„Неочакваната Вълна” е нейното име - Или защо бунтът на младите в Италия от есента на 2008г. освен, че разтърси една страна, залива все повече и повече цяла Европа

„Неочакваната Вълна” е нейното име

Или защо бунтът на младите в Италия от есента на 2008г.

освен, че разтърси една страна, залива все повече и повече цяла Европа

Лозунгът гласи: „Да ги насметем всичките”.

Този любопитен текст съдържа ценен опит на италианските колеги в борбата им срещу приватизацията на образованието, за образование общодостъпно и демократично. Въпреки че от събитията, описани в него, ни делят две години, става ясно, че причините за един бунт като „Неочакваната вълна”, трябва да се търсят в годините преди това, години на необезпокояваните от никого бюрократи и управляващи, прокарвали все по-настойчиво реформа след реформа в образованието. Те бяха готови, също както правителството на Берлускони, да реформират националната образователна система, дори с цената на разрушаването й.

Пред целта да се извлече, каквото е угодно от държавната и обществената образователна система в полза на бизнеса и корпорациите, при това в условия на финансова криза, нямало немислими средства. Десетки хиляди учители трябвало да бъдат изхвърлени на улицата без работа, научни изследователи – оставени без доход и бъдеще, учениците и студентите – държани „изкъсо”. Такъв бил предложеният „Закон 133” и всичко изглеждало пресметнато за властовите среди и реформаторите в една страна от Европейския съюз, същият, който прокарва от десет години вече намразения от младите реформен акт, небезизвестния „Болонски процес”. Било лято и сметките излизали точно, без една. И това бил тътенът на „Неочакваната вълна”, която започнала да бучи още от септември, още преди началото на учебната година. Този образователен бунт в Италия е най-мощното и решително движение на младите в образованието от ранните 90-те години на 20 век. В продължение на месеци студенти и ученици, родители, учители, учени и преподаватели изразяват своето несъгласие с намеренията за ограничаване на правото им на образование и на работа, и открито застават в подкрепа на демократичната, общодостъпна и неприватизирана просвета. Най-младите правят при тези обстоятелства и връзка между случващото се в този сектор и финансовата криза въобще, стига се до бунтът и на едно ново поколение, ясно заявяващо отношението си към действителността в израза: „Няма да плащаме за вашата криза!”.

А как е в нашата страна, какво свързва действителността тук с обстановката и разигралите се събития на Апенините? Също както и там, и ние си имаме тлъсти реформени актове за намаляване на държавната издръжка в образованието, за неговото ограничаване и съсипване. От 2007 г. това е реформа „Сатър”. Не по-малко и все по-упорито се говори и за закриването на БАН, а това лято (на 2009г.) новото правителство само с един замах успя да скастри парите за просвета с 20 млн. лв. И само като „по случайност” отпусна преди дни скромните 40 млн. лева за... Не, не е за студентите, макар че се пише тази сметка на тяхното име, а за банките, за да са те сигурни в изплащането на кредитите, които младите хора ще трябва след време да потушават сами.

Признаците на бунта бързо похлупиха хоризонта над домораслите бандити в образователния сектор миналата зима и у нас, макар поводът за студентските протести да беше различен. Поводът е различен, но по своята същност първопричината за него е една и съща. И също като Силвио Берлускони, който обяви, че „окупациите са насилие” и в пристъп на отчаяние заплаши, че праща срещу протестиращите специални полицейски отряди в университетите, и сегашният български примиер Б.Борисов (тогава още кмет на София) се закани през протестния декември на 2008 г. на пробудилите се студенти с израза „Ще ги смачкам!”. Това бил отговорът на действията ни в случай, че те заприличали на разиграващото се в Гърция по това време младежко въстание.

Но и приликите между двете действителности са дотук. Една от съществените разлики между двата начина на действие и изразяване на несъгласие е упоритият, незаменян с нищо друго стремеж на италианските колеги всички решения за протестните прояви, и като форма, и като съдържание да се взимат общо, от всички участници. Така през ноември се стига до забележителното двудневно общо събрание в окупирания от студентите римски университет Ла Спиенца, където бунтовните младежи масово планират бъдещите си акции. У нас, напротив – основният организатор на протестите със своеволни решения сам отказа другите организации от участие, за да се сгромоляса малко след това в модела на „14-ти януари”. В тази връзка много е важно принципното разбиране, което направлява италианските студенти, а именно, че единствените реформи, от които има нужда, са тези провеждани „отдолу”, т.е. от самите студенти. Това предопределя дух на непримиримост в борбата с политическата класа, но също и самочувствието на протестиращите да поискат сметка от съюза на индустриалците-предприемачи (за които правителството отпуска в условията на криза средства, предвидени иначе за образованието), на финансистите и банкерите (протеста пред Стоковата борса). И последната разлика, която заслужава внимание. Борейки се за по-доброто си образование и за работните си места, учащи се и преподаватели не пренебрегват опитите на крайнодесни групи да се наместят в протестите им, представяйки се за част от протестното движение. Те са отстранявани от мероприятията и поради човеконенавистния си профил на поведение, и което е още по-важно в случая – поради стремежа си да провокират и криминализират „Вълната”, оправдавайки по този начин готвеното над протестиращите от страна на полицията насилие.

Този текст е написан по желанието на организирана младежка група от Лондон, която се е обърнала към италианец, живеещ в Париж. Затова авторът, в отговор на тяхно запитване, разказа от свое име. Но според нас този текст дава и много отговори на въпроса какво е Болонският процес и по-точно – как се прилагат на практика неговите постановления. Разбира се, отговорът на питането „Защо?” и по-точно „С какво?” е заразителен този пример на борба, е възможен за хората, които добре познават или поне се стремят да познават собствената си, родна действителност. И този отговор следва всеки да си го даде сам.

Измененията на текста от наша страна са незначителни. Приятно четене!

Неочакваната Вълна и
образователният бунт в Италия
(октомври-ноември 2008)

Надписът на врата на окупирана аудитория гласи: „ Аудитория ХІІІ е свободна. От днес тази аудитория става лаборатория за постоянна протестна подготовка. Ние не искаме да казваме само „не” в знак на отрицание, а желаем да изградим заедно и нашето многозначително „за”. Това помещение ще се ползва за: групи, разучаващи закон 133 и декретите „Гелмини” и „Брунета”; семинари за ролята на университета днес; организационни срещи и непланирани събирания и участия. Бъдете част от лекциите на протестното дело, използвайте си времето и участвайте в подготовката на протестите!”.

Въведение

Накратко, движението “Неочакваната вълна” в Италия се състои от студенти и застрашени от съкращенията работници, които се противопоставят на новата законодателна реформа в образованието „Гелмини” (Мария Стела Гелмини е образователният министър, която студентите наричат „Гелминатора” за да подчертаят рушителните й действия).

Искам да започна с две неща. Първо подчертавам, че това е най-мощното и решително движение в образованието, което Италия познава от времето на другото по-масово движение от 90-те години на 20 в., известно като „Пантера”. Втората особеност е, че сегашното движение е повлияно и има за пример като начин на действие скорошните борби на французите срещу т.н Договор за първо назначение* (ДПН).

Надписът на картинката означава: „Внимание: Студентите не са на себе си от гняв!"

Законът „Гелмини” и историята на Вълната

На 25 юни правителството на Берлускони прокарва решение, засягащо образователната област, наречено „Спешни мерки за икономическото развитие, опростяването, конкуретноспособността, стабилизиране на обществените финанси и данъчно уеднаквяване”. На 5-ти август тази мярка се превръща в Закон 133.

Без да навлизам в подробности по самата реформа, тук ще изведа само някои нейни основни страни. Кабинетът на Берлускони е настойчив в стремежа си да реформира националната образователна система дори с цената на разрушаването й, нещо което вече беше започнато от предишната законодателна власт чрез законопроекта „Морати” (по името на бившия просветен министър). Мотивите на тази програма от реформи не са много по-различни от предишната, въведена от лявоцентриското правителство през 1997 г. (реформа „Берлингуер”), която започна да обезсилва обществено-държавната университетска система. Новата реформа „Гелмини” или законопроект 133 има за цел успоредно с провеждането на цялостна реформа в образователната система да прокара и финансовите предложения за намаляване на държавната бюджетна издръжка за образование и наука. Промените засягат всички образователни степени, като се започне от началната и се стигне чак до висшето образование. Освен всичко друго, в реформата са заложени:
- Връщането към единни, общи учители в основното образование (в момента по различните дисциплини преподават отделни учители).
- Въвеждане на задължителни униформи в началните училища.
- Създаването на отделни класове в основното образование за италоезични ученици и за ученици, чиито роден език не е италианският.
- Връщането на оценки „за поведение”, които се прехвърлят и в по-горен клас и могат да намалят учебния успех на ученика.

Тези предложения са съпътствани с намаляване на финансирането на образованието на всички нива. Има и предложения, по-конкретно, за съкращаване на заетите в образователния сектор, без да са предвидени при това планове за интегрирането на милионите застрашени с уволнение работници с дългогодишен стаж. Положението в университетските среди е много сходно- в бъдеще за хиляди застрашени преподаватели и изследователи, които сега са неизменна част от екипите си, няма да има сигурен поминък. Спадането на качеството на преподаване ще бъде усетено в основното образование, но ще се прояви даже още по-силно и във висшите училища. Тежкото положение се създава и от съкращаването на работна сила, а също и от липсата на каквато и да била алтернатива за оставащите без работа в една традиционно несигурна по отношение на постоянната заетост система (каквато е тази на университетските научни работници).

Въпросът с финансирането остава бреме най-вече за ВУЗ-овете. Неолиберализмът в този закон се състои в това да насочи университетите по пътя на развитието на частните фондации, които са зависими от частни средства. Основната цел е създаването на образователна система с учебни заведения „отличници”, усвояващи голяма част от наличните (държавни и частни) средства. Тази система е много вероятно да обезсили материално повечето останали университети.

През септември след като университетите и училищата излязоха от ваканция последва незабавна ответна реакция спрямо „реформите”. Роди се новото движение. На 3-ти октомври на протести в Италия излязоха активистки групи от автономната мрежа във ВУЗ-овете. Поради страх от протестите Гелмини отменя свое явяване на симпозиум в Милано на 13 октомври, а по това време, с възобновяване на учебната година в училищата и университетите, започва да се чува бученето на Вълната: „Няма да плащаме за вашата криза”, „Орежете парите на банкерите и военните мисии, а не на училищата и университетите”, „Ние сме бъдещото общество! Ние не сме проблемът, ние сме решението!”. Движението расте с всяка изминала седмица: в началните училища учителите и родителите със своите деца заедно отхвърлят реформите; студентските групи съгласуват борбата си чрез сайтове от типа на блоговете и Facebook мрежата; във ВУЗ-овете, несигурни за бъдещето си представители от факултетите и преподаватели се включват в студентските разисквания и заедно обсъждат кризата. Появяват се и нови лозунги: „ Започнали сме по начин, който няма спиране” и „Няма да отстъпим и за миг!”.

Свиканата на 17-ти октомври 2008г. от няколко италиански профсъюза първа общонационална стачка срещу правителството на Берлускони се превръща и в първият протестен ден за оставката на Гелмини. В Рим протестиращите са 300 000 души. От основното шествие се отделят хиляди студенти, които заобикалят полицейските сили и блокират Министерството на образованието. По подобен начин се разиграха и събитията в Милано, където преди срещата на ученици, студенти и засегнати от съкращенията учители се отделя от множеството студентска група, която кръстосва града, спира движението и обсажда миланския образователен департамент.

През следващата седмица протестите се засилват. На 21 октомври в много университети се състоят събрания и учащите се излизат отново на улицата, спирайки движението и блокирайки жп. гари. При гара Кадорна в Милано полицията нападна младежите с палки. На това студентите отговориха със седящ протест по улиците, което разстрои обичайния автомобилен поток.

По призива на окупирания в Рим университет Ла Спиенца ( националният призив на студентите може да бъде прочетен по-долу) на 7-ми ноември последва възобновяване на Деня за местна протестна готовност, което една седмица по-късно прерастна в национален протест в италианската столица. Но заедно с Рим в протести е залята цяла Италия (виж приложения списък).

Какво е бъдещето?

Сред най-важните събития, породени от Вълната, е двудневното открито събрание, провело се през ноември в окупирания университет Ла Спиенца. То се превърна в масова „работилница” за споделяне, обсъждане и планиране на бъдещите изпитания и дейности пред Вълната. Хиляди студенти от всевъзможни места се включиха в дебата, разделен на три основни теми: 1) Как преподаването във ВУЗ-овете превръщат студентите в маша в ръцете на силите на „човешкия капитал”, като се отделя цялото внимание за създаването на този краен продукт – в него добре организираният и дисциплиниран, индивидуализиран работник е подготвен да води безпощадна битка за свое място под „слънцето” на трудовия пазар. 2) Материалното положение и правото на образование: говори се за начина, по който студентските такси и дългове от една страна посредством ефекта на „приватизираното благо” създават привилегии за малцинството, а от друга – осигуряват робия и вярност към сегашната трудова идеология. 3) Обучение и заетост: тук на критично преразглеждане бе подложен неолиберализмът в образованието, като се посочи, че целите на обучението не трябва да бъдат сляпо подчинявани на нуждите на пазарната икономика. Като основно искане се издигна необходимостта от социално възмездие за учащите се (но и за други социални групи). Като важен момент се изтъкна „премахването на йерархията и тясното съсредоточаване на властта” в университетите, за да може следването и изграждането на знания да бъде отново независимо и на общодостъпни и демократични начала.

Участниците в дебатите в Ла Спиенца имат ясни и категорични позиции по редица въпроси. Студентите и научните работници не подкрепят сегашната същност на ВУЗ-овете. Те са „за” „собствени” преобразования, т.е училищата да се преустроят по съставени от тях самите програми. Обсъждащите се обединиха около схващането, че единствените реформи, от които има нужда, са тези, провеждани „отдолу” и от самите студенти.

Масови шествия, дискусии и блокади се очакват на 28 ноември по време на националния протестен ден. Голямата стачка е замислена за 12-ти декември. Предложена е за осъществяване радикална инициатива предшестваща по време Голямата стачка – докато трае седмицата на протестите да се въведе принципът на самоиздръжка чрез масово студентско участие в „самоподчинението” (‘auto-riduzione'), при което само малка част от цената за ползване на стол, транспорт и публични прояви (кино, театър) ще се заплаща от самите участници.

Някои важни обяснение за същността на движението

1. Нововъведения и трансверсалност*

И двата елемента са неизменна част от движението. Нововъведенията включват както избора на лозунги, така и прилаганите начини на борбата. Така например, лозунгът „Няма да плащаме за вашата криза” бързо завладя умовете на множеството. Посланието умело съчетава в себе си съвместната съпротива на студенти и научни работници срещу реформите, лишаваща ги от бъдеще, като същевременно отразява народните реакции, отприщени от последствията от световната капиталистическа криза.

Протестната готовност пролича още през септември, когато финансовата криза стана съвсем очевидна. „Няма да плащаме за вашата криза” се превърна в емблема на осъзнаването на икономическата действителност отвъд границите на образователната реформа. Движението получи пряка насоченост, като прицел на „Вълната” са не само министрите от кабинета, но и централата на индустриалците (на конфедерацията на италианските бизнесмени) и Стоковата борса в Милано.

Лозунгът „Няма да плащаме за вашата криза” се превръща във всеобщ протестен повик за всички, пред които стои въпросът с препитанието и оцеляването, с растящата несигурност пред бъдещето им. В самата Вълна като рисунък е въплътена трансверсалност* на движението – тя събира на на едно място учители, студенти, учени, родители и техните деца, застрашени от уволнение изследователи, професори и училищен персонал. Това многообразие съумя успешно да изгради чувство за единство. Когато се спира автомобилния трафик в града чрез блокада, солидарността се проявява (уверявам ви, че препречването на шосето Виа Тибуртина в Рим без произшествия е вече нещо значимо, а когато цялото това действие е съпроводено с одобрителни ръкопляскания и възгласи на шофьорите, това е като сбъднат блян). По време на протестите и на акциите движението получи широка обществена подкрепа (което личи и от медийните проучвания), нещо, което рядко се случва в най-новата история на страната. От прозорците се подават плакати, а изразът „Прави са!” в знак на подкрепа често съпътства проявите. За съвременна Италия и нейната действителност всичко това е нещо твърде необичайно!

Блокиране на улици и на жп. гари

Роди се и друг надслов „Не ме е страх!” в отговор на заплахите на Берлускони да употреби отряди за борба с безредиците за изхвърлянето на младежите от окупираните от тях училища и университети. Това премиерът направи с твърдението, че „окупациите са насилие”* (3). Протестният лозунг бе използван и при вероломните провокации при някои от шествията на въоръжени фашистки шайки, но за това ще разкажа след малко.

Този изблик на съпротивата се изправя лице в лице с правителството, полицията и фашистите. Преди всичко обаче лозунгът представлява алтернатива и е в разрез с модела на това „сигурността да е на първо място”, нещо което се ползва от всички италиански политически партии по време на управлението им (от твърде репресивните закони на десните до много от политиците и кметовете на традиционната Левица). Връзката между „незаплащането за чуждата криза” и „неизпитването на страх” е програма за борба и същевременно израз на рязкото отхвърляне на тежестта на този икономически модел (като се започне с националната образователна система) и се продължи с културните практики на расизма и насилническите действия (на полицията). Движението се нарича „Неочакваната вълна” понеже то не разчита на досегашните форми на представителството, а е явление трансверсално и непредвидимо. Вълната е повече спонтанна, отколкото организирана, повече неочаквана, отколкото подредена. В основата на „неочакваната” същност на явлението (Вълната) е преобладаването на обща нагласа, предизвикана от „чувството за несигурност и застрашено бъдеще”, като различните направления на движението имат за движеща сила точно тези разбирания като мотив.

Застрашеността е свързана пряко с настоящите условия, но също така с перспективите на хората в разгара на по-късния им живот.

Събранието на 15-16 ноември, 2008 г. в Ла Спиенца, Рим

2. Форми на борба и френският пример

Формите на борба, които „Неочакваната вълна” използва, също я правят необичайна и интересна. Така например, на 1-ви ноември многобройни университети (поне 20) и институти бяха окупирани в цяла Италия, включително и в по-малките градове. В повечето градове движението проведе редица срещи и лекции под открито небе. Дузина преподаватели, сред които лявомислещият драматург Дарио Фо и астрофизичката Маргерита Хак, изнесоха публични лекции на академични теми, но също и по теми вдъхновени от младежкото движение. Тези събития на открито се осъществиха от професори, застрашени изследователи, но също така от група студенти, провеждаща непрестанно самообразование (‘auto-formazione’). Освен тези срещи, се състояха масови организационни събирания, на които се обсъждаше състоянието на Вълната и се предлагаха акции, изготвяха се плакати и транспаранти и се разискваха въпросите на образованието и на университета като институция. Нерядко тези събрания продължаваха и цяла нощ, а участниците говориха за „Свободния университет” и за „Свободната наука”.

Няма съмнение, че движението дължи известността си на стратегиите, свързани с шествията, седящите неподчинения, протестите пред министерства и т.н. Една от най-успешните тактики е блокадата в града. Често това става както чрез спирането на движението в централните градски части, а като на особено полезна цел се гледа също и блокирането на жп гарите. Подобни акции не ограничават протестиращите единствено в и около учебните им заведения, а същевременно това е и една възможност да се включат и да бъдат въвлечени и други хора.

В отличителна черта на движението се е превърнал принципът на ненамеса на политически сили в него. Активистите са особено чувствителни след скорошното историческо и културно поражение на партиите на левицата и затова те отказват да бъдат представлявани и използвани от когото и да било. А представящи се за леви студентски групи, въпреки че не се ползват с необходимото доверие, продължават да си устройват срещи с правителството.

Взаимодействието с профсъюзите е напълно работно, като движението не е в подчинена позиция. Така например, денят на синдикалната стачка на 17-ти октомври беше същевременно и повод за всеобща по-натъшна протестна готовност. Може да се твърди даже, че профсъюзите следват действията на младежкото движение. Освен това, Вълната има редица предимства в остротата на формите на борба спрямо синдикатите. До голяма степен стратегията на движението е повляна от скорошните борби във Франция срещу Договора за първо назначение (ДПН). Неразрешените протести са част от начина на действие и са широкоразпространена практика, в която хората отиват на акцията, избягват разправа с полицията и се стремят да блокират града! По примера на борбата срещу ДПН се поддържа и непрекъснатост на акциите – в продължение на две седмици има протести всеки ден и е изразена твърдата решимост, че „докато властва Гелмини, няма да се завърнем на лекции”. Претворено през особеностите на Вълната, се използват и т.нар. „френски непредсказуеми протести” ('manif sauvage'). Не на последно място, има стремеж и за по-сериозното ангажиране на средствата за масова информация, като това става чрез акции подобни на нахълтването на Филмовия фестивал в Рим (под наслов: „Този филм вече сме го гледали”). Същевременно активистите на движението вече не веднъж изпитват насилие от страна на полицията. По нареждане на Берлускони студенти са бити и удряни с палки в Рим, Милано и Болоня, но даже тези грозни действия не са в състояние да отслабят силата на Вълната.

3. Фашистите и антифашистката Вълна

Един от въпросите, които често изникват в средствата за масова информация, е: Дали левицата и десните са единни в студентското движение? Дали противопоставянето между крайните няма да унищожи движението? Тези питания са свързани с твърде настъпателното присъствие на крайнодесни групи в студентските протести (по-конкретно на Blocco Studentesco, група, близка до фашистките кръгове в Рим).

В условията на пълна загуба на на доверие от страна на левицата крайнодесни елементи се опитват да се вмъкнат в движението, използвайки лозунга „Нито червени, нито черни, свободна мисъл” (безсмислица, която на италиански се римува). Тази тяхна стратегия проработи близо седмица в студентските протести, като в един от тях фашистите съумяха да застанат начело на шествие от 15 000 учащи се. Това те опитаха да повторят на 29 октомври, в деня на разглеждането на законопроекта, когато 50 въоръжени с тояги фашисти имаха намерението да се включат в протеста в Пиаца Нова, Рим. Тогава група студенти и местни хора ги изхвърлиха от площада и движението. Намесата на фашистите цели провокация, която да криминализира младежкото движение и съдейства за оправдаването на насилието над протестиращите.

Неочакваната вълна нееднократно е проявявала като движение своя антифашистки и антирасистки характер. Тези ценности видимо се проявиха и в Милано, където по време на всички протести бяха издигнати множество лозунги и плакати за Абба – млад мъж от африкански произход, убит наскоро от двама собственици на бар с докато (вид оръжие) от метални пръти и викове с обиди на расистка основа. Пред тази варващина се изправя многохилядният възглас: „Абба е жив. Всички сме антифашисти”. Това подчертава важността на тези ценности за младите хора.

Неочакваната Вълна е сложно и важно явление за италианските условия. Ситуацията постоянно се променя. Ето защо и направеният тук анализ няма претенции за изчерпателност, а са посочени и няколко сайта, от които може да проследите случващото се ден по ден.

На англ.: www.anomalia.blogsome.com ; www.edu-factory.org
На италиански: www.uniriot.org ; www.globalproject.info

НАЦИОНАЛЕН ПРИЗИВ, РИМ, 22-ри ОКТОМВРИ, 2008 г.

До факултетите в протестна готовност, следващите и студентите-докторанти, и до застрашените от уволнение изследователи:

Преди няколко седмици ние започнахме протеста си от университета Ла Спиенца, Рим с лозунга „Няма да плащаме за вашата криза”. Това е прост и същевременно непосредствен лозунг, тъй като глобалната криза е криза на капитализма като цяло, което личи от финансовите спекулации и мошеничества с недвижимо имущество, от система без правила и права, от безсъвестните фирми и управниците им. Бремето на кризата не трябва да се поема от образователната система от училищата до университетите, нито от системата на здравеопазването или от данъкоплатците като цяло. Това убеждение прави лозунга ни известен, разпространяващ се от уста на уста и от град на град. От студентите до застрашените от уволнение работници, от света на работниците до този на изследователите – никой не желае да плаща за кризата, никой не иска да се национализират загубите, докато по същото време години наред богатството се споделя от тесен, много ограничен кръг от хора.

През последните седмици това всеобщо чувство се разпространи като зараза, а непрекъснато увеличаващите се протестиращи от училищата, университетите и градовете са довели до плач противниците. Всеизвестно е, че уплашеното куче хапе; подобна е и незабавната реакция на Берлускони, който поиска „да се прати полицията срещу тези, които окупират университети и училища” и уверено заяви, че „ние ще се отървем от насилието в страната”. Вчера Берлускони отново препотвърди намерението си да увеличи финансовата помощ за банките и увери, че държавата и републиканските разходи непременно ще подкрепят дълговете на фирмите. С няколко думи, това означава съкръщения в образованието, по-малко субсидия за студентите, орязване на парите за здравеопазване, а същевременно наливане на обществени средства за фирмите, банките и частния сектор. И така, ние питаме, кое е насилие: дали е насилие окупирането на училища и университети, или насилието е правителство, което предлага Закон 133 с цел орязване на средствата за образование, заобикаляйки при това дебата в парламента? Несъгласието с тези намерения ли е насилие, или тези, които възнамеряват да унищожат недоволството чрез полицията? И кой е насилникът: дали това са протестиращите в защита на всеобщия характер на училищата и ВУЗ-овете или това са желаещите да ги продадат за нови печалби на частниците? Сякаш насилието е от страна на кабинета на Берлускони, докато ние, в окупираните учебни заведения, изпитваме голямата радост и същевременно възмущението на борещите се за собственото си бъдеще, на тези, които не приемат да са притискани в ъгъла и заставяни да мълчат. Ние желаем да бъдем свободни, а не покорни и притиснати до стената.

Обвиняват ни, че сме били способни да казваме единствено „не”, че нямаме никакво разрешение на обстановката. В действителност нямо нищо по-несъстоятено от тези обвинения, защото окупациите и събранията от последните дни всъщност изграждат един нов тип универитет, университет изграден от знание, на общностна основа, изпълнен с обучение, информация и загриженост. Следването е особено важно за нас и точно поради тази причина считаме протестите за наложителни. Затова и окупираме, за да запазим държавните ВУЗ-ове и да продължим обучението и изследванията в тях. И в университетите, и в училищата има много неща, които трябва да бъдат променени, но едно е пределно ясно – никоя промяна в тях за добро не минава през орязвания и съкращения. Напротив, промяната в тях означава увеличаване на финансирането им, подкрепа за изследванията, повишаване качеството на образователния процес и осигуряване на приемственост (от следване в изследвания и от изследвания в преподаване). А съкращенията имат само една цел: превръщането на държавните висши училища в частни фондации, което по същество е заповед за заличаването им като общодостъпни.

Планът и средствата са очевидни: Закон 133 бе приет по време на ваканциите през август и противно на волята на десетки хиляди протестиращи студенти. Това правителство иска окончателно да разбие демокрацията чрез всяване на страх и използването на сила. Но днес от протестната Ла Спиенца и от окупираните факултети, ние ясно заявяваме, че не изпитваме страх и че няма да се откажем от борбата си. Тъкмо наопаки – ние имаме намерение да откажем правителството и няма да престанем да се борим докато закон 133 и законопроектът „Гелмини” не бъдат премахнати! Този път ние ще се съпротивляваме докрай, няма да загубим, нито пък ще отстъпим пред проявената срещу нас арогантност. Затова се обръщаме към факултетите в цялата страна да сторят като нас: и на желанието на властта да разбие окупациите, ние да отговорим с нови многохилядни окупации на факултети!

Нещо повече, след изключителния успех на главната стачка от 17-ти октомври, считаме че сега точно е времето за обединен и съгласуван отговор и от наша страна по градовете. Предлагаме две национални дати: подготвителен ден на 7 ноември, петък с протести на различни места в градовете; и голям протест на всички, заети в образованието, от училищата до университетите, на 14 ноември в Рим, в деня, който синдикатите обявиха за главен протестен ден в университетите. Това е денят на силите от низините, в който главни действащи лица трябва да са протестиращите студенти, изследователи и учители. Същевременно, считаме за необходимо да въведем своите искания и начини на борба и на обявената за 30 октомври от синдикатите главна стачка в средното образование.

Това, което се случва през последните дни ни показва една мощна, необичайна и силна протестна нагласа. Новата вълна, неочакваната вълна не спира и е решена да победи. От нас се иска да подсилим тази вълна и волята за борба. Враговете ни искат от нас да бъдем идиоти и да се откажем, но ние сме интелигентни и сме в настъпление, а вълната ни ще стигне далеч!

От окупираните факултети на Ла Спиенца, от протестиращият университет, Рим, Италия

7 НОЕМВРИ КАТО ДЕН НА ПРОТЕСТНА ГОТОВНОСТ ИЗ СТРАНАТА

Кратък и непълен списък с протестите на Вълната, даващи представа за случилото се:

ПАДУА: 10 хиляди са на улицата. 3000 студента се движат из града, блокирайки уличното движение, а по-късно подновяват своето общо събрание в центъра на града.

МИЛАНО: Хиляди са на улицата, движението е спряно, осъществен е стихиен протест пред Стоковата борса.

ВЕНЕЦИЯ: С този лозунг „Щом ни спират бъдещето, ние спираме движението в града!” 10 000 души блокираха основния мост между континенталната и островната част на Венеция. Това е успех, тъй като преди са получавали отказ да се протестира на моста. Сред множеството се дава микрофон и всеки може да се изкаже свободно. Събралите се подчертават стремежа Вълната да не представлява никого, освен пряко участващите в нея, като същите имат правото да говорят за настоящето и бъдещето на движението. По-късно студенти блокират движението в основната част на Венеция.

БОЛОНЯ: Хиляди нахълтват на Централната гара, където са нападнати от полицейски отряди. Студентите решават да проведат „събрание на общността” отвън, на площада. По-късно множеството спира движението в района на университета.

БАРИ: 10 000 души протестират, начело са най-малките ученици и техните учители.

ГЕНУА: 30 000 души излизат на улицата, сред тях са студенти, синдикални дейци, учители и други. Голямо шествие се насочва към гарата и спира влаковете. По-късно стотици студенти блокират основния транспортен възел на града.

ПАРМА: След като студентско шествие е спряло движението в най-гъсто населената част на града, други две шествия заемат улиците и се сливат в едно. Учители и студенти правят опело на „Държавната университетска система”. По-късно са завзети три основни булеварда, а на площад „Гарибалди” се състои събрание за да може „целият свят да е готов за предстоящите протестни действия през идващите дни”.

ВИЧЕНЦА: 4 000 души протестират. Студентите превземат кръгово кръстовище, където се състои масово събрание.

ТРЕНТО: Състоят се протести и речи по повод реформата „Гелмини” и Вълната. Окупиран е Факултетът по социология, като се изнася програма, включваща лекции, публични обсъждания и изяви в знак на солидарност с потърпевшите от фашистките провокации в Рим.

ВЕРОНА: Целият град е блокиран от 5 000 студенти, учители и родители.
И т.н.

Бележки в текста:

(1) Борбата срещу Договор за първо назначение (ДПН) събра от февруари до април 2006 г. стотици хиляди участници в повече от 180 градове и селища във Франция. На 18-ти март броят на протестиращите в цялата страна достигна 1,5 млн. души, а половината от университетите са затворени вследствие на студентски окупации и са проведени масови събрания. Затворени са магистрали, жп трасета и са блокирани работодателски организации. Проведоха се общонационални протестни дни, а част от масовите синдикати осъществиха стачки в секторите на транспорта, образованието и пощите. На 28 март по общи изчисления броят на протестиращите срещу ДПН възлиза на 2 млн. души. Накрая правителството се отказа от своята първоначална непреклонна позиция, оттегли ДПН и го преработи. Уличната борба срещу ДПН е естествено продължение на бунта на предградията от ноември 2005 година. Поради размерът на размириците в предградията държавата въведе извънредни отбранителни мерки за справяне с бунтовниците.

(2) Трансверсалност: Най-общото обяснение на този сложен термин е „да преминеш през и отвъд обикновените политически практики и процеси”. Политическото действие става отворено, бързо променящо се, непредсказуемо, колективно, подвижно и т.н.

(3) Показателна е реакцията на учениците и студентите след коментарите на Берлускони. Те непрекъснато си обменяха електорнни писма и кадри от жестокото полицейско нахлуване в училището Diaz по време на протестите срещу Г-8 през юли 2001 г. Това е уместно понеже на 7 ноември се получи съвпадение – на този ден трябваше да бъдат обявени резултатите от дългоочакваното разследване на тази кървава баня, а в този ден понастоящем бе и национален протест срещу закона „Гелмини”.

Превод и обработка на текста:
Студентско-ученическо движение
„Призив за образование”