ИЗГУБИХМЕ СВОЯ КОМАНДИР, ВОДАЧ И НАСТАВНИК

11 август 2008г.

Ще продължаваме да го честваме, укрепвайки борбата си с неговата доктрина!

Неговият революционен живот отново дава определение на представата ни за революционер!

Съболезнования на народите на Турция и по света.

Загубихме велик революционер!

Болката ни е неописуема, загубата ни е огромна – нашият командир, водач и генерален секретар на партията Дурсун Караташ загина мъченически, около 5ч. сутринта на 11 август. Сърцето, което в продължение на 38 години се сражава за революцията, за освобождението на народите по света, независимостта на страната ни и свободата на нашия народ, престана да бие. Водачът ни издъхна в ръцетe на своите другари, спокоен, че е изпълнил дълга си към народите по света и своя собствен народ .

Другари!

Загубихме своя покровител, който беше нашата светлина в мрака, нашият компас по грубите, лъкатушни и стръмни пътища, вещ водач по революционния път, човекът който помагаше на падналите да се изправят, който ни научи да бъдем по-силни и беше винаги до нас със съвет, напътствие и с политическите си убеждения.
Загубихме водача си в турската революция, този, който в продължение на 38 години вещо ни разкриваше картините на революционната красота в един болезнен свят, изпълнен с низости. Нашият покровител беше водач. Ако не изгубихме пътя си в мрака на фашизма, ако не бяхме победени от контрареволюционните бури, ако не затънахме в блатата на империализма и не бяхме унищожени до сега в условията на обсадно положение, ние сме задължени за това на нашия водач.
Нашият лидер беше един от онези рядко срещани хора, които вписаха волята си в историята на втората половина на XX век. Ние написахме своята революционна история от Къзълдере насам. Историята има специално място в страниците си за нашето движение. Именно в тези страници, той остави своя подпис с вещите си ръце, трудът на един ум, който работеше 24 часа в денонощието, в името на революцията. С него начело, ние бяхме движение, което присъства в историята с прекрасни легенди, с преодоляване на измяна, разбиване на блокада, доказване пред целия свят, че социализмът не може да бъде победен, с издигане високо знамето на антиимпериалистическата борба и интернационализма пред лицето на безжалостните атаки на империализма.
Сега предаваме своя лидер на безсмъртието. Не ние сме тези, което му приписват безсмъртието на историческа, политическа и обществена основа. Той сам се обви в безсмъртие в течение на 38 години, стъпка по стъпка. Всичко, което ни остави, е доказателство за неговото безсмъртие. Преди всичко и сами по себе си, доказателства са Партията ни и Фронтът, които той създаде, те са и неговият паметник на безсмъртието.
Знаем, че ще ни бъде трудно без него. Ще бъдем лишени от силата на волята му, която ни даде, когато преодоляваме проблемите, лежащи пред нас. Но по никакъв начин няма да бъдем лишени от неговите напътствия по пътя пред нас. Благодарение на неговата политика и примера на живота му, той остава наш ръководител и занапред. И така, ние продължаваме похода си заедно с него. Той ще продължи да бъде с нас, с всички ценности, които е формирал в продължение на повече от тридесет и осем години.

Народе наш, другари!

През последните десет години, водачът ни се лекуваше от рак. По време на тази война, той беше винаги силен, изпълнен с решителност. Сигурно е, че болестта му не се е развила за ден или два. Жестоките изтезания, дългите години в затвора, десетките гладни стачки, туберкулозата, причинена от участието му в Смъртната гладна стачка, трудностите през годините в изгнание: накратко, всички репресии и преследвания от страна на фашистите и империалистите в продължение на повече от 38 години, най-сетне подкопаха здравето му. Беше направено всичко възможно за излекуването му: но има предел за науката и природата. И заради тази граница ние го загубихме. Но през всичките тези години, нямаше дори ден, в който той да се оттегли от задълженията си. Той беше на поста си дори през своите последни шест дни. Всичко продължаваше по план в който беше предвиден дори и неизбежният момент на смъртта му. Нашите членове, поддръжници и нашият народ могат да бъдат сигурни, че нашата организация запазва всички свои ръководни механизми по места и ще продължи борбата с това, на което той ни научи. Неговият живот е изживян за независимост, демокрация и социалистическа Турция. Повече от тридесет и осем години, всеки час, всяка секунда от живота му бе посветена на революцията. Неговата преданост към тази кауза ще остане с нас завинаги като наследство, за да ни напомня за нашата цел.

Ще продължим похода си към независима, демократична и социалистическа Турция, без да се отклоняваме от целта на революцията.

Революционният живот на нашия лидер ще преосмисли значението на това да бъдеш революционер.

За да го опишем, трябва да опишем историята на нашето движение. Това означава да се опише история пълна с мъжество, правото да искаш и силата на волята да отстояваш, историческите стъпки, принципи, политически убеждения и действия, разширяващи хоризонта на революцията, и това ние дължим на нашия водач и народа на Турция. Така или иначе, в период като днешния, когато революцията и социализма в света са подложени на атаки, едновременно коварни и тежки, за нас е необходимо да подчертаем от гледната точка на неговите 38 години, неговото разбиране за революционера и революцията като начин на живот.
Дурсун Караташ изживя всеки момент от живота си за революцията. Пред лицето на личния му революционен живот понятието революционер трябва да бъде преосмислено. Водачът ни конкретизира концепцията за революционност и разбирането за социализъм за всички, които са заявили принадлежността си към тях, чрез представянето на равносметка за революционерството, въз основа на историческото мерило и ненадминатия личен пример. 38 години той бе част от тази борба. 38 години, през които нашият свят бе обърнат с краката нагоре, революцията в Турция претърпя поредица от бедствия и изпитания, в които бе платена висока цена. През целия период той беше на огневата линия, винаги оставяше своя отпечатък върху историческите събития с неговата далновидност и политика. Животът на нашия водач бе пример през този исторически период за всички революционери, включително онези от останалата част на света; той беше изпълнен с вяра в революцията, преданост към революционната идея, конкретизиране на революционната теория и политика, научната настойчивост и решителност при защитаването на Марксизма-Ленинизма; живот изпълнен с отказ да отстъпи пред врага, изпълнен с непоклатима вяра в себе си, в своята идеология и в своя народ; живот, изпълнен с непоколебима и непрестанна преданост към революцията. Това са характеристиките на неговото водачество. Казвайки, че личността му олицетворява революционера, ние виждаме живота му пред себе си. Имайте пред вид, че през всичките тези 38 години, той дори за момент не бе част от системата или от статуквото. Той нямаше легален живот. През годините, когато живеe зад граница, за него няма дори един – единствен ден, или дори час легален живот или поне търпимост. В тези условия, лечението на болестта му продължи под фалшива самоличност. Той беше като един от онези хора от миналото с пленителна репутация, с достойнството на стария тип водачи, които никога нямат място вътре в системата. През целия си живот той не е имал никакви очаквания от нея. Той нямаше адрес и убежище, освен тези, осигурени му от народа. Докато олигархията създаваше постоянни спекулации за него, и докато контра-революционерите изстрелваха срещу него отровните си стрели, той винаги изпълняваше дълга си към революцията с радост, твърдост, вяра и ентусиазъм. През революционния си живот, той никога не се отклони от революционната стратегия в посока към реформизма.Тези, които се предадоха, сплашени и победени, все още могат да бъдат представяни като „водачи” в страната ни, но за разлика от тях, животът на нашия водач говори сам за себе си. Да бъде описан животът му и определен с отделни характеристики, да бъде сведена мисията му на водач просто до теоретичното, политическото или военното измерение, означава да бъде представена изкривена картината на този живот. Точно това направиха с хора като Махир Чаян. Дали в стратегията, методите на работа, живота и концепцията за лидерство, това е, като че ли, гледната точка на Марксизма-Ленинизма, с която хората вършат работата си с лекота. Но той беше много отдалечен от кабинетните възгледи и кроежи за социализъм, от поведението на онези, които живееха вътре в системата. Той никога не е бил кабинетен революционер. Той никога не се откъсна от народа. Той беше водач, който взимаше участие във всички аспекти на живота и борбата.

Той беше командир. Той беше народен водач. Той беше активист и боец. Той беше създател на политика...

Да бъдеш командир, народен водач, активист, това бяха все неща изградени през годините. Още от годините му в гимназията, другарите му го познаваха, като човек, който стои начело на антифашистката борба. По-късно истанбулската младеж започна да го разпознава в университетите, в студентските общежития; той беше въвлечен в разбиването на фашистките блокади, беше активист и също водач в антифашистките и антимилитаристическите акции на младежта, също така беше активист в академичните борби. В същото време той стана известен на различни групи от хора в бедняшките предградия по време на митинги и при съпротивата срещу събарянето на бедняшките къщи. Той беше припознат като водача, известен на цялата левица в Турция, който има мъжеството и волята да създаде ново революционно движение. Всички забелязаха волята му да каже неща като: „Ние ще основем партия и ще извършим революцията; няма сила, която да ни спре.” В лицето на тиранията, отприщена от хунтата от 12 септември, която поощряваше капитулантските теории, отстъплението от борбата и помирението със съществуващото положение в страната, той обобщи в едно изречение – „хунтата не може да накара 45 милиона да се предадат” – линия на съпротивата, създала легенди за предводителството му през годините. Той влезе в революционните страници на нашата история, като водач на Смъртната гладна стачка от 1984г., и беше един от бойците, които стъпиха на пътя на смъртта за 75 дни. Той влезе в историята заради схващането му, че е необходимо ръководството да бъде готово да умре начело на редиците. В годините, когато светът беше полудял да отрича социализма, изоставяйки революцията, създавайки легални партии, той изкрещя: „Ние отново ще разтърсим света, този път от Турция”. В годините, когато социалистическата система беше съборена, и победните химни на империализма се извисиха до небесата, той съзнателно изгради преграда пред целия песимизъм, безверие и уплаха, казвайки: „Проблемите на социализма ще бъдат разрешени вътре в самия социализъм”. Гласовете на тези, които благородно издигнаха нашето знаме още по-високо, укрепнаха от това заявление на Дурсун Караташ.
Да устояваш, да разрешаваш проблемите, да се бориш: може да се каже, че целият му живот бе изпълнен с примери за това. Нашият предводител разкри пътища за борба като Смъртната гладна стачка и по-общи форми на масов героизъм в свят, в който много представители на левицата разсъждават, че само „ръководните кадри” са способни на такъв героизъм. Стана възможно за повечето редови участници в борбата да покажат велик героизъм. Обикновен и скромен, но желаещ – тези качества трябваше да притежават неговите кадри. Ако имаш желание, можеш да преодолееш всичко останало, което те дърпа назад. Така и стана.
Нашият водач се опита и успя да убеди нашите членове, бойци и симпатизанти да приемат вярата в революцията. Той обедини вярата, знанието и осъзнаването на реалността в едно-единно цяло. Това убеждение не беше абстрактно и агитационно; не беше лекомислено, ни най-малко не беше преходно – беше търсеното убеждение, което трябваше да накара всички наши хора да направят онова, което е необходимо за революцията и да се уверят, че са намерили вътре в себе си нужната за целта сила. Той винаги подчертаваше, че революцията, революционните акции и съпротивата не изискват супермени, а хора, вярващи в това, което правят. Те трябва да са способни да кажат: „Аз мога да го направя”. Това убеждение, тази увереност, той формира в нашите хора. Така бяха изградени нашите членове и бойци, които, обградени от фашистка блокада, приканени да се предадат, без колебание отговаряха: „Вие би трябвало да се предадете”; те ще нададат победния вик тилили /вибриращ монотонен звук, издаван с уста, в знак на тържество или предизвикателство, разпространен в Турция и сред народите на Средния изток – бел.прев./ и ще пишат своето послание, под дъжд от куршуми, върху стените със собствената си кръв. Това убеждение, тази вяра, създава революционери, които биха се подложили на куршумите, за да противостоят на тиранията. Дурсун Караташ формира тази твърдост, този ентусиазъм, тази воля, това мъжество и тази саможертвеност чрез своето ръководство. И общото между всички епопеи на нашата съпротива е, че революционерите влизаха в сражение с възгласа: „Да живее нашият водач Дурсун Караташ!”.

Братя и сестри, другари, народе наш!

Неговото име ще продължи да присъства във всички части на страната ни, във всички значими бунтове на турска земя, и ще отеква в сърцето на всеки революционер.

Дурсун Караташ е името на живот изживян за революцията.

Нашият другар Дурсун Караташ е роден на 25 март 1952г. в село Кюрдемлик (Джевиздере), провинция Елазиг. Той произлиза от работническо кюрдско семейство. Започва да симпатизира на революционните идеи от 1970г. В гимназията той попада в младежка група, която по-късно ще вземе участие в Революционната левица. През 1970г. той идва в Истанбул, за да учи лесовъдство в Истанбулския университет. Това са годините на определяне на революционната линия на Турция, на преодоляване на ревизионистките и реформистки традиции и прегрупиране на революционните сили. И тази нова линия бе продължение на забравената революционна линия на Махир Чаян и другите като него. От онзи момент нататък той беше симпатизант на THKP-C /Турска народоосвободителна партия-фронт – организацията, създадена от Махир Чаян – бел.прев./. След като Махир и неговите поддръжници са унищожени физически при село Къзълдере на 30 март 1972г., става ясно, че сред младежта съществуват значителни симпатии към каузата на Махир. Като активист в Революционната младеж (младежко революционно крило), която се разраства по това време, нашият командир Дурсун Караташ започва да играе активна роля в защита на линията на THKP-C, едновременно в Елазиг и Истанбул. Нашият другар е арестуван за първи път в Елазиг през 1974г., докато изписвал „Независим Кипър” по стените, в знак на протест срещу нахлуването на войските на турската олигархична диктатура на о-в Кипър през същата година. Нийазъ Айдън, по-късно член на ЦК на Революционната левица, също участва в тази акция. Участието му в работата сред масите за увеличаване на тяхното доверие към революционната идея, подпомага неговото собствено революционно израстване. Следваща стъпка в революционната му школа е гледката на неговите другари, сражаващи се на барикадите на Коджамустафапаша. Всеки един от тези фактори спомага за изграждането на лидерските качества на Дурсун Караташ, стъпка по стъпка. Водачите не се назначават, те печелят ръководството. Както беше вече споменато, той притежава качествата – има своите политически убеждения, оформени от живота, развито търпение и непоколебимост в поведението му към другите хора – определящи революционера, който оставя следа в историята. Както направи нашият другар...
IYOKD (Истанбулска културна асоциация за висше образование) е основана от истанбулските студенти за организиране на техните академични, демократични борби, както и за развитие на антифашистката и антиимпериалистическата дейност. Начело на революционната младеж застава другарят Дурсун Караташ. Той придобива репутацията на ръководител и активист – хората са почувствали увереност в него и се вслушват в неговите предложения и мнения. Именно през този период започват да му викат „Вуйчо”. Той има много племенници и племеннички едновременно в IYOKD и в студентските общежития на Елазиг, и за тях е естествено да наричат нашия другар – Вуйчо. Но това обръщение се разпространява и става негов псевдоним. Думата спира да означава роднинска връзка и започва да изразява другарството, уважението и доверието. Вуйчо беше прозвището за човек, на когото можете да се осланяте при всякакви условия, и можете да преследвате целта, поставена ви от него, дори със затворени очи.

Отговорът на въпроса дали THKP-C има бъдеще, бе Дурсун Караташ!

Развитието на борбата и огромната и искрена симпатия към THKP-C сред поддръжниците на Революционната младеж изискват нова форма на организация. Другарят Дурсун Караташ създава Групата за освобождение, която е под негово ръководство, и е един от онези, които търсят начин да посрещнат тази насъщна необходимост. След създаването на тази група, той престава да бъде младежки лидер в Истанбул, и фигурата му прераства във водач на антифашистката борба във всяка сфера на живота. Отсега нататък поддръжниците на Революционната младеж са активно въвлечени във всяка сфера на живота, като съпротивата в бедняшките квартали, проблемите на държавните чиновници, и местната съпротива по селата.Членовете на Революционната младеж търсят посоките на тези борби, и Дурсун Караташ взима участие във всички организирани действия, придобива повече зрелост и започва да изучава практическото изкуство на политическото ръководство. Революционната младеж води борбата във всички четири краища на страната и копнее да обедини силите на THKP-C, да събере заедно всички активисти. Нуждите на борбата изискват такъв тип организация. Именно в тази структура Дурсун Караташ и другарите му се обединяват и заемат своето място в Революционния път. Целта на обединяването около доклада на Революционния път е определянето на идеологическата линия на THKP-C и създаването върху тази основа на партия. Но Революционният път не можа да стане платформа за решаването на тази задача. За групата в Анкара като част от тази структура е характерно привилегироването на теорията на THKP-C, за сметка на пренебрегването на практиката й. Вместо с изграждането на партия, тази група се заема с прославянето на собствената си секта. През този период Дурсун Караташ редица пъти критикува лидерите на Анкарската група в свои писма и речи. Вместо на дискусия последните разчитат на разпускането на групата активисти на Дурсун Караташ в Истанбул. Но идеологията на THKP-C и революционната организация не позволяват тази ликвидация. Ликвидаторите бяха тези, чиято група трябваше да бъде разпусната. По това време Дурсун Караташ взима едно от най-важните решения в историята на развитието на турското революционно движение за десетилетия напред. Опазването на идеологическата линия на THKP-C и задачата за основаване на нова партия повече не може да бъде оставено на никой друг. В този исторически момент нашият другар Дурсун Караташ взима това тежко бреме върху себе си. С неговата решителна инициатива и ръководство членовете, които защитават THKP-C, осъждат ликвидаторските настроения в Революционния път и основават през 1978г. Революционната левица.
Така в класовите борби в страната ни възниква ново политическо движение. В хода на развитието на революционната борба, свързана с утвърждаване на идеологическата линия на THKP-C, задачата да се създаде Партия, която следва курса на манифеста от Къзълдере в антифашистката и антиимпериалистическата борба, означава създаването на нови традиции в кратък срок и разграничаването на приятелите от враговете. В революционната история на Турция няма друго толкова дълбоко разделение на силите, извършено в толкова кратък период от време. Като лидер нашият другар Дурсун Караташ притежава мъжеството да ръководи това революционно движение и погледа да организира новото движение. Това е една от решителните фази в превръщането на Дурсун Караташ в предводител на борбата.

Да бъдеш Дурсун Караташ означава да създадеш и поведеш движение „в името на надеждата”.

През 1978г., когато Революционната левица за пръв път се появява на политическата сцена, фашисткият терор, и официален, и неофициален, е в апогея си. Скоро след основаването на Революционната левица ситуацията в страната се определя като критична и организацията трябва да се приспособи към новите по-тежки условия. Под влияние на своите ръководители, движението се дистанцира от ревизионизма, опортюнизма и същевременно от левичарските и реакционните отклонения от линията на THKP-C. В тези събития се откроява една от най-важните черти на нашия другар Дурсун Караташ. През целия му живот разделителната линия е ясна, и няма място за съмнение къде е границата. Той винаги бе противник на всяко мислене и политическо убеждение, които намаляваха от яснотата на революционната линия.
Боевата революционна линия срещу фашисткия терор, развита под ръководството му, бе израз на тази негова черта. През същия период ревизионистите и опортюнистите, основавайки се на теорията, че насилието е провокация, търсят възможност за организиране на пацифистки прояви срещу фашисткия терор и така улиците и площадите щяха да бъдат изоставени на фашисткия произвол. За разлика от тях Революционната левица, търсейки справедливост, разгръща наказателни акции и развива бойна линия, с цел спиране на фашисткото насилие. Курсът на преки акции срещу държавните институции, едно ново разбиране, развито сред левицата в борбата й срещу официалния държавен тероризъм, я извежда на водещо място в антифашистката борба. Това мъжество – основна характеристика в работата на Революционната левица – без съмнение е плод, на първо място, на политическото мъжество на нашия лидер. Под ръководството му, Революционната левица и DHKP-C са свързани с неговата смелост през всички исторически етапи. Тази смелост е неразделна от нашите искания за революция и за завземането на властта, и през целия си живот нашият най-изтъкнат другар се стреми да въоръжи революционните кадри с тази смелост .
За кратък период от две години Революционната левица се превръща в политическа сила, носеща надежда на масите и започва да влияе с дейността си върху останалата част от левицата, когато победата на фашистите на 12.09.1980г. извежда страната ни на нов етап от борбата. Всичко и всички са подложени на изпитание. Някои се отказват от борбата, други предпочитат бягството зад граница, докато Революционната левица избира да противостои на хунтата. „Проамериканската фашистка хунта не може да накара 45 милиона да се предадат” – това е заглавието на нелегалния позив, който точно изразява нашата сила и решението ни да устоим на хунтата. Този исторически призив, написан от нашия водач, бе манифест на съпротивата и изразява отговорността на членовете на Революционната левица и нейните активисти към народа.
Нашият ръководител бе заловен през първия период от войната срещу хунтата. Той продължава приетата извън затвора линия на борба, но този път на нов фронт; той продължава и лидерската си мисия в съпротивата, но на затворническия фронт, развивайки политиката на съпротива срещу хунтата от 12 септември. Несломимата му съпротива в турските затвори е засвидетелствана с велики негови героични постъпки. През това време другарите му развиват теорията и практиката на съпротивата извън затворите, докато същевременно една способна част от левицата, включително водещи имена, създават и прилагат теории за неоказване на съпротива. Смъртната гладна стачка в 1984г., целяща отпор на опитите да се въведат затворнически униформи в турските затвори, бе един от върховите моменти на борбата, като отново водеща бе ролята на нашия лидер. Той бе един от първите участници в Смъртната гладна стачка и по този начин отново застава в челните редици на борбата. На 75-ия ден от Смъртната гладна стачка трима души от Революционната левица (и един от TIKB) загиват мъченически, а нашият водач и други борци са доведени до състояние на физическа атрофия, което записа нова страница в историята на турската революционна съпротива.

Под неговото ръководство легендата за движението, чието име е Надежда, става още по-велика.

Историята на Дурсун Караташ, като наш водач, го разкрива в ролята на един от Първите учители и командири. Той ръководи действията на съпротивата – от Въоръжените групи за борба с фашисткия терор до подразделенията на Революционната армия; от Смъртната гладна стачка до четенето на защитните пледоарии по време на съдебните процеси в съдилищата на олигархията – винаги продължавайки традицията на „не се предавай”.
На 15 март 1982г. започва главният процес срещу Революционната левица, в който 1 453-ма революционери са дадени на съд, като и тук изпъква водачеството на Дурсун Караташ. По време на този процес нашите другари се превръщат в обвинители на олигархичната система. Този процес бе политически символ, символ на колективния труд, въплътен в обща защита от 1 753 страници, озаглавена „НИЕ СМЕ ПРАВИ, НИЕ ЩЕ ПОБЕДИМ!” и единодушно оценен, че е с историческо значение. Там още веднъж се разяснява революционният път на Турция, а народното стремление към революция укрепва още повече в сравнение с преди. Именно на Дурсун Караташ принадлежи първият подпис под този решителен призив за революция. Пленничеството на ръководителя ни приключва с освободителната акция през октомври 1989г. и подновява участието си в „горещата” борба. След себе си той оставя петицията, прочетена по време на главния процес срещу Революционната левица, в която се казва следното: „Никой не придобива свободата си, молейки за нея, тя се печели чрез борба. Ние ще заемем своето място във войната за извоюване на свободата чрез борба”. След бягството му, олигархията издава заповед да бъде „разстрелян на място”. Докато още го издирват, той вече е зает с подготвянето на ново надигане в страната.

Сред мъченичеството и измяната, той бе нашият водач в постигането на първостепенната цел – Партията.

Той застава начело на движението ни с думите: „Къде се намираме?”. Той отговоря на този въпрос, определяйки историческото ни място, и започва периодът на настъпление в нашата история. Този период започва с поемата :

„Трябва да бягаме по-бързо...” –
призив със значителен ефект,
политическа частица от онази част
на световната им политика,
във настоящия момент.
Във старото пълзящо блато,
лъхащо на реформизъм,
населено със бюрократи,
залагащи страната ни на карти;
сред мрачните прогнози:
ще блъска, брули, плющи и съска
контрареволюция навън,
той скъса подлите облози,
издигнал флаг червен,
и там, изправен, той отсече,
пред погледа втрещен:
За социализъм иде ден!

Когато ветровете на промяната,
загризаха нечакани света ни
във злостна контрареволюция –
по нечовешки бледна,
стоманено ледена;
Когато модна бе измяната,
и доходна прегръдката
с най-тлъстия империалист
(мръсникът е фашист!)...,
Тогава в Турция
народното, освободително движение
със кръв написа върху измачкания лист:
Дурсун Караташ – другарю наш, Марксист!
Тъй важен си за нас и за света!
Във дни без име, в будни нощи,
олигарсите те търсят,
войнолюбците сънуват те
окървавен и мъртъв още...
Тъй нужен си във нашата борба –
противостоене: ние или те,
победа или смърт –
избрахме свобода!
Закалихме се във битки,
умножихме се в скръбта,
заклехме се в копнеж народен,
справедливост обещахме,
а в деня предходен – свобода!
Нашето движение – волята народна –
стоим на прага със страшното умение,
стиснали оръжие в ръка;
на прага на бъдещо спасение:
ПАРТИЯ ОСВОБОДИТЕЛНА НАРОДНА!

/„Трябва да бягаме по-бързо” е призив със значителен ефект, като част от световната политика в онзи момент. В разпростиращото се блато на реформизма и бюрократизма в нашата страна, когато целият свят бе брулен от контрареволюционните ветрове, събрани от империализма, когато модата бе да се приспособяваш към колаборационистко-фашистката диктатура, Марксистко – Ленинското движение в Турция се изправя срещу контрареволюционните промени. А името на лидера на това движение бе Дурсун Караташ. Той има световна значимост в съпротивата срещу империализма, представя идеологията на упоритост и устойчивост в революцията, което го прави нееднократно мишена на империализма и олигархията през целия следващ период. Нашето движение укрепва и разпалва въоръжената борба, изразявайки народния копнеж за справедливост в продължение на 2? години. Нашето движение заявява: „На прага сме на създаването на Партията!”/
Но ние платихме и много висока цена през този период. На 12 юли 1991г. и 16-17 април 1992г. са извършени операции, в които загиват мъченически членовете на Централния комитет Нийязъ Айдън, Синан Кукул, и съпругата на нашия лидер Сабахат Караташ. За нас, тяхната смърт бе огромна загуба. В хода на тези операции, нашият лидер се сблъсква с редица опасности, но продължава твърдо да изпълнява задълженията си и при сблъсъка с отрицателните последици от това клане той знае как да обучи нашите кадри, нашите бойци, в реалностите на борбата, успява да изправи движението на крака, така че да бъде по-силно отпреди. Докато движението се разгръща под негово ръководство, той бе подло отвлечен на 13 септември 1992 г. от задграничната ни централа, от банда предатели и превратаджии, които го задържат като затворник. Историята отново го подлага на изпитание. И той отново показва качествата си на водач – волята и съобразителността, с които преодолява това предателство, са гаранция, че Движението ще продължи по революционния си път. И ако подкупните участници в отвличането и низостта на извършеното от тях, са захвърлени на бунището на историята, то той укрепва позициите си в революционното ръководство.Той става по-силен като лидер, съзнанието му за лидерство става по-ясно.
Предателите превратаджии причиниха сериозна вреда на движението ни, обръщайки ръководството му с главата надолу, принуждавайки ни да градим почти всичко наново. Но въпреки това ние продължихме напред! С мощната си воля, далновидност и целеустремеността на убежденията си, нашият лидер ни задължава да създадем Партията. За да постигнем това, с участието на членове от ръководството на Движението се провежда Учредителен конгрес на Революционната народоосвободителна партия (DHKP), а нашият другар Дурсун Караташ е определен за неин генерален секретар. Сред мъченичествата и предателствата, нашият другар определя като първостепенна задача основаването на партията, което за него бе въпрос на чест. Той заема лидерския пост 14 години и изпълнява дълга си до последния момент.

Лидерът ни се присъедини към редицата от мъченици – неговото име е нашата клетва, нашето наследство и наше знаме!

Той бе казал следното в съда на олигархията: „Тази война е класова война. Тя ще продължава докато не бъдат повалени вражеските класи. Това е целта и аз имам честта да бъда боец от Революционната левица...Защото Революционната левица е бъдещето на нашия народ и негово освободително знаме.” От 1994 г. насам, името на това знаме, името на надеждата е DHKP-C. Името на надеждата бе припознато в Дурсун Караташ. Нашата борба, както обобщи с няколко думи водачът ни, ще продължи докато не повалим вражеските класи.
От основаването на Партията, през акциите, разтърсили олигархичната тирания, Смъртните гладни стачки от 1996 г. и периода 2000-2007 г., организационната дейност в бедняшките квартали, борбите на работниците, селяните и гражданските служители, до планините с нашите партизани – на всяка крачка присъства неговото дело, неговата вяра, неговият ентусиазъм. Защото нашата борба е част от живота. Той не пренебрегваше малките заради големите проблеми. Интересува го всичко – голямо или малко, което е свързано с революцията.
Борбите на масите преминават през приливи и отливи, Движението може да получи удари в една или друга област, но вярата и надеждата които ни остави нашия другар и лидер никога няма да стихнат. Той вярваше, че можем да направим много повече, и ни насърчи. Резултатът от това негово убеждение бе, че много хора, които са мислели, че нищо не биха могли да направят, и го заявяват, всъщност успяха да направят много повече, отколкото са предполагали, повлияни от силата на неговата воля. Тази вяра, създава редица подвизи в съпротивата, извършени от велики герои. За потвърждение на това е достатъчно да се отбележи Голямата съпротива от периода 2000-2007г., последните най-големи актове на съпротива в страната ни и в съвременната световна история. Думите на онези, които превързват челата си с червени ленти и се заклеват да се съпротивляват, или на тези бойци, които саможертвено подлагат телата си на куршумите, са същите: „Да живее нашият лидер Дурсун Караташ!”
Нашият лидер ще живее вечно!
От десетилетия империализмът и олигархията горяха от нетърпение да го убият, но не можаха.
Сега, когато вече е мъртъв, те няма да могат да се зарадват дори за секунда.
Ние няма да угодим на нашия враг и няма да наскърбим нашите приятели и нашия народ.

Народе наш!

Ти загуби свой син, ти загуби героичен командир, който не се предаде при никакви обстоятелства, ти загуби учител, който от 38 години при всякакви условия крепеше надеждата ти и предлагаше решения. Ние, като членове, бойци и поддръжници на Революционната народо-освободителна партия – фронт, които той обучи, обещаваме, че няма да позволим да усетите загубата на своя голям син, командир и учител. Ние ще извървим пътя, предначертан от него, с победа. Една от целите, на които той отдаде живота си, бе Революционната народна власт. За нас поставянето на основите на Народната власт е въпрос на лична чест. Ние ще постигнем това заедно!

Другари!

Нашият водач повече не е начело. И затова е нужно да покажем сила на духа, огромна сила на волята и преданост към революцията и организацията. До последния си ден той бе на своя пост и, напускайки ни, остави този последен свой завет: до всички членове на партията, за да не бъде възможно усещането за вакуума, останал след смъртта му, ние трябва още по-силно да подкрепим революцията и организацията, още по-решително и ентусиазирано да се отнесем към революционния ни дълг. Това е последният завет на лидера ни и първото нещо, което лидерът-мъченик очаква от революционните кадри.

Народи от Турция и от целия свят!

Ще вървим към революцията без него, макар той да продължава да е с нас!

Загубихме лидера си. Болката и загубата ни са огромни. Нашата болка е тъй огромна, както и убедеността, решителността и отговорността ни днес, които натежават на везните. Той беше гласът, който се издигна от редиците на THKP-C през 70-те години на миналия век, който обнови партията, който ни каза да поемем отново по пътя на революцията и ни пожела добър късмет в бъдеще. Щастливи сме, че го последвахме. Негов беше гласът, който обяви, че не можем да бъдем победени, като каза, че „хунтата не може да накара 45 милиона да се предадат”. Той доказа пред историята, че е невъзможно да бъдем победени.
Когато ревизионистките системи се срутваха една след друга, неговият глас обявява: „Проблемите на социализма могат да се решат единствено в условията на социализма”, което бе знак за непоколебимостта на неговия исторически мироглед. И ние ще продължим по този път. Ще продължим без него, макар той завинаги да продължава да бъде с нас. Неговият глас не можеше да бъде заглушен и ще продължи да се разпространява навред. Ще продължим да говорим с неговия глас. Ще продължим да вървим по посочения от него път, с неговите крачки, които бяха винаги твърди и решителни..

Рано или късно ние ще забием нашия флаг върху кулите на олигархията.

ДУРСУН КАРАТАШ Е БЕЗСМЪРТЕН!

НАШИЯТ КОМАНДИР, ВОДАЧ, СЪВЕТНИК В РЕВОЛЮЦИЯТА ЩЕ ПРОДЪЛЖИ ДА ОСВЕТЯВА ПЪТЯ НИ!

DHKP
(Революционна народо-освободителна партия)

начало