ЛЯВ ЗАВОЙ В ЛАТИНСКА АМЕРИКА?
А. Лиховод

Тревожен поглед от Вашингтон

„САЩ затъват в Близкия изток и губят Латинска Америка“. „Западното полукълбо отхвърля западната демокрация“. Уводните статии на световните издания коментират безпокойството на президентската администрация на САЩ , която с тревога наблюдава смяната на политическия курс на водещите страни от Латинска Америка.
„Представителите на администрацията отбелязват, че в последно време в тази част на света рязко е нараснала подкрепата на социалистите и авторитарните политици от страна на населението“ – пише „Вашингтон Таймс“ в статия под заглавие – „Латинска Америка прави ляв завой“. Държавната секретарка Кондолиза Райс рязко измени направлението на своята политическа активност - от момента на избирането й на този пост тя се концентрира върху латиноамериканските въпроси. Това показва осезаеми изменения в политическата и икономическата структура на големия регион, последствията от които могат да се проявят далеч зад неговите предели.
От момента на образуването на Североамериканските Съединени Щати и провъзгласяването на доктрината Монро, Латинска Америка представлява интерес за бизнеса и външната политика на Вашингтон. На страните от континента се падат повече от 20 % от националния експорт на САЩ, които същевременно взимат от тях 1/3 от ресурсите, необходими за поддържането на своята икономика. В началото на новия век Националният университет за отбрана във Вашингтон набеляза следните направления на стратегическите интереси на САЩ в Латинска Америка:
– обезпечаване на всички видове транспортни преминавания през региона, включително и през Панамския канал;
– предотвратяване образуването на каквито и да е враждебни режими в Западното полукълбо;
– поддържане военното присъствие на САЩ в региона;
– осигуряване достъп до суровинните ресурси на Западното полукълбо (с акцент върху запасите от боксит и нефт);
– защита инвестициите на американския капитал в региона;
– осигуряване подкрепата на външнополитическия курс на Вашингтон от страна на латиноамериканските държави;

Последните събития в латиноамериканските страни поставят под заплаха всичките шест точки от този списък. Те противоречат на егоистичните интереси на САЩ в сегашния им статус на глобална потребителска империя. Не по-маловажна е широката подкрепа на новия курс на Латинска Америка от страна на болшинството от населението на този регион – именно на нея акцентира вниманието си „Вашингтон Таймс“. Жителите на Западното полукълбо, изтощени от двувековното господство на американския капитал, са изчерпали своя резерв от търпение и илюзии по отношение на политиката на САЩ. Тоталната бедност, социалната незащитеност, терористичната диктатура на „военните демокрации“, катастрофалните дефолти*, като резултат от наложения отвън неолиберализъм – милионите хора желаят да намерят алтернатива в тази безпросветна реалност, издигайки от техните среди нови лидери, раждайки нови концепции за самостоятелно развитие.
Губейки контрола над стратегически важната Венецуела, Вашингтон рискува да загуби предишното си безгранично влияние над този континент, в който името на венецуелския президент Уго Чавес е десет пъти по-популярно от името на Джордж Буш. Губейки предишните си сателити, той придобива активни и силни опоненти, които предизвикват силно раздразнение в консервативния апарат. Неудачите на латиноамериканското направление вече доведоха до кадрови промени. В средата на 2004 г. съветникът на президента на САЩ за Латинска Америка Ото Рейх напусна поста си, след което по този въпрос окончателно надделя линията на разузнавателните служби и Пентагона.
Испанският „Ел Мундо“ посочва мнението на ЦРУ: „Правителството на Чавес се опитва да създаде в Южна Америка две огнища на антиимпериалистическа революция – в Колумбия и в Боливия“. Съгласно мнението на разузнавателното ведомство на САЩ, това ще усили революционните настроения в Перу и останалите държави в региона. „Безпокойството на ЦРУ предизвикват също Аржентина и Бразилия, където се наблюдават силни, макар и прикрити антиамерикански настроения“, които поставят под заплаха „американските интереси в Западното полукълбо“.
Солидаризирайки се с мнението на разузнаването, Буш разпореди да се разработи „стратегия за сдържане” на Венецуела и нейната „подривна“ дейност в съседните латиноамерикански държави. За съществуването на такава програма потвърди и заместник – министъра на отбраната на САЩ за страните от Западното полукълбо Роджер Пардо-Маурер. „Чавес стана проблем, защото той явно използва своите нефтени пари и влияние за налагане на своя конфронтационен стил в политиката на другите страни.“ – заяви той пред „Файнейшъл Таймс“, отбелязвайки, че действията на Чавес „са откровено подривни“. Всичко това налага да се разгледа внимателно „проблемът Чавес“ и неговата роля в текущите събития на Южноамериканския континент.

„Проблемът Чавес”

Както свидетелстват наскоро публикуваните стенограми от кабинета на Кенеди, една от причините за Карибската криза(1962 г.) е било опасението, че независимият режим в Куба ще отреже САЩ от нефтените кладенци на Венецуела. Минаха години и златният ключ от герба на Република Куба – символ на ключовото положение на острова между двете Америки – намери своята врата към тази нефтена страна и към целия латиноамерикански континент. Президентът Уго Чавес открито се солидаризира с Куба и не скрива своята лява ориентация. „Аз съм уверен, че пътят на новия, по-добър и възможен свят минава не през капитализма, а през социализма. Капитализмът ни води в ада. Капитализмът иска да унищожи работниците. Тук ние ги освобождаваме...и затова във Вашингтон са недоволни.“ Тези заявления в популярната телевизионна програма „Ало, президенте“ разкриват политическите възгледи на президента на нефтена Венецуела.
Перифразирайки Ленин, Чавес казва: „Неолибералният капитализъм е висшият стадий на капиталистическото безумие“, и отстоява това мнение на практика. След като стана президент през 1999 г., този бивш военен метежник пое контрола над държавната нефтена компания Petroleos de Venezuela (PDVSA). Нейните доходи бяха насочени към строителството на болници и училища, осъществяване на аграрна реформа, ликвидиране на неграмотността и прочее социални програми, което способства за широката популярност на новия лидер сред бедните слоеве на населението. Опирайки се на тази поддръжка, Чавес пристъпи към национализация на предприятия в различни отрасли на промишлеността. Използвайки благоприятната конюнктура на световния пазар на енергоносители, а също и зависимостта на САЩ от доставката на венецуелски нефт, той разви активна външна политика. За броени години Венецуела се превърна в авторитетен регионален лидер и фактически оглави глобалното движение против неолибералния курс. Рязката критика на империалистическата политика на САЩ и на подконтролните й структури, МВФ и Международната търговска организация, опитите да създаде нов полюс на влияние, алтернативен на хегемонията на Вашингтон, предизвикаха дълбока конфронтация със североамериканското правителство. Тя се изрази в цяла серия от опити за отстраняване на Чавес, които претърпяха пълен крах вследствие на широката подкрепа на неговите инициативи както в страната, така и в целия свят. Умело използвайки търговските противоречия между САЩ и Европейския съюз, установявайки отношения с Китай, Индия, Канада, Русия и Иран, президентът на Венецуела удържа властта, радикализирайки своето противопоставяне на империализма.
Политиката на Венецуела, подкрепяна от Бразилия и редица други страни, променя традиционната система на регионални икономически отношения. Локалните икономически съюзи, подобно на Панамериканската зона за свободна търговия, Южноамериканския общ пазар, Андското и Карибското съдружие, създадени по инициатива на САЩ с цел координация на неолибералната политика, се изпълват с ново съдържание, способствайки за реалната икономическа независимост на нейните участници. Нея трябва да укрепи междудържавния енергетичен картел PetroAmerika, образуван от съюзниците на Чавес, без участието на частен капитал. Евтиният нефт с дългосрочен кредит обуслови симпатиите към режима във Венецуела. Политическите обединения, подобно на Организацията на американските държави (ОАД), традиционен инструмент за борба с левите влияния в региона, вече правят самостоятелни крачки. Игнорирайки мнението на САЩ, ОАД решително се обяви против опитите за сваляне на Чавес, заплашвайки превратаджиите с бойкот и с други средства за въздействие с цел възстановяване на законно избраното правителство. Икономистите констатират намаляване на американския експорт в Латинска Америка, политиците говорят за западащо влияние на САЩ в региона. Това възбужда агресивната, болезнена реакция на Вашингтон, насочена против главния си днешен враг.

„Лошият пример“ в действие

Политиката на Уго Чавес действително стана образец за латиноамериканските държави в началото на новия век. Тя влияе на най-голямата страна в континента – Бразилия, начело на която от 2002 г. е бившият профсъюзен лидер Игнасио Лула да Силва. Ползвайки се с репутацията на „умерено ляв политик“, той започна реализирането на редица социални програми по венецуелски образец и подкрепи регионалните икономически инициативи на Чавес, включително и нефтената му програма. Социал-реформистът Лула не иска да си разваля отношенията с влиятелните американски инвеститори. Той отказа да пресече хищническата дейност на ТНК**, експлоатиращи природните ресурси на Амазония, и като цяло се старае да поддържа „лявото“ правителство на Чили, подконтролно на политиката на САЩ. Все пак бразилският президент-популист си остава критик на неолибералните реформи, провокирали дефолт през 1998г. и проявява известна самостоятелност по външнополитическите въпроси. Това предизвика сериозни разногласия на срещата му с Кондолиза Райс, посетила Бразилия през април 2005 г. Държавната секретарка и президентът не можаха да се споразумеят за участие на САЩ на среща на върха заедно с южноамериканските и арабските страни в град Бразилия. Освен това Лула се отказа и от подкрепата на американската позиция за Венецуела и се обяви против създаването на Общоамериканска зона за свободна търговия (ALCA). Кондолиза Райс, на свой ред, не подкрепи кандидатурата на Бразилия за на нов постояен член в Съвета за сигурност на ООН. Наблюдателите констатират криза в американо-бразилските отношения, прогнозирайки тяхното по-нататъшно задълбочаване.
В числото на защитниците на линията на Чавес се оказа и разорената от неолибералната политика Аржентина. Страната, която най-старателно следваше указанията на МВФ, плати за това с най-разрушителния в историята си крах. Нейният президент Нестор Киршнер, член на Хустисиалистката (перонистката) партия, в никакъв случай не е ляв политик – той, в частност, продължи репресиите против аржентинското профсъюзно движение. Но неговият режим се явява противник на неолиберализма – поне на нивото на общата риторика. Киршнер традиционно критикува политиката на МВФ, наричайки го виновник за „аржентинската катастрофа” през 2001 г., когато страната обяви рекорден дефолт по кредите за 95$ млрд. Заемайки президентския пост, той предложи да се опрости 92 % от външния дълг на Аржентина. В отговор на заявлението на ръководителя на МВФ, искащ „да започнат пазарни реформи в замяна на финансова помощ”, Киршнер го нарече „глобален плантатор“ – макар че продължи да моли за нови международни траншове.
Обръщайки се към САЩ, Киршнер призова „да опростят или намалят голяма част от външния дълг на страните от Латинска Америка“. Президентът на Аржентина инициира национален бойкот на нефтената компания „Шел“, обвинявайки я в изкуствено завишаване цената на топливото. Неговото правителство също игнорира исканията на Буш, призоваващи го „да охлади” отношението си към режима на Чавес, а после започна активна кампания за връщане на завзетите от Англия Малвински (Фоклъндски) острови. „Аржентинската политика очевидно олевя“ – с недоволствие констатира заместник-държавния секретар на САЩ за Латинска Америка Роджър Нориега.
Аржентинците не забравят, че набелязаният от Вашингтон неолиберален курс няколко десетки пъти понижи техния жизнен стандарт, и повлече към дълговата яма най-малко три поколения от народа.
Знаково събитие в последно време станаха изборите в Уругвай, където за първи път след 179-годишно управление на дясно-центристките партии на власт дойде ляв президент. Табаре Васкес, лидер на широка опозиционна коалиция от социал-демократи до партизаните от „Тупамарос“ – уверено победи своя либерален конкурент. Успехът на левите сили в тази малка, но промишлено развита страна с голяма политическа тежест в региона, затвори тихоокеанската дъга от държави, отхвърлящи либералния курс.
Опора в предизборната кампания на Табаре Васкес стана масовото движение против приватизацията на държавните предприятия. Първият декрет на новия президент възстанови отношенията с Куба, прекъснати от неговия предшественик през 2002 г., в отговор на критиката от страна на Фидел Кастро. Табаре Васкес също така подписа указ за създаване на министерство за социална защита и прие „план за извънредните мерки в социалната сфера“, за които настояваха болшинството от избирателите в страната. Последствията от дефолта, който порази Уругвай едновременно с Аржентина, доведоха до падане стандарта на живот и като следствие, рязка политическа активизация на обществото.
Политическото напрежение непрекъснато расте, проявявайки се в различни точки на Латинска Америка.
Неотдавнашната интервенция на ООН в Хаити, извършена от морската пехота на САЩ, предизвикаха подобни „социални“ инициативи на нейния лидер Жан – Бертран Аристид.
Продължителните вълнения в Боливия вече доведоха до падането на двама президенти, а сега лявата опозиция постигна предсрочно прекратяване на пълномощията на президента Карлос Меса. Нейният лидер Ево Моралес има всички шансове да победи на изборите, които ще се проведат през август***. С подкрепата на селяните и профсъюзите, той възнамерява да поиска повишаване на данъците върху оборота на чуждестранните нефтени компании – до 50 % в сравнение със сегашните 15 %, а в перспектива – да национализира нефтената и газовата промишленост ( впрочем зад гърба на Моралес стоят още редица радикални леви политици).
Сходна ситуация се формира в Никарагуа, където в скоро приближаващите избори може да победи възвърналото своето влияние движение на Сандинистите.
Съседната Гватемала се разтресе от масовата стачка против ратификацията на договора за свободна търговия със САЩ.
Аналогична акция на профсъюзите се състоя и в зависимата от Вашингтон Колумбия и даже Мексико, икономическият сателит на САЩ, издигна алтернатива на либералния президент Висенте Фокс в лицето на популярния политик Лопес Обрадор.

Крахът на „месията“ от Еквадор

Като потвърждение на заплахата от американското влияние в региона станаха масовите вълнения в Еквадор през април 2005 г., довели до падането на президента Лусио Гутиерес. Този харизматичен политик, дошъл на власт през ноември 2002 г. благодарение подкрепата на индианското население, разорено от господството на ТНК в страната.
Влиятелното движение на индианските народи („Пачакутик“) оцени неговата роля в революцията от 2000 г., когато серия от въстания на индианските бедняци доведоха до оставката на президента-либерал Джамил Мауада. Полковник Гутиерес открито премина на страната на въстаналите, което му струва няколко месеца затвор. По време на предизборната кампания той публично обяви своите ляво-националистически възгледи, изказвайки се критично за политиката на САЩ и последиците за народа на Еквадор.
Военното минало, затворническият „опит“ и харизма на Гутиерес, неговата популярност сред бедните слоеве на населението, наложиха да се говори за него като за „новия Чавес“. Още повече, че противник на метежния полковник се явяваше „банановият крал“ Алваро Набоа, най-богатият човек в страната и креатура на американските ТНК. Избирането на Гутиерес стана почти едновременно с победата на Лула да Силва, което даде повод да се говори за лява вълна в региона.
Но, заемайки президентския пост, Гутиерес продължи курса на своите либерални предшественици и нещо повече: опита се да установи десен диктаторски режим. През август 2003 г. той изпрати в оставка трима министри от „Пачакутик“, след което позволи вдигането на цените на продоволствените стоки и бензина, мотивирайки се с необходимостта от „по-скорошно съглашение с МВФ“. За някаква си година този „патриот“ рязко усили военното присъствие на САЩ в Еквадор и влезе в пограничен конфликт с колумбийските партизани. Разочароването от вчерашния народен любимец стана много бързо, което доведе до създаването на нова революционна ситуация в страната.
„Преродилият се“ Гутиерес се считаше за най-перспективния американски проект в Латинска Америка в наши дни. Даже го нарекоха „Анти-Чавес“ – консервативните сили се надяваха, че образът на този харизматичен политик, получил повече от половината от гласовете на еквадорските избиратели, ще стане образец за десен реванш на целия континент. Именно за това падането на режима на Гутиерес се посрещна с нескривано одобрение от подавляващото болшинство латиноамерикански страни. Членовете на ОАД даже не си спомниха за „Междуамериканската демократична харта“, насочена против свалянето на законно избраните правителства, към които те апелираха при опита за преврат във Венецуела. Тази позиция е предизвикана от растящото влияние на САЩ в Еквадор, от заплахата за превръщането му във „втора Колумбия“, а също и от неприемането на либералния курс на Гутиерес от страна на държавите – жертви на икономическия либерализъм.

Преден пост на влияние

След падането на Гутиерес единствен надежден преден пост на американското влияние в латиноамериканския континент остава изцяло зависимата от САЩ Колумбия. Режимът на президента Алваро Урибе представлява преходна форма между умерено контролируемите правителства на Чехия и Грузия, и преките политически управления по образеца на Ирак и Афганистан. Територията на Колумбия е стратегически важен плацдарм за военно нападение над Венецуела. Освен това, тя ограничава влиянието на режима на Чавес, отделяйки го от Мексико и редица централноамерикански държави. Независимо от това господството над Колумбия има и своите отрицателни последици за политиката на САЩ в латиноамериканския континент, което отчетливо показаха събитията от последните години.
Реализацията на американския „План Колумбия“, явил се като основание за зле прикритата намеса във вътрешните работи на тази страна, предизвика допълнително накланяне на везните към антивашингтонските настроения в цяла Латинска Америка. От друга страна, позицията на САЩ допринесе за фактическия провал на основните направления на тази операция. Така, независимо от военната помощ на Вашингтон, режимът на Урибе не съумя да постигне убедителна победа в гражданската война с левите въстанически групировки РВСК-АН – в голяма степен благодарение на поддръжката от страна на Чавес. Правителството така и не ограничи кокаиновия наркотрафик, борбата с който стана формалния повод за намесата на САЩ. Това засили мнението, че основната част от кокаина се произвежда на територии, контролирани от армията и десните полувоенни формирования – партньори и протежета на САЩ.
Накрая, нивото на американското влияние в Колумбия предизвиква ответна реакция под формата на усилено въоръжаване на редица латиноамерикански страни. Освен Венецуела, демонстративно закупила 100 000 автомата АК-103 и АК-104, а също технологии за производство на редица въоръжения, военния си бюджет увеличиха Бразилия и Уругвай. Военните специалисти от латиноамериканските държави засилват разработката на нови военни доктрини, отчитайки опита на американските агресии в Ирак и Афганистан, а също и възможността от вътрешни конфликти.
Тяхна основа стана концепцията за „обща безопасност“, предвиждаща общите действия по отразяването на хипотетични „агресии отвън”.
Подчертава се, че такава агресия може да стане „краен опит за вмешателство с цел да се наложи предишният икономически курс“.
Този контекст е особено актуален във връзка с решението за предоставяне на особен статут на американските войски,приет през февруари 2005 г. от парламента на още един съюзник на Вашингтон – Република Парагвай. САЩ незабавно усилиха военното си присъствие в самия център на Южна Америка, под традиционния предлог за борба с наркотърговията и тероризма. „Планът Колумбия“ може да стане „План Америка“, което не може да не предизвика безпокойство в относително независимите от политиката на САЩ режими.

Ляв завой?

И така, може ли да говорим за „ляв завой” в Латинска Америка? На практика, промяната на политическата ориентация „встрани от САЩ“, отчетливо застъпена в пострадалите от икономическия либерализъм страни, е естествен опит за оцеляване и не представлява лява политика. Националната буржоазия използва умело риториката на левия популизъм. С помощта на умерените социални програми тя осигурява подкрепата на своя „независим“ курс, укрепвайки вътрешните и външните позиции на своите режими. Регионална икономическа симбиоза се явява реалната замяна на неравните импортно-експортни отношения с ТНК. Малкият, но навсякъде стабилен икономически ръст в пострадалите от дефолта Бразилия и Аржентина показва алтернативата на пагубната неолиберална методика, което само усилва общото неприемане политиката на МВФ. В същото време, т.нар. „леви режими“ ( с изключение на Венецуела) продължават да изразяват интересите на националната буржоазия, игнорирайки интересите на трудещите се, както правеха това и техните либерални предшественици.
Латиноамериканските страни осъзнават: неолибералната икономика може да се върне в тях само „на щиковете“, което ги подтиква на първи, макар и плахи опити за военно-политически съюзи в рамките на „оста на доброто“, наречена така от президента Чавес. По същество тази политика е „лява“ по определението на политическите кръгове във Вашингтон. Впрочем, по левия път последователно тръгна единствено Венецуела. Регионалните промишлени гиганти – Бразилия, Аржентина, а сега и Уругвай, водят внимателна, дори се опитват да провеждат самостоятелна линия по външнополитическите въпроси. В същото време, господството на псевдолевите политикани създават благоприятна почва за развитие на действително радикалните организации на безимотните селяни, индианци и работнически профсъюзи.
Измененията в политическия организъм в Латинска Америка не следва да се надценяват – дори те да са големи. Регионалното влияние на Вашингтон си остава много силно. Следва да се очаква още по-активно вмешателство в работите на западното полукълбо – това показват опитите за разширяване на военното присъствие, забележими например в Еквадор и Парагвай, а също, отношенията с вътрешната опозиция на „конфронтационните режими“. Президентът Буш може да коригира своето близкоизточно направление на действие, като го насочи към някоя от „неудобните страни“ в Латинска Америка. Това особено го изисква „проблемът Венецуела“, нарастващата й роля в световната политика и на глобалния пазар на енергоносители. Десен реванш е възможен – както във вид на подкрепяни отвън преврати, така и по пътя на пряката военна интервенция, за която ненапразно предупреждава сега Уго Чавес. Испанският „Ел Мундо“ писа подробно за плана за неговото сваляне, подготвено от заместник-директора на департамента за западното полукълбо на ЦРУ Уилям Спенсър.
Както и да е, процесите, които се образуват сега на латиноамериканския континент, могат да изиграят важна роля в борбата против тоталното господство на империализма, пагубен за цялото глобализиращо се човечество. А политическата карта на този регион се запълва със страни, които смятат за свой идеен ориентир Хавана, и открито я предпочитат пред Вашингтон. Увеличаването на техния брой, ако то не бъде спряно в близките десет години, може да бъде качествен скок, последствията от който вероятно ще почувства върху себе си и Украйна (авторът като украинец, разбира се, свързва случващото се в Латинска Америка с положението на неговата страна, но ние сме длъжни да добавим, че предвиждането му важи и за България, както и въобще за цяла Източна Европа, вървяща днес по неолибералния икономически модел на „развитие“ – бел.ред).

(преведено от: www.communist.ru)

* Дефолт- неспособност да се изплатят главницата и лихвата по външните заеми на държавата.
** Транснационални корпорации
*** Изборите бяха отложени за декември – бел.ред.

начало