МЕТАЛУРГИЧНИЯТ ГИГАНТ НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА БЪЛГАРИЯ

МЕТАЛУРГИЧНИЯТ ГИГАНТ
НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА БЪЛГАРИЯ

„Кремиковци” винаги е бил обект на злостна клеветническа кампания още от създаването си. Не би могло да бъде иначе тъй като комбината не само е един от символите на социалистическата индустриализация, но и винаги е бил една от главните опори на българската икономика и засяга твърде много политически и икономически интереси.
Затова си заслужава да споменем някои от основните клишета на тази клеветническа кампания.

1. Кремиковската руда била много малко и много бедна и затова било икономически неизгодно нейното използване и самото съществуване на комбината.

Установените запаси на желязна руда в района на Кремиковци са 250 милиона тона и през изминалите 45 години са използвани около 50% от тези запаси, така че, при запазване на сегашните темпове на експлоатация, руда ще има за още поне 40 години. Кремиковската руда е наистина бедна на желязо (не повече от 32%), но съдържа и други полезни изкопаеми – 22% съединения на бария, 6,7% манган, както и малки количества олово и други цветни метали. Затова за нея е разработена технология за комплексното й използване. Друго предимство е, че рудата е на малка дълбочина и позволява открит добив, който е много по-евтин и производителен от подземния добив.
Реалната себестойност на един тон агломерат от кремиковска руда с 49 % съдържание на желязо е бил през 60-те години, 7 рубли/тон, докато цената на съветската желязна руда с 50% съдържание на желязо е била 10 рубли за тон, на съветско-румънската граница, а на алжирската руда, също с 50% желязо – 8,2 долара за тон, но в алжирско пристанище. Следователно кремиковския агломерат е по-евтин от вносните руди дори без да се вземат предвид транспортните разходи. Вносна руда с високо съдържание на метал у нас е използвана по технологични съображения (да се увеличи производителността на доменните пещи), а не поради ниската цена. Още повече, че цената на рудата оказва сравнително малко влияние върху крайната цена на произвеждания метал.

2. „Кремиковци” е носел само „загуби” на българската икономика.

Достатъчни са елементарни познания в областта на пазарите на метали, за да се оцени лесно целият фалш на подобно твърдение.
Общите инвестиции в комбината през периода на социализма са за около 2млрд. лв., а произведената от него продукция само до1989г. е за над 30 млрд. лв., по цени от 80-те години. Ако би трябвало България да внася, произвежданите ежегодно от Кремиковци около 2 милиона тона прокат, тръби и т.н., това би струвало на страната над 600 милиона долара. За да получи толкова долари, България би трябвало да изнася ежегодно например 3-4 милиона тона пшеница, което е колкото целия добив на пшеница у нас сега.
До 1985г. при цени, отчитащи реалната себестойност на продукцията, „Кремиковци” е реализирал по 50млн.лв. ежегодна печалба. В годините на „перестройката” бяха повишени всички цени на енергия и суровини за комбината, докато цената на метала си остана непроменена. В резултат „дотациите” за комбината достигнаха 159 млн.лв. през 1989г., или около 10%, въпреки че по международни цени той би трябвало да има значителна печалба. В същото време, когато „Кремиковци” трябваше да продава проката си по 30 ст./кг и да понася 10% загуби, предприятия, произвеждащи лопати и кофи, продаваха същия прокат по 3 лв./кг и реализираха по 50% печалба.
Това не попречи обаче на „пазарните реформатори” да обявят държавните дотации за „дълг” и да ги обложат с непосилни лихви. Така се образува повече от половината от днешния „дълг” на комбината. Останалото дойде от източване на предприятието от новите му частни собственици и преди всичко – от прочутия Валентин Захариев.

3. Технологията на „Кремиковци” била „допотопна”.

В годините на създаването на комбината технологията беше напълно съвременна. След това периодично се извършваше модернизация на определени производства и се усвояваха нови технологични процеси и продукти. Така например през 80-те години „Кремиковци” произвеждаше тръби за газопроводи, които се изнасяха в СССР, бяло тенеке и ламарина за радиатори и хладилници, която се изнасяше на Запад. След 1989г., рязко намаля потреблението на метал в страната и комбинатът започна успешно да изнася 90% от продукцията си в Западна Европа и САЩ. Стигна се дотам, че Европейският съюз, под натиска на европейските производители на стомана, наложи специални санкции и ограничения срещу „Кремиковци”. Дори и при влошените условия на световния пазар на стомана към края на 2008г. разходите за 1 тон горещо валцувана стомана, произведена в „Кремиковци”, не надхвърлят 600 долара, включително средства за амортизация на оборудването. А цената на този 1 тон стомана към октомври 2008г. беше 1150 долара, без транспортните разходи. С други думи от продажбата на 1,5 милиона тона ламарина Кремиковци печели около 800 милиона долара годишно. Всъщност високата конкурентноспособност е и една от главните причини за непрестанните опити за ликвидиране на комбината.
Днес „Кремиковци” формира пряко 2% от брутния вътрешен продукт на страната, а косвено, чрез печалбите на свързаните с него фирми, банки и застрахователни дружества, неговият дял от БВП достига 5-6%. „Кремиковци” осигурява над 10% от експорта за ЕС, 13% от Осигурителния пенсионен фонд, 17% от митническите сборове, 18% от приходите на Националната електрическа компания. Над 1000 български производители са доставчици и клиенти на „Кремиковци”.
Очевидно е, че неговото ликвидиране ще е истинска икономическа катастрофа, която ще усети цялото ни общество.

4. „Кремиковци” е най-страшният замърсител на околната среда.

Естествено един металургичен комбинат не е санаториум, още повече когато се ръководи от частния бизнес с неговите стремежи за максимална печалба. Но страхотиите, които се разпространяват у нас, имат като главен източник стремежа на западните конкуренти да ликвидират опасния съперник.
По официални данни, през 1998г. например, емисиите на серни окиси от комбината са били 3860 тона, докато на другите замърсители в София същите емисии са били над 6000 тона, а от централите в комплекса Марица-Изток 903,000 тона.
Емисиите на азотни окиси от „Кремиковци”, през същата година са били 5900 тона, докато на отоплението и колите в София – 6400 тона, а на Марица-Изток – 36,000 тона.
С метан София е замърсила атмосферата с 24,000 тона, а „Кремиковци” само с 1300 тона, а „приносът” на Марица-Изток е 242,000 тона.
Подобно е положението с почти всички останали вредни емисии. Като цяло „Кремиковци” е по-малък замърсител не само от Марица-Изток, но и от химическите предприятия в Девня, нефтохимическия комбинат в Бургас, градските замърсители в София, Перник, Русе и др.