НЕОКОЛОНИЗАЦИЯТА НА СВЕТА
Любен АЛАДЖОВ
Историята на човечеството е летопис на ограбването, на войните за земя, пазари и ресурси, за поробването на хора и за присвояване на благата от техния труд. Грабежът всъщност е най-естественото явление в животинския свят, към който принадлежи и човекът. Там няма производство и разпределение, всичко се взема наготово от природата или се отнема със сила и хитрост от другите същества.
Изключение в това отношение прави само човешкото общество, където се извършва организирано производство и разпределение на блага. И въпреки този огромен прогрес човешката същност е запазила атавистичната си алчност да отнема чужда собственост и чуждия труд.
Днес това се прави не само с употребата на сила, както в праисторически времена. Понастоящем се използват перфектно разработени и „узаконени“ начини за „интелигентно“ ограбване посредством употребата на финансово-икономически инструментариум в съчетание с манипулативна измама. Новите оръжия в това отношение са всемогъщите медии за промивка на човешкото съзнание в промишлени мащаби и институциите на транснационалния капитал за финансово-икономическа принуда – Международният валутен фонд, Световната банка и Световната търговска организация.
Въоръжената сила си остава решаващ фактор за постигане на стратегически цели, но отстъпва на по-заден план, за да действа прикрито, като заплаха, в подкрепа на натиска и манипулацията, или открито – като военна агресия в по-упоритите случаи.
Лидерите на световната икономика бързо прозряха предимствата на новото оръжие – парите, в тази безкръвна концепция за икономическо заробване и разработиха на тяхна основа уникален мегапродукт за глобално икономическо господство. Основното преимущество на т. нар. нов световен икономически ред, е, че той, преди всичко, е по-евтин от въоръжената агресия. Освен това той предлага възможност тоталното колонизиране на територии и население да се замени с по-изгодното подборно изкупуване само на най-доброто от тяхната земя, ресурси и промишленост. Така отпада и проблемът с управление на подчиненото население, който се прехвърля като грижа върху местния компрадорски елит. И не на последно място, позволява користната му същност да бъде обявена за хуманна инициатива в името на демокрацията, либерализма и благото на всички хора. За целта е необходимо само неговите създатели да бъдат представени пред световната общност за мисионери на доброто, обявили кръстоносен поход срещу империята на злото.
Това клише години наред се набива от услужливите медии в съзнанието на хората. Без всякакви скрупули водещите индустриални държави се самонарекоха „международна демократична общност“ и от висотата на тази „морална“ позиция започнаха да налагат на света своите виждания за неговото устройство.
Същността на новия глобален икономически ред е елементарна – той предвижда отварянето на всички национални пазари за свободен трансфер на стоки и капитали. И за да не буди подозрението, че така се прокарват интересите за пазарна експаназия само на развитите държави, той се представя от неговите автори като универсална инициатива, в рамките на която всеки участник ще съумее да открие своите национални интереси. Това твърдение се подкрепя с два основни аргумента:
1. Проектът по своята същност е дълбоко справедлив, защото дава равен шанс на всеки един от участниците на отворения глобален пазар.
2. Той предлага освен това и уникална възможност на изостаналите страни от втория и третия свят да получат неограничен достъп до богатите западни пазари, където се продава скъпо и се печели много, където те ще натрупат необходимите средства за реализиране на своята мечта - догонващо индустриално развитие и висок жизнен стандарт.
За съжаление, и двете уверения са класически пример за подвеждаща, манипулативна логика, която спекулира с надежди, за да ги превърне в илюзии. И двете внушения са измамни, защото са неизпълними или недопустими.
Прокламираният равен шанс най-напред действително е справедлив принцип, но приложен само за равностойни съперници. В противен случай се превръща в преференция за по-силния и предопределена гибел за по-слабия противник. А точно такова е съотношението на силите между развитите и развиващите се страни на международната икономическа арена.
За пазари и ресурси са се водили кървави световни войни, тук няма милост и морал. И тъкмо поради това най-малкото, от което бедните страни биха имали нужда, е равен шанс в една борба, която те въобще да не са в състояние да водят. Това, от което те по-скоро се нуждаят, е икономическа защита, защото здравословният протекционизъм винаги е бил формулата на успеха за всяка прохождаща икономика. Дори световните индустриални гиганти ревниво са го използвали, когато са градили основите на своята могъща икономика. Те го прилагат безкомпромисно и днес, винаги когато почувстват интересите си застрашени. Свидетели сме как не позволяват и дума да стане за въвеждане на свободен трансфер за друга една стока - “работната сила”, след като страдат от хронична безработица в собствените си страни. Подобна политика се нарича двоен стандарт в международните отношения.
Втората илюзия, която се внушава на страните от третия свят, е, че в рамките на новия световен ред те ще получат достъп до западните пазари, където ще спечелят необходимите за своето развитие средства. И това уверение е преднамерена заблуда поне по няколко причини.
Най-напред западните пазари са преситени от стоки с най-високо качество, а на развиващите се страни най-често липсва онзи промишлен продукт, който би им позволил да си извоюват място на тези пазари. Ниската цена на техните стоки при наличие на отстъпления в качеството отдавна вече не е конкурентен фактор. По тази причина щедро обещаваният свободен достъп до западните пазари ще остане за третия свят само формално право без реална стойност.
Но това е все пак по-малката беда - с насрещното си отваряне за безпрепятствен внос на стоки тези страни ще задушат още в зародиш дори онези сектори от своята крехка икономика, които под закрилата на митнически тарифи работят успешно за нуждите на вътрешния пазар. А това окончателно ще означава край на мечтите им за догонващо развитие.
Суровата истина за третия свят е, че той няма да спечели нищо от новия световен ред и ще си остане завинаги това, което е бил - полуколониален пазарно-суровинен придатък на индустриалните метрополии и традиционен износител на суровини и евтина, нискотехнологична продукция, от която не се печелят средства за ускорено развитие. Затова и обещанията на авторите на либерализираната световна търговия са дълбоко аморални. Защото са наясно, че свободният трансфер на стоки и капитали няма да е нищо друго освен еднопосочен поток на стоки от развитите към бедните страни и на печалби в обратната посока.
Изказаните дотук съображения съвсем не изчерпват фалша на обещанията за догонваща индустриализация. Те са неизпълними поради още две непреодолими обстоятелства:
1. Поради липсата на свободен екологичен ресурс на планетата.
2. Поради липса на икономически и пазарен капацитет за изграждането на нови индустриални мощности.
Както е известно, Земята има ограничени възможности за самовъзстановяване от замърсявания, последица от човешката дейност. Към момента този екологичен ресурс е натоварен до критичния си предел главно от промишлеността и разточителния стандарт на живот на богатите страни. Учените сериозно предупреждават, че ако те не си наложат самоограничения в това отношение, екосистемата на Земята ще колабира с фатални за цялото човечество последствия.
За съжаление, тези предупреждения арогантно се игнорират. САЩ например, най-големият замърсител на атмосферата, неведнъж отказват да подпишат Протокола от Киото за ограничаване на емисиите от въглероден двуокис, егоистично мотивирайки се със свои национални интереси.
Очевидно, при това състояние екобалансът на Земята не е в състояние да понесе никакво допълнително мащабно индустриализиране, каквото вече се извършва в Китай, Индия, Бразилия и другаде. Безмислието на уверенията на авторите на новия световен ред за догонваща индустриализация и високо потребление на третия свят се потвърждава и от заключенията на известни научни институти – за да се изравни стандартът на живот на всички хора по Земята с този на средния европеец или американец, е необходимо световното производство да се увеличи 130 пъти и да се построят десетки хиляди нови атомни електроцентрали. Това е пълен абсурд, а подхранването на подобни надежди в бедните страни не е нищо друго освен перфидна манипулация, целяща не развитие, а тъкмо обратното – тяхното блокиране. За да се съхрани ограниченият екоресурс на планетата за икономиката и суперстандарта на живот на богатите държави.
Егоистичната философия на бившите колониални и настоящи индустриални империи при разпределянето на световните ресурси и до днес е непроменена – щом на Земята няма място под слънцето за всички, право да живее там има само „златният“ милиард на човечеството. Тези, които разполагат със силата да го владеят. Те ще си присвоят ограничените световни ресурси и пазари, а за останалите 5 милиарда души ще оставят нишите на световното икономическо гето, където да вегетират, ако могат, или да мрат от глад и болести. И без това са излишни, никому ненужни същества, биомаса, която само пречи и пренаселява планетата.
Всъщност и великата природа регулира баланса между живота и смъртта по някакъв безмилостен за човешките разбирания начин. Тази философия не е нова, нейното име е икономически расизъм, поднесен този път от съвременните арийци в псевдодемократичната опаковка на нов световен ред, украсен с благозвучна фразеология за демокрация и либерализъм. Освен по екологични съображения глобалното индустриализиране на третия свят е невъзможно и поради една друга непреодолима причина – липсата на свободен пазарен ресурс за такова развитие. Известно е, че капиталистическата икономика не работи пряко за задоволяване на нуждите на обществото, а по-скоро ги използва като средство към основната си цел – реализиране на максимална печалба.
Възможностите в това отношение се ограничават от съществуващия пазарен ресурс, т.е. от комбинацията от нужди и налични пари за тяхното задоволяване.
В момента световният пазар стагнира – западните пазари са преситени, а на бедните липсват платежоспособни потребители. Икономиката на водещите индустриални държави работи с непълно натоварване на производствените мощности, а безработицата се увеличава. Прогнозите също не са оптимистични. По мнението на изтъкнати експерти при съвременното технологичтно ниво на промишлеността само 20 % от населението на Земята (т.е. един милиард души) са достатъчни за производството на всички стоки и услуги, които днес се потребяват по света. В 2010 г. техният брой ще спадне до 10 %.
Тези сухи цифри говорят нещо изключително важно - работата в глобален мащаб се превръща в дефицитно благо, което засега стига едвам за „златния милиард“ от населението на Земята. За останалите 5 милиардза няма работа, няма и препитание. Те образуват новия социален феномен на техническата революция от началото на 21 век – трансформирането на част от работещия пролетариат в класата на излишните хора, които не са нужни нито на модерната икономика като работна сила, нито на нейните собственици, като източник на печалба. Тези социални аутсайдери биха били щастливи, ако някой ги наеме и експлоатира само за насъщния хляб. За разлика от пролетариата, те не се чувстват жертва на системата, а се възприемат като неудачници. И макар и многобройни, предствляват аморфна маса, трудно поддаваща се на идейно влияние и организация, която не разполага с възможности дори за синдикален протест.
Бурният прогрес в информационните технологии промени и част от капиталистическата класа, превръщайки я от производители в бизнесмени-паразити. Облечени в бели якички, въоръжени с компютри, те извършват банкови обири, използвайки законен арсенал от спекулативни средства за трансфер на капитали, валута, ценни книжа, дългове и пр. Като ненаситно ято скакалци те алчно опоскват всичко новозсъздадено от световната икономика и въпреки че всяка година тя произвежда все повече блага, населението на Земята видимо обеднява, дори и в развитите страни. Типичен представител на паразитния капитализъм е спекулантът Джордж Сорос, мултимилиардер, неизвестен като производител на никакъв съществен продукт.
Капиталистическата икономика никога не се е отличавала със социална чувствителност. И сега остава безразлична към съдбата на излишните хора, изоставяйки ги на грижите на държавата. това, което по-скоро я вълнува, е обстоятелството, че светът в момента не се нуждае от допълнително индустриализиране, че той дори няма нужда от капацитета и на наличните промишлени мощности на развитите страни.
По тази причина инвестиционната активност в реалната икономика на Запад в момента се намира в долна мъртва точка. Дори в бившата ГДР, независимо от изключително привилегированото й положение, не се наблюдават съществени частни инвестиции в промишлеността, освен огромните финансови инжекции от по 1 млрд. евро на седмица от бюджета на германската държава за инфраструктурно развитие.
Очакванията на специалистите са, че в глобален мащаб стагнацията ще продължи, а безработицата ще расте. Изходът от тази катастрофална за богатите държави ситуация е пазарната експаназия в единствено възможното направление - към страните от третия свят.
На този фон официалните уверения за догонващо развитие са само публична демагогия за прикриване на действителните им намерения. Световните индустриални лидери просто нямат право до грешат и да стимулират израстването на нови конкуренти, след като възходът на Япония от средата на миналия век още буди кошмарни спомени в тях и след като на хоризонта днес застрашително се извисява сянката на новите икономически дракони – Китай и Индия. Със своята евтина продукция те са в състояние да преобърнат пирамидата на световната икономическа йерархия, което ще представлява край на западната индустриална хегемония и на западния стандарт на живот. Подобна катастрофа е недопустима за тях и трябва да бъде предотвратена с всички възможни средства.
Ето кое роди идеята за новия световен ред и кое обяснява двойния морал на неговите проповедници. Очистени от грима на демагогията, истинските им намерения кратко и ясно могат да бъдат формулирани в следните няколко пункта:
1. Обещанията за догонващо индустриално развитие на третия свят са не само неизпълними, но и недопустими. Това, което водещите индустриални държави най-много могат да си позволят да сторят там, е изграждането на инфраструктура за пазарно проникване, развитие на добива на суровини и екзотични земеделски продукти и организирането на нискотехнологични или замърсяващи производства на базата на евтини местни суровини и работна ръка.
2. Проблемите, съществуващи при навлизането на пазарите на третия свят, ще бъдат автоматически решени с въвеждането на механизмите на новия световен ред. Освобождаването на вноса на стоки ще блокира неукрепналата местна промишленост и ще я елиминира като конкурент на вътрешния пазар.
Отпадането на вносните мита за сметка на мизерните бюджети, заедно с принудителното повишение на цените на местните продукти, ще направи вносните стоки по-продаваеми. Онази част от националната промишленост, която въпреки освободения внос успее да оцелее, ще бъде изкупена, най-вероятно на безценица, от чуждестранни инвеститори, за да работи и печели под техен контрол и за тяхна сметка.
3. Липсата на платежоспособни потребители за западните стоки ще бъде преодоляна чрез провокирането на стихийна социална диференциация на обществото. Една тънка прослойка от местния елит ще заграби в свои ръце основната част от националното богатство за сметка на още по-ужасяващо обедняване на останалото и без това мизерстващо население.
Кошмарният сценарий на този световен ред вече успешно е проигран в редица държави от Азия, Африка и Латинска Америка, включително и България. Всички те са превърнати в държави-полуколонии, лишени от икономически суверенитет, със замряла икономика, заливани от скъпи вносни стоки и с бедстващо население на фона на престъпния разкош на местния компрадорски елит.
Експериментът приключи. Новото оръжие за безкръвно неоколониализиране на света доказа своята ефективност и вече действа като чудовищна помпа за изсмукване на печалби от бедните към богатите страни. Транснационалният капитал превръща света в гигантска колония. В това гето на бедните живее излишната част от населението на Земята, забавлявано със западна субкултура и зрелища и захранвано с илюзии за демокрация и догонващо развитие. За тях, обитателите на ада и на мизерията, великият Данте бе казал: „О, вий, кои прекрамчите тоз праг, надежда тука всяка оставете!“...
Защото на планетата няма място за всички нейни обитатели и някои от тях трябва да я напуснат по-рано, за да могат други да се радват по-дълго на този прекрасен свят.
Описаните процеси се наблюдават и в регионалните зони за свободна търговия, която обхващат държави със значителна разлика в икономическото им развитие като например НАФТА в Северна Америка, със САЩ, Канада и Мексико, както и ЕС с разширението на Изток.
И българинът не трябва да си прави илюзии със съдбата, която го очаква, за да не претърпи болбезнено разочарование от цивилизационния си избор, когато един ден се отзове в „страната на чудесата“.
Там има две групи участници: привилегировани основатели, които разпореждат, и прислуга от новопришълци, които безропотно се подчиняват. Покорно признателни, че им е позволено да принадлежат към такова изискано и висше общество. Сред прислугата ще сме и ние, българите.В-к „Нова Зора“ – бр. 30, 26 юли 2005 г.