ЗА ИЗУЧАВАНЕ НА РЕЛИГИЯ В УЧИЛИЩЕ

проф. Велико КАРАЧИВИЕВ

За да се вземе разумно и полезно решение по проблема за изучаването на религия в училище е необходимо да се изяснят принципно добре четири въпроса свързани с този проблем. Това е въпросът защо е необходимо и трябва ли да се изучава религия и то в светско училище. Вторият въпрос е как и какво трябва да се изучава за религията. Третият въпрос е кога трябва да започне това изучаване. И четвъртият въпрос е каква е целта на това изучаване и какъв резултат трябва да има от това.
По първия въпрос в пресата се изразиха по същество три различни мнения, но не са достатъчно обосновани и не дават убедителен и правилен отговор на проблема. Едното мнение е, че не бива да се изучава религия в училището, защото то е светско. Другите две мнения са, че трябва да се изучава. Едното е да се изучава само конкретна религия – християнската или ислямската или и двете само. А другото мнение е да не се изучава конкретна религия, а история на религиите.
Правилният отговор на този първи въпрос е, че в училището трябва да се изучава религия, защото тя е една от идеологическите форми на общественото съзнание. И както в училището се изучават другите идеологически форми на общественото съзнание като етика, естетика, политика, философия и пр., така трябва и религията да се изучава. Още повече, че тя се възприема от хора с твърде голям процент в различните страни и играе важна роля в техния живот и че има различни религии и като политеизъм и монотеизъм и като стотици религиозни секти. Ето защо младото поколение е необходимо да получава определено познание за религията, за нейната същност, разнообразие и роля в обществения живот. Без такова научно познание поколението ще остава твърде невежо по такъв важен въпрос от живота на хората. Ето защо мнението, че не трябва да се изучава религия в училище е неправилно, защото това би довело до недопустимо невежество младото поколение по този въпрос. Затова в училище трябва да се изучава религия.
Но в случая въпросът се свежда до това как и какво да се изучава за религията? Предложението да се изучава конкретна религия като християнска или ислямска с нейните принципи, догми и ритуалности е също неправилно. Така религията се изучава в духовната семинария и академия. Светското училище не бива да се превръща в духовна семинария. Също не е нужно да се изучава история на религията. Такова познание може би е нужно на теолозите и на отделни историци специалисти по този въпрос. Но такова познание не е необходимо на всички учащи се. За тях е нужно да изучават религията като една от идеологическите форми на общественото съзнание. А такова изучаване на религията се свежда към следните въпроси за научно изясняване: кои са причините, защо, как и кога възниква религията, каква е нейната същност като идеологическо учение и каква роля тя играе в живота на хората? Ето по тези въпроси трябва да се създаде учебен план със съответните теми на дисциплината религиознание. И тези теми трябва да се разглеждат от позициите на науката като им се дава научно изясняване със съответната убедителна аргументация, а не от позициите на богословието, чийто обяснения са далеч от обективната истина. Но такова изучаване на религиознание може да става в гимназиалния курс на обучение, а не от първи и втори клас.
И за да се разбере, че такова изучаване на религията в училище е единствено разумно и полезно трябва да отбележа само някой исторически факти, които показват каква е обективната истина на тези въпроси.
Така например като главна и основна причина за възникване на религията в живота на хората е тяхната слабост и безпомощност пред природните и социалните стихии в класовоексплоататорското общество, които пораждат в тях силен страх и отчаяние и затова те започват да търсят помощ от някакви въображаеми свръхестествени сили за своето спасение. Затова и руснаците казват, че докато гръмотевицата не гръмне селянинът не се кръсти.
Но религията не възниква веднага с възникването на човека от маймунското стадо. Има цял период първоначално от живота на първобитните хора, които не са имали религиозни представи, защото тяхното съзнание не е било достатъчно развито и не е можело още да създава абстрактни и фантастични образи. Както това е и при малките деца. Затова е имало без религиозен период при първобитните хора. И по късно те вече със своето по-развито съзнание чрез фантазията си почват да одухотворяват отделни природни стихии и да ги обожествяват. Така възникват езическите политически религии и чак в първото класово-експлоататорско, робовладелческото общество се създават вече монотеистическите религии с един бог. Това са основните принципни положения за научното изясняване на въпроса за причините, как и кога възниква религията, които трябва по-конкретно и подробно да се разгледат.
Другият основен въпрос за научното разглеждане на религията е въпросът за нейната същност като идеологическо учение. С нейните религиозни представи, понятия и идеи дава ли тя някакво научно познание като обективна истина за материалния свят или не дава? Науката от всички области на човешкото познание доказва, че религията не дава правилно, научно познание за света, защото по своята същност тя е превратно, илюзорно, фантастично отражение на материалното битие на хората в тяхното съзнание. Ето защо по своята същност тя е антинаучна. Това става напълно ясно когато се огледа например само същността на християнската религия.
Тъй като тя е създавана през времето на робовладелческия строй то жестоките робовладелчески отношения на робовладелеца като абсолютен господар на своите обезправени и беззащитни роби са мистифицирани и представяни като отношения на всемогъщия християнски бог към неговите вярващи, които са нещастни грешни негови раби божии. Какъв парадокс. Уж Бог е създал хората като свои любими чеда, а ги третира като грешни роби, защото са поискали да опитат плода на знанието. А робовладелческия морал с неговите нравствени принципи: не убивай, не кради, не лъжи и пр. също се мистифицират и се представят като божии заповеди. Както робовладелецът е имал абсолютна власт над своите роби и техния живот, така и християнския Бог е с абсолютна власт над съдбата на своите грешни чеда божии и затова те трябва постоянно да го молят за неговата милост към тях.
С тези си фантастично мистични представи за реалните сили в света религията въвежда в най-сериозни заблуждения човека за правилното му възприемане на материалния свят с неговите сили и закономерности. Ето защо религията със тази своя мистична същност като учение е вреден опиум за хората, както изтъква Маркс.
Но за да се прикрие и омаловажи тази вредна роля на религията, теолозите и богословите си служат с редица спекулации като преписват определени положителни социални дейности на църковния институт и на отделни негови деятели като заслуга на самото религиозно учение.
Ето защо е необходимо когато се поставя въпросът за ролята на религията в обществения живот трябва винаги ясно да се разграничават и дават конкретни отговори на три въпроса за даденото време. Какви в случая са били конкретните роли на религията, като учение, на ръководния институт и на неговите деятели.
Религията като мистично учение винаги е играла отрицателна и вредна роля в живота на народните маси, дори и когато те са я използвали за идеологически израз на борбата си за освобождение от социалния гнет тя е била минус, а не плюс в тази тяхна борба. Но със своята културно-просветителска, икономическа и политическа дейност, църквата – като обществен институт е играла и положителна и отрицателна роля в обществения живот в зависимост от това на кого е служила, на борбата на угнетените народни маси в борбата им за освобождение или на техните угнетители. Също такава може да бъде и ролята на отделните църковни деятели, в зависимост от това с тяхната дейност на кой класов фронт са помагали.
Тази различна роля на църковния институт и на неговите деятели много ясно я разкрива Г. Димитров на примера с българската църква. Когато тя със своята дейност е помагала на българския народ за неговото духовно възраждане и национално освобождение е играла положителна роля, но след неговото освобождение, заставайки на страната на капитализма и фашизма тя е играла вече вредна и отрицателна роля. Като изтъква това той казва, че българската църква в своето историческо развитие силно е еволюирала и на ляво и на дясно и едни от нейните деятели са се проявявали като предатели Юди Искариотски, а другите като големи и велики патриоти като Иван Рилски.
В тази връзка е необходимо да се отбележи, че теолозите и богословите твърде много са си сменяли тактиката за защита на религията и за прикриване на нейната мистична същност и вредна роля. Така например в началото на разпространението на християнската религия нейните отци като Тертулиан, Августин „блажени” и др. са срещали трудности при убеждаване на верующите, че нейните догми са верни и полезни за тях, въпреки че противоречат на познанието им за света. Това е така, обяснявал Тертулиан, защото християнската религия не се нуждае от човешката мъдрост и знание, тъй като тя дава истината на хората за света през божието откровение със своите догми, но което откровение в догмите не може да се разбере и възприеме с логиката на човешкия разум, защото той е твърде слаби затова трябва да се възприема само със сляпата вяра. Ето защо, твърдял Тертулиан, трябва да се вярва макар да е абсурдно.
Но по-късно при феодализма, когато църквата става най-мощният феодал тогава нейните деятели сменят своята тактика. Те сега създават съдът на инквизиторите, който с огън и меч налага религията като господстваща форма на общественото съзнание. Нейните догми стават изходна точка и основа на всяко мислене, отбелязва Енгелс, цялото съдържание на всички тогава науки се привежда в съответствие с учението на църквата.
Но развитието на капитализма се нуждаеше и наложи развитие на научно познание, което само дава прогреса на обществото. Но това развитие на научното познание в различните области дава възможност да се разкрива мистичната същност на религиозните догми и вредата от тях. Това неприятно положение за религията застава теолозите да сменят пак своята тактика за защита на религията.
На един от своите конгреси те излязоха с „критика” на своите съидейници – инквизиторите, че погрешно са преследвали представителите на науката и са отричали техните научни идеи и открития. И затова изгарянето на Джордано Бруно от тях е било едно досадно недоразумение, а осъждането на Галилей е било погрешно, защото той е бил велик просветител. И поясняват, че до такова недоразумение се идва когато се противопоставят истините на науката на догмите на религията, а това не бива да се прави, защото между тях няма никакви противоречия, тъй като те са различни истини. Истините на науката са за материалния свят, а религиозните догми са истини за свръхестествения свят. С тази нова богословска теза се отрича правото на науката да разкрива погрешността на религиозните догми и се внушава, че те също са истини, но само че за другия свят и затова също е полезно да се възприемат.
Но в съвременната епоха когато световния капитализъм със своите неразрешими вътрешни противоречия е превърнал обществения живот на хората в най-свирепата, социалната джунгла, при която народните трудови маси са поставяни да живеят при небивал гнет, който поражда у тях постоянен страх и отчаяние, а това именно положение е необходимото условие, почва за разпространение на религиозните учения и суеверия. И богословите сменят пак своята тактика, като минават в ново настъпление. Сега те твърдят, че съвременната наука е антихуманна защото е бездуховна и затова трябва да се одухотвори като се обедини с религията за да стане хуманна и духовна. А религията без науката е сляпа затова нейните догми науката трябва да ги обоснове като истини. Така науката ще придобие духовност, а религията ще бъде с научни догми.
Трябва да се отбележи, че с този проблем за обединяването на науката с религията се заемат не само всички богослови, но и редица други, които се представят за „научни” деятели и създават и съответни „академии” за решаването на този проблем. Затова и Св.синод настоятелно иска да се въведе изучаване на християнската религия в училището и то още от първи клас. Това искане е проявление на тази нова тенденция и опит за реализиране на тази нова богословска тактика. Дали ще се реализира тази богословска тактика или разумно ще се реши въпроса за изучаването на дисциплината религиознание ще покаже политиката на сегашната демокрация.
Официалният аргумент на богословите е, че религиозното възпитание ще предпази децата от неморално и престъпно поведение. Но обществената практика говори най-убедително точно обратното. Пример в това отношение дават САЩ. Там при най-голямата и пълна демокрация, където всички религии и секти имат пълна свобода и възможности да възпитават младежта, има най-много детски престъпления и неморални поведения. В тази „демократична страна” е нещо обикновено ученик или студент да разстрелва и убива като герой от холивудски филм свои съученици или състуденти с десетки в учебните стаи. Тези прояви често се съобщават в пресата. Ето във в. „Дума” от 16 февруари т.г. се информира че само за 7 дни са извършени 4 такива разстрелвания. А при „тоталитарния” социализъм, когато не се изучаваше религия и не се даваше религиозно възпитание на подрастващите, те никога не се правели такива холивудски геройства. Защото главният възпитател за това различно поведение е не религията или атеизма а икономическата система на капитализма и на социализма.
Тази богословска тактика ражда нови чудовищни “истини”, които се публикуват от левият в. “Дума в два броя от 16 и 19 февруари т.г. на цели 4 страници и то по повод годишнината от обесването на Левски. Тези “истини” са открити от изследователи и писатели на комитетското дело на Левски.
Едната “истина”, която се доказва от изследователят на цели 2 страници е, че поп Кръстьо не само не е предавал Левски, но той най-братски се е грижел за неговата сигурност като постоянно го е съветвал със своята мъдрост как да се пази. И Левски е чувствал и разбирал това и когато комитетски хора са му казвали, че поп Кръстьо е предател на комитетските работи, Левски категорично е отхвърлял такива обвинения и е изтъквал, че “поп Кръстьо е наш верен човек”. И изследователят прави извода, че критичният научен анализ установява, че залавянето на Левски не е резултат на предателство, а на прецизните професионални действия на властите и на лекомисления бабаитлък на Левски, с който сам се е натикал в ръцете на властите, вместо да се вслуша в мъдрите съвети на поп Кръстьо.
Втората “истина”, открита от писателя, но публикувана не от него, а от синът му, но чак сега е, че Левски при бесилката се изповядва пред поп Тодор и преди да приеме светото причастие се прекръстил и помолил поп Тодор да го споменава в молитвите си не като Васил Левски, а като йеродякон Игнатий и му казал, че се чувства грешен и моли бога за прошка и се разплакал.
Третата “истина” е затрогващото благородство, което се проявява от турската власт дори и към най-големите й врагове. Губернаторът на София – Мазхар паша наредил да доведат поп Тодор да пречисти Левски и да извърши всичко необходимо по християнската религия за него. И когато попът идва при Левски пашата и всички от стражата се отдалечават настрани и ги оставят насаме. Това поведение на пашата показва как дори и мюсюлманите са изразявали почит и уважение към християнската религия.
Дали има някаква дори и най-малка частица истина от тези публикации или са резултат единствено на допълнителни дописвания на архиви и спомени, в момента не е възможно да се докаже, но едно е истината, че тези публикации с тези “истини” са едно кощунство с паметта на такава велика личност като Левски, с които се ликвидира неговата легендарност като апостол на свободата. На кого беше необходимо това? На богословите, които не се спират пред нищо човешко в името на техния бог. И това се прави сега при тази капиталистическа “демокрация”, при която всичко е възможно. Защото нейният бог е парата, която света владее и който я няма трудно живее.

23 февруари 2008 г.
София

начало