НЯКОИ ОСНОВНИ ИЗВОДИ ОТ ДИСКУСИЯТА ЗА „КРЕМИКОВЦИ”

от Л23

1. За да се развива с високи темпове, към средата на 60-те години на XX век, България се нуждае от 2,5-3 милиона тона валцувана стомана годишно (около 300 килограма годишно на глава от населението). Местното производство е едва 250 до 300 хиляди тона или по 30 килограма на глава от населението. В развитите държави този показател тогава е около 400-500 килограма на глава от населението.

2. От СССР могат да се внасят не повече от 0,5-1,0 милиона тона метал годишно или около 1 % от съветското производство. Повече съветската индустрия не би могла да отдели за България, тъй като самата тя се нуждае и поглъща жадно всеки грам произведен метал. Освен това вносът от СССР не е толкова евтин, колкото го представят нашите опоненти от форума. Вносът на един тон съветска студено валцувана стомана струва на България 168 рубли по цени от средата на 60-те години на съветско-румънската граница. Плюс 4 рубли допълнителни транспортни разходи до България това прави 172 рубли за тон. За да спечели една рубла тогава, българската икономика прави около 2 лева (лимитни лева) разходи, т.е. един тон съветска валцувана стомана ни струва 344 лева. 3 милиона тона, дори да можеше да ги внесем от СССР, биха стрували над 1 милиард лева годишно (по цени от 1965)! Между другото един от нашите опоненти най-сериозно твърдеше, че тон стомана от СССР ни се предлагал тогава за 7 рубли. Доколко абсурдно е това твърдение, става ясно дори само от факта, че един тон съветска желязна руда тогава се доставя за 9,98 рубли на съветско-румънската граница.

3. Очертава се дефицит от 1,5-2 милиона тона метал годишно. Вносът от Запад на такива количества е практически невъзможен за България. Западната студено валцувана стомана се предлага по 120 долара за тон франко производител или най-малко още 10 долара на тон транспортни разходи. Един долар се печели тогава с цели 3 лева разходи на нашата икономика или 1 тон метал ще ни струва 390 лева! На Запад не купуват, каквото ние искаме да изнесем, а каквото те пожелаят. За да купуваме 2 милиона тона стомана годишно, няма да ни стигне износа на цялото ни производство на зърно. Като добавим недопустимата зависимост от вноса от вероятен противник при криза, е ясно, че това решение е неизгодно, непосилно икономически и недопустимо политически.

4. Единственият реален изход, който остава, е нужните 1,5-2 милиона тона стомана да бъдат произвеждани в страната в собствен металургичен комбинат. Вариантът този комбинат да е на морето и да работи само с вносна руда, е отхвърлен по следните съображения:

- Не могат да се използват значителните резерви (около 250 милиона тона) местна руда от находището в „Кремиковци”, край София, която е бедна на метал и транспортът й е по-неизгоден. Факт е, че в първото десетилетие от работата на „Кремиковци” металът, произведен от местна руда е 2 пъти повече от метала от вносна руда. Но и след това и до наши дни металът от местна руда е в съотношение най-малко 1 към 2 към метала от вносна руда, което означава, че теглото на местната руда е приблизително равно на теглото на два пъти по-богатата на метал вносна руда. Използването на местната руда намалява цената на произвеждания метал и затова продължава до днес.

- Основните потребители на метала са София и Перник, и дори да бъде произведен на морето, голяма част от него трябва да бъде транспортирана след това до София.

- До Варна има огромен комбинат в Девня, до Бургас е Нефтохимическият комбинат, на морето просто няма възможност за още един индустриален гигант, нито като инфраструктура, нито като водоснабдяване, нито като работна сила, нито като опазване на екологията и запазване условията за развитие на туризма. Предлаганият по-късно, през 80-те години, металургичен завод на морето е сравнително малко предприятие с десет пъти по-малка мощност от „Кремиковци” и само за производството на някои специални видове стомани.

- Транспортът на суровини по ж.п. линия, от Бургас или Лом до София, е на сравнително късо разстояние по световните мерки и оказва слабо влияние върху цената на произвеждания метал.

- При възможен конфликт вносът може изобщо да се окаже невъзможен и тогава комбинатът на морето ще спре, а „Кремиковци” ще продължи да работи като използва само местна руда и скрап. Това е напълно възможно и доказано технически. Единственият негативен ефект ще е само намаляване производителността на съоръженията с около 20 %.

5. Реалният ефект от изграждането и експлоатацията на „Кремиковци” в годините на социализма от 1965 - 1989 г. е (всички стойности са по цени от 1965 г):

- Вложени средства: около 1 милиарда лева.

- Произведена валцувана стомана: около 40 милиона тона с разходи около 12 милиарда лева (средно по 300 лева на тон).

- Спестен разход за внос на същата стомана от световния пазар: около 16 милиарда лева.

- Спестени разходи на националното стопанство: около 4 милиарда лева.

(Без да се отчита, че голяма част от тези 12 милиарда разходи остават вътре в страната като данък оборот, заплати и т.н., докато при внос всичките 16 милиарда ще изтекат изцяло и безвъзвратно извън страната.)

6. До 1989 г. „Кремиковци” изнася под 10 % от производството си ПРИ ТОВА ПОЧТИ ИЗЦЯЛО КАТО БАРТЕР СРЕЩУ МЕТАЛ ИЛИ ГАЗ. Производството на комбината не е за износ, а е импортозаместващо и насочено изцяло към вътрешните консуматори, които, както вече подчертахме, жадно поглъщат всеки грам метал.

Износ се прави по схемата: България внася 600 хиляди тона стомана на блокове от СССР, преработва я и плаща за нея с 200 хиляди тона прокат от същата стомана. Някаква изгода има и за СССР, защото му пести прокатни мощности, но за България, която има излишък на прокатни мощности, по-добър и братски вариант трудно може да се измисли.
Друга схема е износ на тръби за газопроводи с голям диаметър за СССР срещу природен газ по братски съветски цени. Тук поразителното е както успешното производство на такива тръби от България (производството на газопроводни тръби е върхова технология) така и цените на газа, даван ни в замяна от СССР, които са само реалните разходи плюс минимална печалба.

Що се отнася до качеството на нашите тръби, в СССР ги използват дори на Север, което говори достатъчно, а това което отпада като така наречен „брак” се използва без проблем за нефтопроводи или топлопроводи където изискванията са несравнимо по-ниски.

7. Дотациите от бюджета за „Кремиковци” се появиха след 1985 г. поради поддържане на задължителната държавна цена на метала под реалните разходи за производство. Така например през 1989г., по текущи цени от същата година, „Кремиковци” достави на нашата икономика около 2 милиона тона прокат по цена 300 лева за тон, при реални разходи 330 лева за тон. В същото време на международния пазар тон прокат струваше 300 долара и за да го купят, нашите потребители биха изразходвали около 500 лимитни лева. Т.е. „Кремиковци” пестеше на народното стопанство по 200 лева на тон прокат, срещу което му отпускаха от бюджета по 30 лева на тон дотации. Очевидно тези така наречени дотации бяха единствено в полза на потребителите на стомана, които получаваха стоманата на ниски цени, реализираха значителни печалби и взимаха премии, а за „Кремиковци” се говореше, че е на „загуба”. Класически пример е производител на кофи от поцинкована ламарина, който купуваше ламарината по държавна цена от 30 стотинки килограма, и я продаваше след минимална обработка, пак по държавна цена, по 1,5 лева за килограм с 65 % печалба. Още по-поразителното е, че тези дотации от периода на плановите държавни цени след това бяха стоварени като ДЪЛГ на комбината към неговия собственик – държавата, в периода на капитализма.

8. След 1989 г. последва катастрофален спад на икономиката и деиндустриализация на страната. При тези условия се очакваше „Кремиковци” да фалира много бързо, защото загуби вътрешните си потребители, а у нас беше разпространено убеждението, че кремиковският метал не е конкурентоспособен на международния пазар. Вместо 90 % за вътрешни потребители сега трябваше 90 % от метала да се изнася. На всичко отгоре, както вече споменах, дотациите от времето на плановата икономика бяха превърнати в „дълг” и дори държавата прибра оборотните средства на комбината и той беше принуден да взима заеми за да функционира. Предприятие, от което народното стопанство спечели милиарди, се оказа, че трябва да „връща” средства, при това на своя собственик. Лихвите по така измисления „дълг” бяха огромни. За всеобща изненада „Кремиковци” оцеля дори с това абсурдно стоварено му бреме и бързо завоюва свое място на пазара, не къде да е, а в ЕС и САЩ. Оказа се, че неговата продукция е с необходимото качество и се произвежда с доста по-ниски разходи в сравнение със западните конкуренти. Лесният и евтин ремонт и поддръжка на съветското оборудване със собствени сили, сравнително евтината енергия, евтините местни суровини (руда, скрап, феросплави и др.) – всичко това осигуряваше рекордно ниски разходи за тон прокат. Така комбинатът бързо се превърна в трън в петата на големите европейски производители на стомана, тъй като голяма част от производството му се изнасяше именно в страните от ЕС. Затова той беше лесно приватизиран през 1999 г., въпреки „дългове” към собственика му в лицето на държавата от 560 милиона лева. Когато се появиха реални срокове за приемането на България в ЕС, опасността от директна конкуренция предизвика решителни действия на неговите европейски конкуренти. През този период срещу „Кремиковци” бяха приети специални административни мерки от Европейската комисия за ограничаване на вноса на негов метал в съюза под различни предлози, но това беше временно спасение. За да реши окончателно „проблема”, след като страната ни стана член на ЕС Европейската комисия оряза квотата за емисии на парникови газове за България, като нашата страна се оказа единствена в ЕС с квота около 2 пъти по-ниска от нивото на емисии през 1988 г., без да се отчита икономическият спад през последвалия период и дори безспорният факт, че емисиите на глава от населението в България са в пъти по-ниски от средните за ЕС. Всъщност,заедно със спирането на 4-те блока на АЕЦ това беше предварително подготвен опит за пречупване гръбнака на българската индустрия. Под натиска на Брюксел нашите управници решиха да принесат в жертва металургичния комбинат, подмамени от миража на щедро обещаваните европейски пари.

За целта МОСВ не даде комплексно разрешително на комбината в края на 2007г., а държавата измисли още някакъв неизвестен досега „дълг” от над 700 милиона лева, който комбинатът се оказва, че й дължал и дори успя да осъди собственика Митал да го плаща в Софийския градски съд в началото на 2008г.. По-късно това решение беше преразгледано и отменено от следващата съдебна инстанция, но Митал беше вече прогонен, както и всеки, който би се опитал да работи в комбината. Отначало беше провален планът за значително увеличение на производството през 2008 г. А това беше годината на рекордно високи цени на стоманата на световния пазар, като към средата на годината цената на тон студено валцувана стомана надмина значително 1000 долара и до края на годината остана на равнища много по-високи и предходните години. Всички технически условия бяха налице за рекордно производство от 2 милиона тона и невиждани приходи и печалби именно през 2008г.. Вместо това производство едва се крепеше на ниво по-ниско от предходната година до август 2008г. след което бързо се срина и в началото на 2009г. беше практически прекратено. Това беше удар, от който се очакваше комбината да не може да се съвземе, защото се прекрати изплащането на всички задължения към кредитори и доставчици.

9. Освен „Кремиковци” се оказа, че пострада не на шега и държавата-ликвидатор. Според митологията, когато работел, комбинатът бил на загуба, която държавата плащала. Когато „Кремиковци” спря работа обаче, държавния бюджет и държавните фирми не спестиха нито един лев, защото никога не са плащали някакви „загуби” на „Кремиковци”. Като дим се разсеяха сапунените мехури за балкански Дубай с арабски капитали. Стана ясно, че никой не плащал никакви измислени „загуби”, когато „Кремиковци” работеше, но след спирането всички ще плащаме здраво реални загуби.

Първи усетиха това пристанищата в Лом и Бургас, както и БДЖ, като само железниците загубиха над 20 милиона лева годишни приходи. Болезнен беше и ударът за НЕК и „Булгаргаз”, които се лишиха от над 200 милиона лева годишни приходи. От 2003г. комбинатът редовно плащаше не само текущите доставки на ток и газ, но и стари задължения от около 80 милиона лева към двете държавни дружества разсрочени до 2013г.. Над 200 милиона лева годишно приходи загуби бюджетът от осигуровки, данъци, мита и т.н. Загуби за стотици милиони понесоха и още над 600 фирми, банки, търговски дружества свързани с „Кремиковци”. И главното, поне за нас, загубени бяха и над 80 милиона лева заплати на работещите в комбината. Но кой тогава е плащал „загубата” от финансовите отчети на комбината? Никой, защото става дума за счетоводна фикция, продукт на измислени разходи на собственика, за да спести данъци. И тъй като никой, никога не е плащал нищо за фикция – нито бюджетът, нито собственикът, така никой нищо не можеше и да спечели когато предприятието спря работа и тази „загуба” изчезна. Затова още през март 2007 г. в официална декларация същия този, който беше подписал финансовия отчет, в който се мъдреше „загуба” от 280 милиона лева през 2006 г., заяви открито: „Ръководството иска да информира обществеността, че българският металургичен гигант е на солидна печалба.” И без да е специалист, всеки, който погледне разходите от финансовия отчет за 2006г. лесно ще забележи, че там има над 300 милиона лева „разходи” за собствени суровини – руда, феросплави, кокс и т.н.(вкл. 80 милиона лева за отпадни продукти доменен и коксов газ, използвани като гориво), които комбинатът произвежда сам и разходите за тях вече са включени в други разходи (за ремонт, заплати и т.н.).

Ефектът от спирането на „Кремиковци” за националната икономика също е очевиден. През 2009 г. се очаква 4-6 % спад на брутния продукт в сравнение с 6 % ръст през 2008г. От тази разлика от 10-12 % поне една трета, или около 4 %, е следствие от спирането на „Кремиковци”. Както свидетелства статистиката, спадът е главно на промишлеността и на първо място на рудодобива, черната металургия и производството на метални изделия. Едва след тях идва спадът в строителството. В другите отрасли на индустрията и услугите спадът е минимален или изобщо няма такъв. Очевидно е, че безумното спиране на „Кремиковци” задълбочи значително последствията от глобалната криза за нашата страна.

10. Последните новини все пак дават някаква надежда, че не всичко е окончателно загубено. Претенциите за над 700 милиона дълг към комбината бяха отхвърлени от съда. От останалите кредитори на комбината главните (по заема от 325 милиона евро, взет от Митал, за да купи „Кремиковци” от бившия собственик Захариев) са заинтересовани да вземат собственост срещу дълг. Така „Кремиковци” остава на практика без дългове и с нови собственици, които имат интерес той да работи, за да си върнат дадения заем. За възстановяване на производството сега са нужни минимални оборотни средства за текущи доставки, тъй като технически комбинатът загуби само производството на кокс, който ще трябва да се внася вместо коксуващи се въглища, но това не е фатално. Дори в момента се поддържа някакво минимално производство на електростомана от скрап. Още има, макар и минимална, надежда да бъде спасено предприятие, което при възстановяване на производството ще осигури около 4 % ръст на цялата икономика и в голяма степен ще смекчи ударите на кризата.

Спасяването на „Кремиковци” и на работните места на десетки хиляди работници може да стане само с решителна борба на кремиковските металурзи, на железничарите, на докерите, на цялата работническа класа срещу ликвидаторите от еврокомисията и техните български помагачи.

начало