефективността между индустриализираните и не-индустриализирани отрасли създадоха обективни условия централизацията на ръководството на народното стопанство да съдейства за значителната динамика на социално-икономическите процеси. В този смисъл в етапа на екстензивното развитие на страната директивната държавна централизация изцяло отговаряше на изискванията и целите на социално-икономическия прогрес.
За кратък исторически период в България бяха изградени основите на тежката промишленост – черната и цветната металургия, машиностроенето, химията. Създадоха се нови отрасли на леката промишленост, а старите бяха модернизирани. Изградени бяха големи енергийни обекти. България се превърна в енергиен център на Балканите. Въпреки трудностите, грешките и недостатъците централизираното планово-директивно управление изпълни голямата си историческа задача. За четири десетилетия нашата страна увеличи националния си доход 16 пъти, промишленото производство нарасна 103 пъти, селското стопанство – 3 пъти при трикратно намаляване на заетите в него. Активните производствени фондове достигнаха 130 милиарда щатски долара. От тях национализираната през 1947 г. капиталистическа собственост съставляваше едва 1,57 %.
Само за две петилетки българското село коренно промени своя вид, инфраструктура, бит и култура. Повишиха се рязко добивите от селскостопанската продукция, като при някои култури те достигнаха световно равнище. Електрификацията и механизацията на селското стопанство бяха близки до световните стандарти.
Въведе се безплатно образование и медицинско обслужване. През 1956 – 57 г. бяха ликвидирани и последните остатъци от безработицата. До началото на т.нар. „преход“ през 1990 г. бе осигурена пълно заетост на работната ръка. Промени се изцяло и социалната картина на обществото.

Слабостите и недостатъците на централизирания модел на стопанска динамика
като икономическа база и централизмът като ключов подход на обществото на „държавния социализъм“ у нас
Дълбоко сме убедени, че ако и когато нашата социална наука и обществото като цяло се освободят от конюнктурата на новоналожените ни идеологеми и въздействието на доминиращия днешното ни обществено битие и съзнание политически момент те ще признаят две основни неща във връзка с развитието ни през периода от 9.ІХ.1944 година до 10.ХІ.1989 година, а именно:
От една страна неизбежността на централизирания модел на стопанска динамика като ключов механизъм на индустриализацията в една такава „закъсняла“ по пътя на модернизацията страна като нашата Родина.
От друга реално ще се оцени честно и открито всичко онова позитивно, полезно и прогресивно, което конкретната формационна „обвивка“ на централизирания модел в лицето на нека да го наречем „общество на държавния социализъм“ направи за социално-икономическия и технико-технологическия прогрес на Отечеството ни през тези 45 години.
От трета страна, обаче, това не означава да си „затваряме очите“ пред онези недъзи, вплетени в самата обществена структура и социална реалност, такава каквато тя беше в България и каквато създаде почвата за крайно разрушителното отрицание на градения през тези 45 години обществен модел и замяната с това, което имаме днес - неолиберална система на компрадорски капитализъм, работеща в автогеноциден режим.
Естествено пак ще направим тази уговорка, че трудно е в една кратка вестникарска статия да се вмъкнат фундаментални разсъждения относно плюсовете и минусите на това, което проектът на Девети септември създаде. Навярно е нужно да мине все още някакво време, да се „преварят“ още факти и реалности за да може да се дават относително завършени оценки. Но ние смятаме, че това в никакъв случай не бива да спира споделянето на мисли и виждания по този толкова ключов период в нашата история. Именно като такова споделяне на мисли следва да се разбира и по-долу представения текст, напълно открит за критики от всякакъв род и вид – от приятелски до крайни отрицания.
От самото начало следва да се каже, че „централизмът“ като ключов подход и принцип на обществото на държавния социализъм, както и на неговия икономически модел съдържа в себе си силен елемент на „компромис“ спрямо онези теоретически виждания, които официално бяха провъзгласявани за идеологическа база на обществата в бившия СССР и Източна Европа – марксизма., а също така и спрямо онези цели, основани на марксизма, които се обявяваха като пътеводна звезда на социалното развитие на гореспоменатите общества.
Безспорно Маркс и Енгелс са строили своите възгледи на материала на западноевропейския капитализъм, при което са се стараели да избягнат излишната и неоснователна конкретизация. Те са утвърждавали само две безспорни неща: Първо – че преходът от развит капитализъм към новата формация – комунизъм ще мине през относително дълъг преходен период, който те наричат социализъм.
И второ, че че този преход има за цел да създаде „общество на асоциации на
свободни производители“. Свободата при тези „свободни производители“ се разбира, като свобода от експлоатация, поради преодоляването на частната собственост, така и като свобода от принуда, предвид това, че ще бъде преодоляно отчуждението между човека и неговия труд.
Но реалната историческа практика бе една „изненада“ спрямо предвижданията на класиците на новото безкласово общество. Преди да се „изчерпи“ като обществена форма на развитие в страните първопроходци по пътя на капитализма, тази обществена система се оказа „изчерпана“ още в най-ранния си стадий в някои закъснели по пътя на капиталистическата модернизация страни, а най-вече в Русия, където капитализмът вместо да интегрира, както това стана в Западна Европа, селските маси, ги изправи срещу себе си. Това доведе до първия пробив през Октомври 1917 година.
Цивилизационните изисквания, обаче, си казваха своето. Не може да се прави по-нататъшно прогресивно развитие без индустриализация. При това индустриализация „догонваща“, а също така осъществявана в едно „обсадно положение“. Всичко това наложи новото общество да възприеме централизма като една неминуема и наложителна мярка , като един труден, но неизбежен компромис.
Но самият този компромис, т.е. централизмът имаше своя собствена логика на развитие, която на дадени етапи, т.е. на етапа на необходимост от екстензивно развитие, а също така на етапа на пряк конфликт с обкръжаващия новото общество враждебен свят – Великата война през 1941-1945 год., съвпадаше с основната тенденция на общественото развитие. Но с преодоляването на пряката конфронтация, особено след постигането на ядрения паритет в края на 60-те години със САЩ, а също така с нарастването на изискванията от интензивен тип развитие, които в различните социалистически страни започнаха да се проявяват още от началото и средата на 60-те – ЧСССР и други, централизмът като ключов подход влезе в остро противоречие с вътрешноприсъщата логика на система на обществено развитие, която изискваше максимизация на равноправието и активно участие на масите в „коването“ на собствената им съдба.
Какви бяха основните негативни характеристики на централизма? Първо той „вертикализира“ обществото на държавния социализъм. Класическото класово разделение, характерно за капитализма и опиращо се на различията, идващи в резултат на владеенето или липсата на средства за производство в основни черти бе преодоляно. Но „стъпаловидният“ характер на обществото започна да създава нови форми на неравенство. Най-ярки черти това неравенство придоби и в буквалния смисъл на думата се персонализира в образа на започналатта да се генерира с устойчиви темпове на растеж своеобразна бюрокрация, т.нар. „номенклатура“. Казваме своеобразна, защото принципиално погледнато бюрокрацията се „кадрира“ като правило в сферата на административните форми на човешка дейност. Докато номенклатурата започна да присъства като един върховен слой, като един „каймак“ във всяка сфера на дейност в обществата на държавния социализъм.
Сред значителна част от членовете на номенклатуратта започна да се развива не по-малко своеобразен начин на мислене, своего рода философия, която ние наричаме „илюминизъм“. „Илюминизмът“ представлява по своята същност стремеж „да се прави добро на обществото без да се пита самото общество дали го иска това добро“. Т.е. „отгоре“ без да се създават условия за участие, ние „правим добро, грижим за обществото“, но общественото участие е минимизирано.
За да се разбере това важно явление, ще прибегнем към един битов пример. „Илюминизмът“ в битов план наподобява ситуацията, при която родителите се грижат за децата си, но ги пазят от всякакви техни усилия да се справят сами със ситуацията, да вземат самостоятелно решение. В резултат на това израстват глезени, капризни, неспособни да се борят успешно с живота юноши и младежи. При това често ненавиждащи родителите си, въпреки грижите, които последните са положили за тях. Тези израстнали деца нерядко тръгват по лош път и свършват зле. Повестта „Мамино детенце“ на Любен Каравелов е достатъчно показателна в този случай.
Но не стана ли така с нашенския „татолитаризъм“? Известна е фразата, че „революцията изяжда децата си“. А при нас „не изядоха ли децата революцията?“ Пребройте, например, колко члена от кабинета на първото „демократично“ правителство на Филип Димитров са синове и дъщери на активни борци? Погледнете и днешния „царски кабинет“ и депутатска група. Нима не виждате роднините на бившата висша номенклатура?
Когато се говори за „обществото на държавния социализъм“ в България през периода 9.ІХ.1944–10.ХІ.1989 год., както и за обществото на неолибералния колониален капитализъм в страната ни днес, не бива да се забравя, че става дума за системи, които са подсистеми от едни по-големи такива. В случая с държавния социализъм той бе подсистема на системата на източноевропейския социализъм, чийто ядро бе евразийският гигант СССР. В този смисъл българското общество през този период бе подвластно на редица ключови процеси, протичащи в главната система.
Тук веднага бихме желали да вметнем едно пояснение по повод на този важен момент във взаимоотношенията между цялото и частта. Фактът, че България и в единия, и в другия случай е подчинена част на цялото, дава повод на определени среди, част от които даже претендират, че са „патриотични“, да спекулират в търсенето на аналогия. Така, например, се твърди, че преди сме били „колония“ на Съветския съюз, а пък сега, какво да се прави, ставаме такава на Запада.
По наше мнение подобна спекулация е в пълно противоречие с реалносттта, с истината, такава, каквато беше и каквато е сега. Да, страната ни беше „сателит” на СССР. Но на сателита се „дава“, в него се „вливат средства“ предвид определени геополитически, идеологически, геоикономически или просто външнополитически причини. Докато колонията може за даден период предвид „зарибяването и“ да бъде „спонсорирана“, но целта на нейната „интеграция“ е да бъдат извличани ресурси от нея. И ето днес от България се извличат ресурси и то най-ценните – квалифицираните, умните, можещите хора...
Но да се върнем към проблемите на обществото на „държавния социализъм“. Друг важен момент, който не бива де се изпуска предвид е, че това общество, както и всяко друго преди това, сега и в бъдеще, не е нещо застинало във времето и пространството. То постояно се движи, изменя, развива в една или друга посока. При това движението може да доведе до формирането на качествени различия на отделните етапи. Като не е задължително развитието да има изключително прогресивен характер. Възможно е движение по регресивна крива и даже регресивен излом, т.е. етапи на срив в икономически, социален, културен и даже цивилизационен план.

Е ли уравниловката неизбежна характеристика на социализма?
Да вземем, например, такъв недостатък на обществото на „държавния социализъм“ като прословутата уравниловка. Естествено, когато става дума за уравниловката редно е да кажем, че това е едно многоаспектно явление, което има както своите цивилизационни, така и формационни корени, причини и последствия. Ролята и важността на това явление предвид същността и развитието на социализма личи даже от факта, че уравниловката се вменява като едно неразривна черта, неизбежноо явление при социализма. Като даже мислители, които в една или друга степен имат положително отношение към социализма като обществено устройство, в частност към обществото на държавното социализъм, отбелязват неговото негативно въздействие за формиране на нужната мотвация за високи трудови достижения. Именно това налага малко по-подробно да разгледаме в един повече или по-малко конкретен план феномена на уравниловката.
Първото, което следва да направим е да сравним уравниловката и равенството. Социализмът е определено за равенство. Равенството е многоаспектно явление. То означава от една страна равни права и равни възнаграждения при равни усилия, равни достижения и резултати. Социалното равенство означава също така осигуряване на равни възможности за всички членове на обществото. Осигуряването на равни възможности, обаче, не означава че в крайна сметка ще се получат равни резултати, най-малко защото хората са неравни. Но напълно естественото неравенство във възможностите не следва да се възприема като аргумент за оправдаване на премахване на социалното равенство. И в теоретически, а пък и в практически план социалното равенство е възможно да се получи само в общество, където има равенство по отношение на средствата за производство. Ето нещо, което капитализмът с неговото свещено право на частната собственост никога не е осигурявал и не може да осигури.
Но равенството и уравниловката не са еднопорядкови явления. Определено те са взаимноизключващи се такива. Тъй като уравниловката означава при неравни усилия, достижения и резултати получаването на равни права и възнаграждения. Несъмнено уравниловката изключва в една или друга степен равенството, тя е направо негово отрицание. Но доколко това е „социалистически феномен“?
Ако вземем такава форма на уравниловката като т.нар. „статусно-дифиренцирана уравниловка“, може определено да твърдим, че последната има цивилизационни корени. Тя е свързана с появата на голямата индустриална организация, която първоначално се формира именно в САЩ. Така например в процеса на индустриализацията на САЩ, която започва през първата половина на ХIХ в., се създават условия за формиране на значителни по обема на своето организационно пространство производствени системи. В отличие от Западна Европа процесът на индустриализация в САЩ се характеризира с ускорена промишлена концентрация. Формират се огромни индустриални корпорации като тези на Вандербилт, Карнеги, Морган, Рокфелер и други. Създават се първите пулове – съглашения за цените на стоките и за размера на производството. Появяват се първите тръстове. Към края на ХIХ в. близо 2/3 от промишленото производство дават предприятията, обединени в такива тръстове.
В САЩ не са редки предприятия с няколко хиляди души персонал. Като пример може да се посочи известната фирма „Карнеги Стийл“, основана през 1892 год., която до 1900 год. достига производство надхвърлящо половината от стоманодобива на Великобритания. Тя осъществява това производство с над 5 000 души персонал. С особено огромни размери и многочислен персонал – 10 000 - 15 000 души се славят железопътните компании, разпрострели своята дейност по целия североамерикански континент, започвайки на запад от Атлантическия до Тихия океан на изток и от Канада на север до Мексико на юг.
По думите на известния американски специалист по мениджмънт Питър Дракър (Peter F. Drucker) „по онова време единствената голяма постоянна организация е била армията. Затова не бе случайно, че нейната командно-контролна управленска структура послужи за пример на хората, които прокарваха транс-континенталните железопътни линии, създаваха стоманодобивните заводи, съвременните банки и универсалните магазини. Командният модел на организационна структура, при който няколко души от нейния връх издават заповеди, а голямото мнозинство в основата и се подчинява, се запази в продължение на почти сто години в качеството на норма“. (Дракър, Питър. Новите реалности. Изд. „Христо Ботев“. София, 1992, с. 224-225).
Така възниква т.нар. организация на командно-контролните структури (ОККС –command-controll structures organization). Тя се характеризира със специфичен модел на организационни взаимоотношения притежаващи следните по-важни параметри:
1.Значителен обем на организационното пространство, което позволява организацията да извършва значително по-сложни дейности по сравнение с малките фирми, характеризиращи се с т.нар. традиционен тип управление, т.е. фамилен тип труд или т.нар. „система на пряк контрол“. Сложността и обема на дейността естествено създава необходимост от тясна специализация в рамките на отделните работни места. Като следствие от всичко това възниква широка система на функционално разделение на труда, при която всеки член на организацията изпълнява само функционално специализирана част от цялата дейност;
2. Тъй като обемът на организационното пространство надхвърля потенциала за пряк контрол върху членовете на организацията се „вертикализира“, т.е. създава се йерархична пирамида от няколко управленски равнища, което представлява опит за „мултипликация“ на управлението на прекия контрол. Но в условията на нарасналите организационни мащаби, ако тази мултипликация не е съпроводена с цялостно систематизиране на управленските взаимодействия, се формира относително примитивна управленска система. Последната се ориентира да функционира в режим „отгоре-надолу“ чрез верига от прости и преки заповеди;
3. Относителната примитивност на управленската система не позволява да се проследи приноса на отделния изпълнител към крайния продукт, който е плод от усилията на всички сътрудници на организацията. Поради това възнаграждението на сътрудниците започва да се плаща не за свършена работа, а за работно място. Казано по друг начин липсата на механизми за оценка на дейността на отделния изпълнител в организацията поражда явлението, когато се плаща за: (1) длъжност; (2) стаж; (3) равнище на образование. Или казано с други думи поражда се системата на т.нар. „статусно-диференцирана уравниловка“. Последната се характеризира със създаването в организацията на различни статусни групи. Всяка от тези групи е съставена от членове, които имат еднакви „длъжност“, „стаж“ и „квалификация“, т.е. характеристиките, по които се различават от другите. Съответно трудовото възнаграждение между различните групи се осъществява според тези критерии, т.е. в зависимост от „статусната диференцировка“, а не по реалния принос на отделния сътрудник в общите усилия.От друга страна членовете на една група независимо от това, че могат да имат различен принос в общите трудови усилия, получават еднакъв размер на трудовото възнаграждение, т.е. установява се система на „уравниловка“. Оттук и наименованието „статусно-диференцирана уравниловка“.
Като правило тази система ориентира сътрудниците не да се стремят към максимизация на своите усилия за достигане на целите на организацията, а към това да не падат под едно общо приемливо относително невисоко равнище на трудово поведение. Дългогодишни наблюдения дават право на изследователите да определят, че като правило организациите, функциониращи в режим на ОККС не използват повече от 25 до 35% от потенциала на своите сътрудници. Причината е в наличието на сериозни проблеми в мотивацията на членовете на организацията за максимизиране на усилията си за осъществяване на целите на организацията вследствие на „статусно-диференцираната уравниловка“.
Командният модел на функциониране на организацията се превръща в сериозно препятствие за използването на огромния потенциал, заложен в пряко заетия в дейността човек, въоръжен с огромната мощ на индустриалната техника и технология. Личността на изпълнителния сътрудник при ОККС се разглежда като феномен, който подлежи на управление единствено чрез прости и преки заповеди. С други думи формира се т.нар. „човек-винтче“.
Основен модел на управленско въздействие върху „човека-винтче“ е този на „негативния подход“. Съгласно последния, сътрудникът не е поощряван за добре свършената работа. Но в случай, че дейността не е извършена според дадените заповеди и указания, той бива санкциониран. Подобна система на функциониране на организацията значително затруднява растежа на производителността на труда. Причината е в това, че на практика се осъществява демотивация на членовете на организацията. От една страна тази демотивация е резултат от съществуващата уравниловка, а от друга тя се поражда от акцентирането върху „негативността“ на въздействието върху човека в организацията. Следва още тук в самото начало да подчертаем, че „негативизмът“ като подход може да бъде определен като най-неефективния начин за въздействие върху процесите и факторите в една организационна система;
Наличието на негативен подход в условията на статусно-диференцираната уравниловка ражда организационната култура на оправданието. За последната е характерно, че изпълнителите се стремят да избягват осъществяване на нерутинни задачи, свързани с обновяване на начина на извършване на дейността или какъвто и да е друг вид усъвършенстване. По своята същност да се изпълни задача, свързана с нещо ново, означава да се поеме по-висока степен на риск, в сравнение с рутинната задача. В условията на статусно-диференцирана уравниловка, обаче, този риск е неоправдан, защото по никакъв начин не би бил поощрен. Оттук идва и нежеланието да се прави нещо ново, да се извършват усъвършенствания. Затова, когато възникне ситуация, която напълно естествено изисква „все пак да се прави нещо“ сътрудникът на организацията гледа да се оправдае, т.е. да си намери извинения защо не го е извършил, отколкото да го извърши. Наличието на подобен тип организационни взаимоотношения, наричаме „култура на оправданието“.
В крайна сметка основният недостатък, който събира като във фокус, всички гореизброени слабости е отсъствието на системен управленски подход при наличието на относително формализирани взаимоотношения на организационна динамика. Естествено е да си зададем въпроса, ако няма системен подход, то тогава какво има? В случая липсата на системност в разпореждането с организационните фактори и ресурси може да опишем с термина „ръчно управление“. Това означава въздействие основно на базата на устни заповеди чрез личен контакт и присъствие, осъществяване на пряк, но непостоянен контрол. Често пъти отсъства точно целеуказване, придружено с конкретни инструкции и формулировки по изпълняваните мероприятия. Планирането се извършва частично и относително примитивно. Планът като документ играе второстепенна роля на материал „за справка“. Оттук и контролът е повърхностен, като се има предвид че като правило липсва регулярно и методично осъществяване на оценка на извършената от подчинените дейност.
Следва да се отбележи, че „организацията на командно-контролните структури“ (ОККС) е общочовешки феномен, характеризиращ първоначалните етапи на развитие на организациите, „надскочили“ мащабите на възможностите за пряк контрол, по целия свят и във всички страни. В този смисъл може да се говори за ОККС като закономерност на осъществяване на индустриалната цивилизация. Или казано по друг начин „статусно-диференцираната уравниловка“ не е „социалистически феномен“, а цивилизациионен, т.е. характеризира „Индустриалната цивилизация“ в нейните ранни форми на развитие. Възникването на систематизирани управленски подходи на равнище отделна стопанска организация в лицето на известната Тейлъристка система са пряко свързани с желанието да се преодолее именно „статусно-диференцираната уравниловка“ и ОККС. В този смисъл онези, които днес у нас вменяват този тип уравниловка – статусно-диференцираната на обществото на държавния социализъм са просто игноранти, които не познават добре историята на човешката цивилизация.
Трябва да кажем, че именно в процеса на преодоляване на статусно-диференцираната уравниловка в големите фирми в САЩ възниква съвременната управленска наука представена най-вече от т.нар. „Научно управление“ развито от бащата на тази наука Ф.У. Тейлър. Наличието на този феномен не само в САЩ, но и във всички индустриални страни в ранните периоди на тяхната индустриализация ни дава правото да се направи заключението, че статусно-диференцираната уравниловка не е „социалистическа характеристика“. Тя по-скоро е черта, параметър на индустриалната цивилизация в нейните първоначални етапи на развитие. Поради това обвинението, което се отправя от различни противници на „държавния социализъм“, че това общество е единствен носител на статусно-диференцираната уравниловка и че именно то е породило това несъмнено негативно за обществения прогрес явление е невярно в своята значителна част. Това обвинение свидетелства за явно непознаване на развитието на индустриализма като цивилизационно явление, за игноранството на гореспоменатите противници, или най-малко за тяхното желание за манипулации и заблуди.
Изхождайки от тази гледна точка би могло да се твърди, че както капитализмът в своите ранни индустриални форми „страда“ от статусно-диференцираната уравниловка, но после се освобождава от нея, така и обществото на „държавния социализъм“ в страните на Източна Европа и бившия Съветски съюз щеше да се освободи от това си „страдание“, от тази си напълно лечима „цивилизационна болест“.

Относно „функционалната уравниловка“
Но несъмнено, когато се говори за уравниловка, следва да се има предвид, че освен за статусно-диференцираната такава може да се говори и за други форми на уравниловка, каквато, например, е т.нар. „функционална уравниловка“. Последната обозначава феномен, при който в рамките вече не на отделната организация, а на равнище обществото като цяло между професии с ралично квалификационно съдържание съществува уравниловка. Казано по друг начин става дума за явление, когато професии изискващи по-висока квалификация могат да получава сравнимо или даже по-ниско равнище на базово възнаграждение, отколкото професии с по-ниска квалификация. Безспорно в един немалък период от време феномена на „функционалната уравниловка“ съпровожда обществото на „държавния социализъм“. Поколенията, които израстнаха при социализма помнят как един работник с относително ниска квалификация имаше базова заплата, която превишаваше базовата такава на един инженер или научен работник. Нещо, което имаше значителни негативни последствия както в социално-икономически, така и социално-психологически план.
Това определено представлява социално „изкривяване“, една немалка обществена аномалия, оказваща негативно въздействие върху динамиката на общественото развитие. По наше мнение това бе, например, един от ключовите фактори, които забавиха разгръщането на научно-техническата революция в страните на т.нар. социалистическа общност и формираха изоставането в надпреварата с развития капиталистически свят в средата и втората половина на 70-те години на ХХ век. Което от своя страна създаде предкризисната обстановка в началото и средата на 80-те години на ХХ век и формира благоприятна обстановка за провъзгласяване на Горбачовата „перестройка“.
Но дали „функционалната уравниловка“ е нещо неминуемо за социализма даже в неговите ранни форми, каквато без съмнение бе обществото на „държавния социализъм“. Не бива да се забравя, че в своя от историческа гледна точка „кратък“ живот това общество има периоди на много бързо догонване на страните на капитализъм и даже на надминаването им в редица много важни области. Дали всичко това става възможно в условия на „функционална“ и „статусно-диференцирана“ уравниловки? Или казано по-друг начин дали това е една вътрешно-присъща характеристика или става дума за един волунтаристичен щрих, плод на временни и случайни фактори и обстоятелства или тенденции.
Нека да се обърнем към историята на същото това общество на „държавния социализъм“ по един безпристрастен и освободен от идеологеми и митове начин. Нека там да потърсим отговора. В Русия през 1993 година т.нар. Партия на технократите издава брошура озаглавена „Контрааргументи и факти“, където несъмнено има доста любопитни цифри и данни. Да ги погледнем и ние.

Диференциация на средната заплата в зависимост от квалификацията
на труда в бившия СССР в различни периоди на развитието му

Години	1940	1984
Професионални категории
Работници	324 рубли	205 рубли
Инжинери	626 рубли	160 рубли
Служащи (чиновници)	360 рубли	205 рубли

Разходи за образование като част от националния доход

Години	1940	1984
Разходи за образование като част от националния доход	1,6 %	0,8 %

Цит. по М. Калашников „Америка против России. Эскадры красного гиганта“. Москва, 2003, с.451.

Както ясно се вижда от представените данни водеща професионална група от гледна точка на възнаграждението е тази на инженерите. Това определено ни дава ключ за обяснение на успехите през този период в овладяването на научните и технически достижения и бързият догонващ ръст. Тези данни, а и редица други, които поради липса на достатъчно място няма да цитираме, ясно свидетелстват, че през този период не съществува функционална уравниловка или най-малко последната е сведена до един напълно приемлив минимум, който не пречи на постигането на изпреварваща динамика спрямо света на развития капитализъм.
Несъмнено е това, че тенденцията, т.е. склонността да се формира функционална уравниловка присъства от самото начало на зараждане на обществото на „държавния социализъм“, т.е. още от времето на Великата Октомврийска социалистическа революция. Известен е и ключовият представител на тази тенденция – Лев Давидович Бронщайн, познат с псевдонима си Троцки. Поради което тази тенденция носи наименованието „троцкистка тенденция“. Тенденция, която е преодолявана и в общи черти преодоляна в СССР през 30-те – 50-те години. Но която от втората половина на 50-те години отново започва да разцъфтява с отровни цветове. Но за нас е важно друго. Че в никакъв случай тази тенденция не може да се вменява като една неизбежна и неминуема характеристика на обществото на „държавния социализъм“ и на социализма и комунизма като теория и практика въобще. Тъй като, както историческата практика показва, тя е нещо преодолимо, нещо което даже в своите ранни фази социализмът може и трябва да овладява и преодолява.

Материалът е предоставен за публикуване от автора.
Преди това е публикуван на страниците на в-к „Нова Зора“ от 2005 г.

начало